сърдечен от този безкомпромисен английски лорд.
Ако не се бяха срещнали, Тамсин щеше да си намери мъж като Барона и двамата да живеят щастливи и доволни в планините, заобиколени от верните си хора.
Стига съм си въобразявал небивалици, каза си с кисела усмивка Габриел и разтърси глава.
— Малко момиче. — Той отмести стола си и стана. — Хайде да тръгваме, че това вълнение ще те довърши.
— Не си прав — възрази Тамсин, но не можа да скрие облекчението си, че чакането най-после беше свършило. — Нали ще почакаш в обора, докато вляза в къщата?
— Ще чакам, докато ми дадеш знак, че всичко е наред.
Двамата се запътиха с бързи крачки към „Оудли Скуеър“. Прозорците в къщата на Сейнт Симон бяха осветени, над предната врата висеше фенер.
— Може да има гости — промърмори Тамсин. Досега не беше помислила за това.
— Щом влезеш в къщата, ще почакаш, докато си отидат — посъветва я Габриел. — Няма да се показваш пред слугите. Ти имаш точен план на къщата, а и мис Люси ти каза, че лордът не държи голяма прислуга.
— Добре. — Тамсин потърси плана в джоба си. Люси й бе разказала, че Джулиън използва рядко къщата в Лондон и има само няколко прислужници. Не й беше трудно да въвлече Люси в безгрижен разговор, за да й разкаже всичко това и даже да й начертае план на къщата. Хартията прошумоля успокоително под пръстите й. Ако Джулиън не се беше прибрал или не беше сам, тя щеше да се промъкне в спалнята му.
В оборите беше спокойно. Само тихото потропване на конете и от време на време някое изцвилване нарушаваха тишината. Небето беше покрито с облаци, но на кръглия прозорец беше окачена запалена лампа, която осветяваше двора. Тамсин и Габриел се промъкнаха безшумно в мрака. Тамсин беше скрила сребърно-русата си коса под тъмна качулка.
Вратата към градината на Джулиън беше заключена, както беше казал Габриел.
— Хайде, хоп. — Той вдигна Тамсин с лекота и я сложи върху стената. Тя скочи безшумно от другата страна и пошепна съзаклятнически:
— В библиотеката има светлина.
— Приятно прекарване — пожела й Габриел и отстъпи назад в мрака.
Тамсин се промъкна през градината. По едно време наметката й се закачи на един розов храст, тя спря и внимателно освободи плата от бодлите, като през цялото време се притискаше към стената, за да не я видят. От прозорците на библиотеката падаше светлина и тя можа да види грижливо поддържаните цветни лехи и част от моравата. Надяваше се, че мракът е достатъчен да я скрие от любопитните погледи на прислужниците, които спяха на горния етаж.
Когато се освободи от бодлите, тя продължи пътя си и накрая се прилепи към стената под прозореца. Той беше затворен, но завесите не бяха спуснати. Тя отстъпи крачка настрани и погледна вътре. Сърцето й биеше лудо, дланите и бяха влажни. Не можеше да каже дали е от нервност или от силно вълнение.
Джулиън седеше зад писалището си, с гръб към прозореца, и пишеше нещо. Перото му скърцаше по хартията. Тамсин го наблюдаваше със затаен дъх. По едно време той спря, облегна се назад в стола си и се протегна. След малко потопи перото в мастилото и продължи да пише. Кръвта шумеше в ушите й, докато го наблюдаваше и си представяше израза на лицето му, когато я открие. Сигурно щеше да се зарадва… непременно щеше да се зарадва.
Тамсин подраска по прозореца и отстъпи назад в мрака.
Джулиън подготвяше доклада, който на другата сутрин трябваше да представи на министър- председателя. Лорд Ливърпул бе помолил за допълнителна информация относно сраженията и загубите в Куидад Родриго и Бадахос, за да подкрепи с аргументи молбата на пера за повече войници и пари.
При първия шум Джулиън погледна през рамо. Сигурно в прозореца се беше ударил някой клон. Потърка уморените си очи и се опита да различи нещо в мрака. Беше му трудно да се съсредоточи и понякога не разбираше думите, които пишеше. Отново и отново чуваше изкусителния смях на Тамсин, виждаше дяволитата, подканваща усмивка. Опитваше се да си внуши, че с времето тези спомени ще изчезнат. Щом се върне в Испания, няма да има време да мисли за нея. Ала още докато си повтаряше това, той знаеше, че в Испания щеше да му бъде много по-трудно да я забрави. Спомените щяха да бъдат още по-живи в страната, която беше родила това необикновено, невъзможно същество, смесица от кръвта на Пенхалан и…
Той потърка тила си, смръщи чело и се наведе отново над масата. Трябваше да довърши доклада си.
Отново чу шум от прозореца, този път по-ясен, но не му обърна внимание. След това шумът се превърна в равномерно тап-тап-тап-тап. Джулиън се обърна рязко и отново не видя нищо. Бутна нетърпеливо стола си, отиде до прозореца и го отвори широко. Нямаше нито дървета, нито храсти, които да са достатъчно близо до прозореца, за да се удрят в стъклото. Огледа градината, но не видя нищо подозрително.
Изведнъж точно под него прозвуча добре познат глас:
— Добър вечер, милорд полковник.
Джулиън погледна невярващо към нощното видение. Теменужените очи блестяха пурпурни на бледото лице. Качулката се беше свлякла от главата й и разкриваше незабравимата сребърно-руса коса.
— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш до прозореца — промълви меко тя, докато той я гледаше мълчаливо. Обърна се с гръб към стената, сложи ръце върху широкия перваз и се изтегли сръчно нагоре. Само след миг вече седеше удобно. След малко се обърна отново към него и му се усмихна. Ако не беше толкова изненадан, Джулиън щеше да забележи страха зад тази усмивка.
— Нищо ли няма да ми кажеш?
— Ти… ти адско изчадие! — Гласът отказваше да му се подчинява. — Как, по дяволите, стигна дотук? — Той сложи ръце на кръста й и я вдигна във въздуха. Задържа я дълго така, сякаш беше кукла. Големите му ръце стискаха здраво, лицето й беше на едно ниво с неговото. Наметката падна на пода и разкри кожения панталон и карираната риза на партизанката.
— На гърба на Цезар, разбира се — отговори с усмивка тя.
— Не си играй с мен, момиче! — Той я раздруса здраво и я вдигна още по-високо, но тя не знаеше дали е ядосан или всичко е заради изненадата. Във всеки случай не изглеждаше щастлив, че я вижда.
— Трябваше да дойда — обясни отвисоко тя. — Ти изчезна, без да ми кажеш дума, и аз…
— Останах с впечатлението, че сме си казали всичко, което беше необходимо — прекъсна я той. — Ти ми даде да разбера, че…
— Да, но само защото предложението ти дойде твърде неочаквано — извика протестиращо Тамсин, която продължаваше да виси във въздуха. — Откъде можех да зная, че ще изчезнеш посред нощ, без да хвърлиш поглед назад? — Тя се опита да го ритне, за да я пусне най-после, но това нямаше въздействие.
— О? — Джулиън вдигна високо едната златно-червена вежда. — Значи спорът ни в салона е бил само малък сблъсък, нещо като прелюдия към същинската караница? Ти ми казваш с цялото си проклето нахалство, че не искаш да имаш нищо общо с мен, а аз трябва да го разбирам като покана?
— Не беше така — отговори тихо Тамсин. — Ти беше този, който поиска да сложим край на връзката си, не аз.
— А аз си мислех, че съм ти предложил точно обратното — промърмори той, без да я изпуска от очи.
Така не можеше да продължава. Той все още я държеше високо във въздуха, сякаш беше плашило, натъпкано със слама. Проклета да е, ако му позволи да й се подиграва, след като беше повече от очевидно, че именно той предизвика сериозните проблеми помежду им. Той упорито отказваше да разбере как стоят нещата.
— И ти ми говориш за нахалство? Е, полковник, мога да ти кажа, че си много по-упорит и твърдоглав от мен и поне двойно по-нагъл! — изфуча разярено тя.
Изведнъж гласът й пресекна и се задави в сълзи и тя прокле неочакваната си слабост. Искаше да му каже, че го обича, но думите така и не излязоха от устните й. Искаше първо той да й каже, че я обича. Сигурно я обичаше, защото връзката им беше толкова силна, че не можеше да не почива на взаимни
