Старата дама вдигна бастуна и посочи към другия край на залата.
— Никога не съм виждала това момиче, но то прилича досущ на Сесил.
— Нямам представа за кого говорите, мадам. — Джулиън имаше чувството, че кръвта е застинала в жилите му.
Лейди Гънстън се обърна и го погледна втренчено.
— Разбира се, че не помните. Селия почина, когато вие бяхте още малко момче, или поне така си мисля. Беше възхитително момиче, но твърде жива и непостоянна. Хората бяха пропищели от постоянните й номера. — Тя се изсмя, закашля се и бързо отпи голяма глътка вино.
— Коя Селия, мадам? — Джулиън трепереше. Желязна ръка беше стиснала гърлото му. Следващите думи на старата дама щяха да сложат край на приключението му с малката бандитка.
— Селия Пенхалан, разбира се. Казаха, че починала в Шотландия от някаква треска. — Лейди Гънстън кимна и се загледа в Тамсин, която тъкмо танцуваше със сина на една от местните благороднически фамилии.
— Заради косата е — промърмори замислено тя, толкова тихо, че Джулиън трябваше да се приведе към нея, за да я чува. — Никога преди това не бях виждала този цвят на косата. Очите й не се виждат от това разстояние.
— Виолетови — отговори с чужд глас Джулиън.
— О, да, трябваше да се сетя. — Старата жена се усмихна. — Селия също имаше виолетови очи. — Тя сведе глава. — Намерете придружителката ми, млади човече, време е да се прибера в къщи — заяви твърдо тя.
Джулиън тръгна да търси мис Уинстън. Движеше се като на сън. Изпрати двете стари дами до каретата им. Лакеят внесе на ръце старата мисис Гънстън, дребната мис Уинстън, натоварена с наметки и чантички, се покатери след господарката си. Кочияшът вдигна ръка към цилиндъра си, изплющя с камшика и старомодното превозно средство се заклатушка по пътя.
Джулиън стоеше пред вратата и се вслушваше в музиката, която долиташе от залата, примесена с откъси от разговори и смехове. Люси надмина себе си, каза си малко сърдито той. Ако това отговаряше на представата й за малък прием, по-добре беше да не знае как си представяше един истински бал.
Селия Пенхалан. Сесил. Но как Селия Пенхалан беше станала Сесил, спътницата на един испански бандит? Какво общо имаше смъртта в Шотландия с отвличането в Пиренеите?
Вероятно трябваше да потърси отговора от Седрик Пенхалан. Джулиън се отдалечи от къщата и тръгна към плодната градина. Можеше да се усамоти за известно време, никой нямаше да забележи отсъствието му. В този момент нямаше да понесе обществените дребнавости, глупавия смях и безсмислените разговори. Първо трябваше да въведе ред в мислите си.
Значи във вените на Тамсин течеше кръвта на Пенхалан. Синята кръв на едно от най-влиятелните семейства в страната. Но тази кръв беше лоша. Тя беше развалена от безогледното честолюбие на виконта и подлите и злобни номера на племенниците му.
Велики боже! В тези нежни сини вени, които прозираха под нежната кожа, кръвта на един отхвърлен от обществото разбойнически барон се беше смесила с кръвта на един тиран. Той си припомни гордо изправената й стойка, дръзко вирнатата брадичка, святкането на очите й, когато я предизвикваше, ядно стиснатите устни, когато не беше успяла да наложи волята си. Все качества на рода Пенхалан.
Ами безогледната й решителност, слепият стремеж към целта, начина, по който отстраняваше всички препятствия?
Но Седрик Пенхалан никога нямаше да я признае, даже ако тя притежаваше недвусмислени доказателства, че е дете на сестра му. Не само личната му гордост щеше да му попречи да признае връзката си с незаконороденото отроче на един испански разбойник. Но имаше и друго: ако признаеше роднинството си с Тамсин, той трябваше да даде публично обяснение за смъртта на сестра си, за погребението и траура. Това щеше да предизвика обществен скандал. Защо, за бога, беше прибягнал до тази измама? Вероятно Селия се беше противопоставила на волята му и той я беше отстранил от пътя си. Или Сесил… Селия… беше избягала от дома си. Както бе загатнала старата дама, тя е била едно своенравно малко момиче и може би не е искала да живее под опеката на властния си брат. Така Седрик се беше видял принуден да измисли някакво обяснение за пред обществото. Нещата започваха да придобиват ясни очертания.
Джулиън имаше чувството, че главата му ей сега ще експлодира. Той се отвращаваше от Пенхаланови и от всичко, свързано с тях. Преди двайсет години Седрик беше манипулирал живота на най-близките си хора за своя собствена изгода и Тамсин беше непредвиденият резултат от това дело.
И този непредвиден резултат беше на път да преобърне с главата надолу целия светоглед на лорд Сейнт Симон от Трегартън и всичките му дълбоко вкоренени представи за бъдещето. По някакъв противоестествен начин той беше попаднал в мрежата на Пенхалан и се оплиташе все повече.
Джулиън беше научен да гледа живота право в очите и никога да не губи самообладание, но днес не беше в състояние да се успокои. Не можеше да си представи, че би могъл да прекара целия си живот с Тамсин, но не можеше да понесе и мисълта, че ще я загуби. Не можеше да си представи живота без нея.
А как да й открие какво бе узнал тази вечер? Каква полза, ако тя узнае от какво семейство произхожда? Седрик Пенхалан щеше да й се изсмее в очите, щеше да разруши мечтата й да намери семейство, което да й замести загубеното.
Докато Джулиън бродеше безпокойно в плодната градина, в Трегартън пристигна Седрик Пенхалан. Нарочно дойде последен и домакинята вече беше напуснала мястото си до стълбището.
Седрик спря на прага на салона и огледа презрително пъстро облечените жени, които пърхаха като пеперуди в огромното помещение, и строгите фракове на придружителите им. Музикантите свиреха валс и той откри веднага дъщерята на Селия, която се носеше из залата в прегръдките на строен млад мъж с униформата на местния полк.
Седрик остана до вратата, загледан в крехката фигура. Селия носеше същите цветове, припомни си той, и танцуваше със същата прелест.
— Лорд Пенхалан, вашето посещение е голяма чест за нас. — Люси тичаше задъхано към него. В погледа й имаше безкрайно учудване. Тя потърси Джулиън, който непременно трябваше да поздрави важния гост, но не го откри никъде. Затова се поклони пред виконта и му подаде ръка.
— Ще позволите ли да ви донеса чаша вино? О, Гарет… — Тя се усмихна облекчено при вида на мъжа си, който беше застанал на няколко крачки зад нея. — Гарет, това е лорд Пенхалан.
Гарет също потърси с очи Джулиън. Нямаше никакво намерение да разговаря с мъж, който се движеше в най-влиятелните кръгове и беше една от скритите пружини на властта. Освен това не можеше да понесе подигравателния поглед под гъстите посивели вежди. Все пак реши да потърси подходяща тема и попита негово благородие интересува ли се от коне за езда.
Тамсин бе усетила, че чичо й влезе в залата. Когато музиката замлъкна, тя благодари на партньора си, извини се и отклони поканата му да хапнат заедно.
После му обърна гръб и се запъти право към чичо си. Седрик не я изпускаше от поглед.
— О! — промърмори зарадвано Люси. — Тамсин, позволи ми да ти представя лорд Пенхалан. Виконт, това е повереницата на брат ми, сеньорита Барон. Тя дойде при нас от Испания, херцог Уелингтън…
— Да, чух историята — прекъсна я спокойно Седрик. — Всички съседи я знаят.
— Разбира се, колко глупаво от моя страна — смути се Люси и се изчерви цялата.
Седрик се поклони кратко пред Тамсин.
— Как сте, мис Барон? — попита той.
— О, благодаря, сеньор. — Тя се усмихна замайващо и направи съвършен реверанс. — За мен е чест да се запозная с вас. — Ръката й притисна медальона на гърдите и тя продължи: — Моля да ме извините, обещала съм следващия танц и не искам да притеснявам партньора си.
Без да го удостои с поглед, тя се отдалечи със ситни крачки. Косъмчетата на тила й настръхнаха, когато усети пронизващия му поглед в гърба си.
Лорд Пенхалан продължи да я наблюдава още известно време, после рязко прекъсна подробния разказ на Гарет за последното надбягване в Нюмаркет.
— Лека нощ, лейди Фортескю. — Той се обърна с учудваща гъвкавост и тръгна към изхода.
— Виж ти! — изсъска сърдито Люси. — Какъв ужасен човек! Защо е толкова неучтив? Защо изобщо
