сигурно във висшето общество. Искаше й се той да се пита коя ще бъде следващата й стъпка и откъде ще дойде ударът. Джулиън унищожи трескавата възбуда, която я бе обзела. Предложението му удари като бомба грижливо изработения й план и разруши всичките й намерения. Вместо да разбере това предложение като възможност за по-тясна връзка, тя чу само думите и реагира в пристъп на сляпа ярост. Не можеше да си позволи такива чувства. Те не се вписваха в плана й за отмъщение, нито в любовта й към Джулиън.
Тя се пъхна в леглото си и се зави до брадичката.
Ако Джулиън наистина искаше да се върне в Испания, тя щеше да замине с него. Половин хляб беше по-добре от нищо. Другата половина трябваше тепърва да бъде омесена.
Тя си претърколи към другия край на леглото и духна свещта на масичката. После дълго лежа с отворени очи, вслушвайки се в дъжда, който барабанеше по стъклата. Прибоят го заглушаваше. Бурята продължаваше с нова сила.
Тя го обичаше, обичаше го с цялото си сърце, както Сесил беше обичала барона. Единствената любов на живота й… любовта за цял живот. А щом той можеше да й се отдаде само наполовина, тя щеше да се задоволи с това. Трябва да му го каже. А после трябва да се справи със Седрик… само че как, при тези нови обстоятелства?
Утре ще знае отговора. Първо трябваше да си почине, а след това да обясни на Джулиън, че е променила решението си.
Бурята утихна малко преди зазоряване. Джулиън излезе от къщата и пое дълбоко влажния, хладен въздух. Метна се на седлото и завърза грижливо пътната си чанта. Небето беше сиво, морето тъмно, поляната мокра, целият път беше в локви. Той погледна към източната кула, към полускрития от бръшляна прозорец, но бързо обърна лице на север и препусна.
Тамсин стоеше зад стъклото и около очите й се бяха изписали черни кръгове от безсънната нощ. Дъждовното утро я потисна още повече. Проследи заминаването на Джулиън, без да реагира. Защо беше решил да тръгне толкова рано? Защо беше толкова глупав, та не разбра, че тя ще промени мнението си след отшумяването на поредния каприз?
Изведнъж Тамсин се оживи. Облече се възможно най-бързо, изскочи от стаята си и хукна забързано надолу по задната стълба. Излезе на двора и се запъти право към оборите, където беше стаята на Хосефа и Габриел.
— Ох, малко момиче, не бързай толкова — посрещна я с усмивка Габриел и стана от леглото, когато тя се втурна като вихър в стаята. — Какво толкова е станало? — Той сложи ръка на рамото й и я притисна към широките си гърди толкова здраво, че дъхът й спря.
Тамсин се освободи внимателно от прегръдката му и най-после можа да каже за какво беше дошла.
— Трябва да тръгна след него — заяви направо тя, приседна на ръба на леглото и закърши ръце. — Аз го обичам… обичам го също както Сесил обичаше Барона и не мога да се боря с тази любов. Боли ме. — Тя местеше поглед от единия към другия. Хосефа я наблюдаваше съчувствено, Габриел се чешеше по брадата.
— Не се безпокой — проговори най-после той. — Ще тръгнем след малко. Хосефа ще ни чака тук. Знам, че не й се иска да се клатушка след мен с дамско седло. — Той хвърли бърз поглед към жена си и тя кимна одобрително. Не за първи път щеше да чака мъжа си, беше го правила безброй пъти, докато той и Тамсин обикаляха страната с армията или партизаните.
— Ще кажа на Люси, че трябва да свършим някои неотложни неща и ще се върнем след седмица или две.
— Значи все пак възнамеряваш да се върнеш… заради Пенхалан?
Тамсин го погледна несигурно.
— Трябва да го направя. Обещах на Барона… и на Сесил… поне в мислите си. Но вече не съм сигурна в нищо, Габриел, и нямам представа докъде ще стигна.
— Нищо, малко момиче, не се тревожи. Каквото има да става, ще стане — успокои я той. — На твое място бих отишъл веднага при мис Люси и бих я попитал къде се намира къщата на полковника в Лондон. Няма защо да се лутаме по улиците, докато го открием.
Тамсин се хвърли на шията му.
— Какво щях да правя без теб… без вас двамата! — Тя притисна Хосефа до гърдите си и се разплака.
— Трябва да съберем багажа ти — отговори спокойно старата жена и я помилва по гърба. — Не е редно да пътуваш без бельо, нали?
— Както винаги, имаш право, Хосефа — отговори с усмивка младата жена и излезе бързо от стаята. Габриел се засмя добродушно.
22
Къщата на „Оудли Скуеър“ имаше малка градина от задната страна, в която се влизаше през портичка от кралските обори. Люси й беше казала, че кабинетът на брат й е с прозорец към градината.
Тамсин седна на една пейка в малкия парк на „Оудли Скуеър“ и зачака Габриел да се върне от разузнаване. Вече се здрачаваше. Тя усещаше приятно изтощение след петдневното пътуване, когато изминаваха по петдесетина мили на ден. Конете им бяха подслонени в гостилницата на Чаринг Крос, където Габриел щеше да пренощува. Самата Тамсин възнамеряваше да изненада полковника.
Дано изненадата се окаже приятна!
Разбира се, тя можеше просто да застане пред входната врата и да почука, но беше измислила много по-драматична сцена, за да накаже Джулиън за внезапното му заминаване.
Отварянето на портичката я стресна до смърт и й показа колко нервна беше в действителност — като че ли мъжът, когото бе решила да изненада, беше чужденец… и тя не можеше да предскаже реакциите му, като че не беше споделяла живота и леглото му през последните четири месеца.
Габриел се подаде от алеята между живите плетове и се запъти към нея.
— Струва ми се, че е много просто — заговори направо той и седна до нея на каменната пейка. — Вратата е заключена, но аз ще те прехвърля през стената. Библиотеката на полковника има два прозореца, и двата са ниски и ще можеш да се изтеглиш и без моя помощ.
— Вероятно прозорците не са отворени.
— Възможно е. Ако са затворени, ще се наложи да разбиеш единия. Ще увиеш един камък в парче плат, за да не вдигаш голям шум.
— Ами ако полковникът е точно в тази стая? — попита замислено тя. — Тогава просто ще почукам на прозореца.
— Както виждам, изобщо не си помислила, че може да се влезе и през вратата — промърмори Габриел. — Това е много по-просто.
— По-просто, но не и по-забавно — засмя се Тамсин.
— Добре, както искаш. Вероятно си решила да изчакаш мрака, за да стане още по-забавно. — Точно така — съгласи се тя. — Хайде да отидем да хапнем нещо. Ще се върнем, когато стане съвсем тъмно… около десет.
Нахраниха се в една жалка гостилница на Пикадили и Тамсин изпи няколко чаши бира, за да прогони страха и вълнението си. Не можеше да разбере защо беше толкова нервна. Тя познаваше този мъж и тялото му почти колкото своето, познаваше настроенията му и начина, по който се променяше светлината в очите му. Знаеше какво изразяваха различните пози на тялото му, движенията на устата му, вдигането на червено-златните вежди, спускането на ресниците и прикриването на блестящите сини очи.
Но познаваше и гнева му. Непрестанно си повтаряше, че той нямаше причини да й се сърди. Тя беше дошла само за да му каже, че е променила мнението си и е готова да се върне с него в Испания… че одобрява половинчатата връзка, която й беше предложил, че разбира предразсъдъците и ограниченията му.
Габриел не говореше много. Изяде с удоволствие агнешките котлети и изпи няколко кани бира, но добродушните сиви очи следяха всяко нейно движение. Не беше много сигурен, че постъпката й е правилна, а ако трябваше да каже истината, щеше да прати лорд Сейнт Симон по дяволите. Тамсин беше убедена, че е намерила любовта на живота си, но на него му се искаше бъдещият й мъж да е малко по-общителен и
