дойде, след като веднага изчезна?
— Нямам представа — промърмори Гарет. — Но Пенхаланови са известни с надменността си… сигурно си мислят, че никой не е достоен да общува с тях.
— Но ние сме от семейство Сейнт Симон — възрази Люси и се изправи гордо. — Ние не сме по-лоши от тях, в никакъв случай.
— Разбира се, и аз казвам същото — успокои я Гарет. — Само че лорд Пенхалан заема важен пост в правителството. Казват, че министър-председателят не прави нищо, без да се е допитал до него.
— Според мен е отвратителен. Добре, че си отиде. — С тези думи Люси обърна гръб на мъжа си, за да провери дали прислужниците са наредили масите в голямата трапезария.
В този момент Джулиън влезе в дома си през страничната врата и не можа да се срещне с излизащия лорд Пенхалан. Хвърли бърз поглед към салона и установи, че някои гости са си отишли, а Тамсин продължава да танцува. Прекоси салона и учтиво потупа по рамото партньора й.
— Простете ми, Джейми, но ще се възползвам от предимството да бъда настойник на дамата и ще ви я отнема.
Младият мъж се поклони и се отдалечи с разочаровано лице.
— Наслаждаваш ли се на приема?
— О, да — отговори Тамсин, но мислите й очевидно бяха другаде. Той сложи ръка на кръста й, за да продължат танца, и усети, че цялото й тяло е напрегнато. Очите й светеха трескаво, кожата й беше зачервена.
— Колко вино изпи? — попита сърдито той и я изведе настрана.
— Не повече от една чаша.
— Значи е от вълнението. — Той извади с усмивка кърпичката си и изтри запотеното й чело.
— Нали това е първият ми бал, откакто навърших седем години — отговори с усмивка тя, но не беше убедителна.
— Утре сутринта заминавам за Лондон — заяви рязко той. Едва след като беше произнесъл тези думи, осъзна какво трябва да направи.
— О! — Тя го погледна разочаровано. — Защо?
— За да се занимая с делата на Уелингтън.
— Нали смяташе да заминеш чак след две седмици? — Тя прехапа долната си устна и смръщи чело. — Защо така внезапно, Джулиън? — В очите му имаше нещо, която я уплаши. Заприлича й на човек, който се кани да се хвърли от стръмна крайбрежна скала.
Джулиън не отговори веднага. Отведе я в една усамотена ниша и когато най-сетне заговори, гласът му беше тих, сериозен и настойчив:
— Върни се с мен в Испания, Тамсин.
Само това не беше очаквала!
— Сега ли?
— Да. — Той приглади назад къдриците й. — Върни се с мен, ще участваме заедно в похода. Ще останем заедно и ще се радваме един на друг, докато свърши войната.
Докато свърши войната. Сърцето й изплака от окончателността на тези думи и от проклетото тесногръдство на мъжа пред нея, който не можеше да си представи общо бъдеще с жена, която го обича, само защото не отговаря на очакванията му.
— Но аз дойдох за друго — възрази тихо тя.
— Наистина ли то означава всичко за теб, Тамсин? Помислила ли си какъв живот ще водиш в Англия, ако приемем, че намериш семейството на майка си и го убедиш да те приеме? Този живот не е за теб и ти го съзнаваш. — Той посочи салона, който бавно се изпразваше, и музикантите, които продължаваха да свирят. — Нека се върнем в Испания. Там ще бъдем заедно и ще сме щастливи, докато тук това е невъзможно.
— Харесваш ли ме поне малко? — Тя говореше съвсем тихо и лицето й, допреди малко заруменяло, сега беше смъртнобледо.
— Ти знаеш, че не мога без теб. — Той докосна устните й с върха на пръста си. — Затова те моля да ме последваш.
— Но няма да имаме общо бъдеще, нали? Няма да имаме истинско бъдеще?
Мълчанието му беше по-красноречиво от всеки отговор.
— Не, вероятно не — отговори си с мъка тя. — Лорд Сейнт Симон никога не би свързал живота си с една незаконородена испанска бандитка. Това е повече от ясно. — Тя се опита да се усмихне, но устните й затрепериха.
— Това са жестоки думи — промълви безпомощно той.
— Истината често е жестока. — Тя отстъпи крачка назад и очите й се проясниха. Сълзите бяха изчезнали, гневът и гордостта й помогнаха да се овладее. Нямаше да допусне този мъж да я гледа отвисоко. Как смее да си мисли, че тя не е достатъчно добра за него? Дъщерята на Ел Барон и Сесил Пенхалан нямаше да се унижава и да моли никого, дори лорд Сейнт Симон. — Не мога да се върна с теб в Испания. Ще направя онова, заради което дойдох в Англия. Но ти вече не си в състояние да изпълняваш договора ни, милорд полковник, затова те освобождавам от задълженията ти.
Сега беше истинска Пенхалан, студена и арогантна, и той трябваше да се пребори с гнева си от непримиримостта й. Поклонът му беше церемониално скован.
— Естествено можеш да останеш в Трегартън, колкото желаеш. Люси ще ти помага и занапред, сигурен съм в това. Мисля, че тя е по-подходяща за тази задача.
Подходяща? Какво общо имаше това. Тя му обърна гръб и проговори ледено през рамо:
— Сбогом, полковник, желая ти добър път.
С тези думи тя прекоси празния салон и се запъти с лека крачка към трапезарията. Джулиън се прокле наум. Как можа да й направи това предложение, след като знаеше, че тя ще го отхвърли? Отчасти го направи заради самия себе си, но и заради нея. Това беше отчаян опит да я предпази от страшното откритие коя е в действителност, от болката, която щеше да изживее след подигравките и насмешките на Седрик Пенхалан.
Но сега всичко беше свършило и той нямаше да чака следващото утро, за да замине за Лондон. Ако тръгнеше малко преди разсъмване, щеше да закуси в Бодмин й да прекоси тресавището на дневна светлина.
Тамсин излезе от салона и се качи в стаята си. Хосефа, която я чакаше, беше задрямала в креслото до камината. Когато момичето й влезе в стаята си, тя скочи зарадвано, но като видя лицето му, нададе ужасен вик.
— Тази вечер не желая да говоря за това — заяви с безизразно лице Тамсин. — Иди да си легнеш, утре сутринта тримата ще седнем и ще си поговорим за всичко.
Хосефа излезе колебливо от стаята. Знаеше, че когато Тамсин й говореше с този тон, нямаше смисъл да се съпротивлява. Така говореше и Барона и никой не се осмеляваше да му възрази.
Внезапно вятърът нахлу през отворения прозорец и Тамсин се разтрепери. Тя чу шума на прибоя и разбра, че наближава буря. Скръсти ръце пред гърдите си и пристъпи към прозореца. Облаците се носеха с луда скорост по небето, мекият вятър изведнъж беше станал студен и влажен. Великолепното лятно време свършваше.
Тя чу гласове откъм входната алея. Последните гости си тръгваха. Всички бързаха да се приберат в къщи преди дъжда.
Тамсин не знаеше колко време бе стояла до прозореца и бе наблюдавала буреносните облаци. Усещаше засилващия се вятър, който се блъскаше в рамките на прозорците и развяваше пердетата. Първите едри дъждовни капки я събудиха от вцепенението. Тя затвори бързо прозореца и спусна завесите, за да прогони бурната нощ, после се съблече. През цялото време мислите й работеха бързо и прецизно и тя най-после беше в състояние да преодолее шока от изживяното тази вечер.
Не беше очаквала, че краят ще дойде така внезапно, и то от страна на Джулиън. Лошото беше, че това стана точно след срещата й със Седрик Пенхалан, която я разтърси до дън душа и й отне възможността да реагира правилно. Седрик знаеше коя е тя. Прозрението се четеше в погледа му, той пое спокойно хвърлената му ръкавица. Тя искаше да си поиграе с него още малко, да му покаже, че може да се движи
