привлече вниманието към гърдите си, макар да се правела, че ги прикрива.
Тамсин преглътна мъчително. В гърлото й беше заседнала огромна буца.
— Как намираш роклята, Хосефа? — попита тихо тя. — Приличам ли на Сесил?
Блестящите черни очи на Хосефа огледаха стройната фигура от глава до пети.
— Сякаш си й отрязала главата, миличка — отговори тя и очите й овлажняха, но после се усмихна и се наведе, за да приглади диплите на полата и да подреди шлейфа.
На вратата се почука.
— Мога ли да вляза? — Люси провря глава през открехнатата врата. — О, Тамсин! — въздъхна тя, като влезе в стаята. — Изглеждаш прекрасно!
— Глупости. — Тамсин се изчерви. — Аз съм тънка като пръчка, кожата ми е прекалено кафява, а косата ми е ужасно къса.
— Не си права. — Люси поклати глава. — Не говори така. Изглеждаш прекрасно. Толкова различна… но прекрасна. — Тя се изправи пред огледалото и се огледа критично. — Допреди минута обичах тази рокля, но сега ми се струва досадна и безлична в сравнение с твоята.
— Глупости! — Тамсин избухна в смях. — Ти искаш само да чуеш комплименти. Засрами се, Люси.
Младата жена се засмя смутено й поправи къдриците си. Знаеше, че и двете изглеждаха красиви и елегантни, но докато гледаше Тамсин в огледалото, все повече се убеждаваше, че приятелката й щеше да замае главите на всички присъстващи мъже… и не само защото беше толкова необичайна.
— Е, ако си готова, време е да слезем долу. Джулиън и Гарет вече ни чакат.
— Иди при тях — помоли Тамсин. Внезапно разбра, че й е необходимо малко време, за да се овладее. — Ще дойда след няколко минути.
Люси се поколеба, после вдигна красиво оформените си рамене и излезе.
Тамсин пристъпи към прозореца и дръпна завесите, после втренчи поглед към тъмносиньото море. Лятото беше прекрасно. Луната се издигаше към зенита си, първите звезди искряха на небето.
Веднъж Сесил й бе описала любимата си рокля от сребърна дантела и кремава коприна. Тази вечер дъщеря й щеше да излезе пред Седрик Пенхалан в същите цветове. Разбира се, кройката беше съвсем друга. Докато Сесил беше носила огромна пола с обръчи и тесен корсаж, роклята на дъщерята загръщаше стройното тяло съвсем естествено. Ала виолетовите очи бяха също така тъмни и блестящи като на майката и искряха още по-ярко на фона на бледо-сребърната рокля. Косата й беше в същия цвят като на майката, същата беше и крехката, гъвкава фигура.
Дали Седрик Пенхалан щеше да види в нейно лице образа на сестра си?
Тя докосна медальона на гърдите си. Портретът на Сесил и барона, скрит под нежния сребърен филигран, й вдъхна сила и решителност. Крайно време беше да слезе долу. Крачката й беше твърда, във всяка фибра на тялото й пулсираше неукротима енергия.
Джулиън беше в залата. Застанал в края на стълбището, той я чакаше нетърпеливо. Първите гости щяха да пристигнат всеки момент и той трябваше да бъде сигурен, че Тамсин не е направила някоя грешка и не се е накичила с рубини или диаманти.
Той я откри в горния край на стълбата и махна с ръка.
— Побързай, Тамсин, трябва да посрещнем гостите.
Тя слезе бързо по стълбата, движенията й се отличаваха с обичайната жизненост. Държеше с една ръка полите си, шлейфът се развяваше зад нея.
— Много съжалявам, не исках да те карам да чакаш. — Тя прескочи последните стъпала и му се усмихна закачливо. — Е, как ме намираш, милорд полковник? Ще издържа ли на строгия ти оглед?
— Велики боже! — промърмори изумено мъжът.
— Нещо не е наред ли? — Усмивката й угасна.
— Да — отговори кратко той. — Дамите не тичат надолу по стълбата, сякаш ги гонят дяволите. Върни се горе и слез прилично.
— Е, добре. — Тамсин въздъхна примирено, вдигна полите си и изкачи няколко стъпала. След това се обърна, сложи едната си ръка на парапета и слезе бавно и грациозно по извитата стълба към салона.
Джулиън стоеше на долната площадка и я гледаше втренчено. Критичният му поглед не издаваше нищо от обърканите чувства, които бушуваха в гърдите му. Роклята не скриваше почти нищо от дълбоката чувственост, която се отразяваше в блестящите очи и прозрачно-блещукащата кожа. Бледите цветове и нежната материя подчертаваха още повече жизнеността й. Страшно му се искаше да я грабне в прегръдката си, да притисне устни към мястото, където шията преминаваше в раменете и да вдъхне дълбоко сладкия аромат на кожата й, да разроши буйната, блестяща коса, която красеше фино оформената, гордо изправена главица.
Той я искаше само за себе си, искаше вечно да я държи в ръцете си, да бъде абсолютно сигурен, че тя е само негова. Искаше да обяви претенциите си пред целия свят.
Когато Тамсин застана пред него, той взе ръката й и я поднесе към устните си.
— Не забравяй, че не е редно да подскачаш като малко жребче, чу ли? — После й предложи тържествено ръката си и я поведе към входната врата.
Тамсин прехапа устни. Не беше очаквала комплименти, но би било прекрасно да чуе от устата му нещо повече от обичайните поучения и предупреждения.
През следващите два часа, докато къщата се пълнеше с весело разговарящи и смеещи се гости, Джулиън не изпускаше от очи питомката си. Тя стоеше редом с Люси в средата на салона и поздравяваше пристигащите гости. Стана му интересно, когато чу, че тя непрекъснато подчертаваше испанския си акцент и това я правеше още по-екзотична и необикновена. Не му убягваше, че младите мъже се тълпяха около нея, че се смееха весело на шегите й и я гледаха с неприкрито възхищение. А по-възрастните мъже се възползваха безсрамно от предимствата на възрастта си: докосваха ръцете й, тупаха я по рамото. Тамсин им се усмихваше и флиртуваше с тях с невинно очарование, което ги омагьосваше.
Тази жена е съвършена артистка, каза си смаяно Джулиън. Никой от гостите не би предположил, че е била партизанка в испанските планини, че е воювала редом с мъжете. Никой нямаше да повярва, че се е хвърлила презглава в страшната битка при Бадахос или е помагала е до изнемога в морското сражение на борда на „Изабел“. Само аз познавам истинската Тамсин, каза си той и в сърцето му отново пламна желание. Работата беше там, че мястото на тази съвършена артистка не беше тук. Тя играеше роля и само той знаеше това.
Ала истинската Тамсин беше само негова. Как му се искаше да отиде при нея, да я откъсне от кръга на опиянените от красотата й млади хора и да обяви пред целия свят, че тази жена принадлежи само на него. Завинаги.
Той беше луд. Напълно луд. Оставил се беше представлението й да му замае главата, също както беше станало с всички мъже в тази зала. Той знаеше каква е истинската Тамсин. Незаконородена бандитка, която нямаше скрупули и беше загърбила всички морални норми.
— Учудваща прилика, не намирате ли и вие? — каза нечий глас зад гърба му.
Джулиън се стресна и се обърна с учтива усмивка към старата дама, която се подпираше на бастуна си.
— Как сте, лейди Гънстън?
— Млади човече, на шестдесет и девет години вече не отговарям на такива въпроси. — Тя избухна в смях. — Помогнете ми да се настаня в онова кресло и ми донесете чаша пунш. Нямам представа къде е изчезнала онази глупачка.
Джулиън се усмихна и побърза да изпълни заповедта. Летиша Гънстън беше неотменима част от живота на малката община. Никога не отклоняваше поканите, а придружителката й, на възраст почти колкото нея, понасяше обществените задължения на господарката си също така стоически като постоянните й хапливи коментари.
— Заповядайте, мадам. — Джулиън й подаде чашата и седна до нея. — Добавих още малко вино, знам, че така го обичате.
Лейди Гънстън му благодари с усмивка и отпи доволно от силното подсладено вино.
— Пила съм и по-лоши неща. — Тя кимна и огледа балната зала. — Наистина учудваща прилика, не намирате ли и вие?
— За кого говорите, мадам?
