Сейнт Симон? Забравихте ли, че тя живее като гост в къщата му? Не, разбира се, че не сте й сторили зло. Разбира се, че никога не бихте извършили такава глупост… Или все пак? — изрева внезапно той.
— Не, сър… разбира се, че не й причинихме зло — отговориха в един глас двамата мъже. — Само й зададохме няколко въпроса.
Седрик затвори очи и въздъхна отвратено. Познаваше твърде добре милите си племенници, за да им повярва. Очевидно те не можеха да намерят сексуално удовлетворение, без да измъчват жертвата си. Баща им имаше същия проблем и жена му, достойната за съжаление сива мишка, се криеше и лекуваше раните си, докато накрая падна по стълбата, бременна в шестия месец. Никой, който познаваше Томас Пенхалан, не повярва, че Мери наистина се е подхлъзнала по стръмните стъпала. Близнаците бяха наследили извратените наклонности на баща си. Обикновено те изливаха злобата си върху нещастните проститутки и не досаждаха на жените от собствената си класа. Можеше само да се надява, че няма да се намерят глупачки, които да се омъжат за тях.
Очевидно този път бяха решили, че щом момичето е любовница на Сейнт Симон, значи е достъпно и за тях.
— Освен това малката не знае кои сме — обясни с гордост Чарлз. — Носехме маски.
— Какво?
— Тя не може да ни разпознае… както стана с другото момиче — допълни Дейвид. — Но това не означава, че сме й причинили зло — поправи се бързо той. — Изобщо не беше като тогава. — Двамата погледнаха чичо си с безмълвна надежда, сякаш чакаха похвала за предпазните мерки, които бяха взели, щом не можеха да очакват благодарност за стореното.
Но той изобщо не се интересуваше от тях.
— Махайте се оттук!
Двамата се спогледаха и побързаха да изчезнат. Седрик се загледа в празната камина, опитвайки се да прецени дали вредата, която бяха нанесли, беше голяма. Той беше събрал сведения и вече знаеше, че жената в Трегартън е испанка и повереница на лорд Сейнт Симон. Всички съседи бяха осведомени за пристигането й. Благодарение на това, че племенниците му си мушеха носовете навсякъде, той знаеше повече за връзката между полковника и момичето. Не го интересуваше толкова дали съседът му спеше с гостенката си или не. Много по-важно беше доколко сериозна беше тази връзка и защо Сейнт Симон си беше направил труда да доведе любовницата си от Испания и да я настани в Трегартън.
Коя беше тази жена, защо беше дошла?
Колкото и да размишляваше, той не можеше да пренебрегне две неща: момичето приличаше невероятно много на Селия и беше испанка.
Дали това беше чиста случайност? Не, Седрик не вярваше в случайностите. Той вярваше в грижливо съставените планове и в мозъците, които работеха подмолно като неговия.
Отвличането на Селия мина по план. Единственото изключение беше фактът, че Мариана остана жива и го изложи на опасност. Но с нея се справи бързо — внуши й страх, даде й щедра пенсия и я настани в усамотена къщичка в Шотландия, за да купи мълчанието й. Тя беше мъртва от десет години и беше отнесла тайната си в гроба. Ами ако Селия беше избягала от похитителя си? Ако се беше омъжила за испанец… от когото имаше дете?
Нещо не се връзваше. Ако беше избягала, сестра му щеше да се върне в къщи. Тя никога нямаше да повярва, че брат й е имал нещо общо с един испански разбойник, върлуващ в планините на тази южна страна. А ако това момиче наистина беше законна дъщеря на Селия, защо просто не дойде при него, за да му каже истината?
Ако малката наистина имаше някаква връзка със Селия, той трябваше да предприеме нещо. За съжаление случаят се усложняваше от факта, че тя беше под закрилата на Сейнт Симон. И още повече се усложняваше от срещата й с близнаците. Тя вече знаеше, че някой се е заинтересувал твърде много от нея и от произхода й. Разбира се, беше възможно да не е разпознала двамата нападатели. Тя беше чужденка тук и никога не беше виждала близнаците. А и нямаше причина да ги свърже с нападението… освен ако не разкаже за случилото се на Сейнт Симон. Той веднага щеше да отгатне кои са били двамата негодници, нападнали гостенката му. Но надали щеше да свърже поведението им с внушенията на Седрик. Вероятно щеше да приеме, че двамата са извършили едно от обичайните си издевателства над невинна, случайно срещната жена.
Седрик стана и си наля голяма чаша коняк. Отпи голяма глътка и се наслади на приятната топлина в гърлото си. Челото му остана намръщено. Ако това момиче наистина има нещо общо със Селия, какво търси тук? Сигурно беше дошла с определени намерения. Всеки човек иска нещо. Дали й трябват пари?
Е, каквото и да беше, той щеше да го узнае много скоро. Трябваше просто да я накара да разкрие картите си.
— Няма да даваме голям прием, Джулиън — говореше настойчиво Люси и порцеланово сините й очи светеха развълнувано. — Само за десетина двойки или малко повече, за най-близките семейства. Няма да танцуваме, макар че след вечеря все пак бихме могли да вдигнем килима. Вечерята ще бъде скромна…
— Стига толкова, Люси — прекъсна я недоволно полковникът и вдигна ръка, за да спре потока от думи. — Ако наистина желаеш малък прием, аз нямам нищо против. Единственият въпрос е дали Тамсин ще може да се справи с обществените си задължения след толкова кратко време.
— О, разбира се, че ще може — отговори Люси и лицето й пламна от радост. — Знам, че няма да й бъде трудно. Всички са мили и се интересуват много от нея, и толкова им се иска да я опознаят. Нали нямаш нищо против, Тамсин? — След доверителния разговор преди няколко дни двете си говореха на ти.
Тамсин, която слушаше развеселено възбуденото бъбрене на Люси, кимна небрежно.
— Щом смяташ, че ще се справя…
— Не помниш ли, че в голяма компания се плашиш и забравяш английския? — изръмжа Джулиън, облегна се назад в креслото си и я огледа изпод спуснатите си ресници. — Наистина ли мислиш, че си готова да се хвърлиш в обществения живот и да се изложиш на опасността да останеш неразбрана?
— Но Тамсин говори много добре английски — възрази енергично Гарет и изтри едно петънце от блестящите си ботуши. — Бих казал дори, че е придобила местния акцент.
— О, това е само привидно — усмихна се иронично Джулиън. — Когато е под натиск, тя забравя и най- простите думи и започва да бърбори глупости на испански.
— Мисля, че съм преодоляла плахостта си — обясни сериозно Тамсин. — Ще се постарая да се държа прилично, милорд полковник, и ви уверявам, че няма да ви опозоря.
— Наистина ли? — Той поглади брадата си и се усмихна развеселено.
Люси местеше поглед от единия към другия. През повечето време Джулиън се отнасяше към Тамсин с преувеличена учтивост и беше много трудно да си представи, че онова, което двамата с Гарет бяха видели през нощта, се беше случило наистина. Но понякога, както в този момент, тонът му ставаше друг и погледът му загатваше, че двамата си имаха тайна.
— Тамсин е достойна за доверието ти — проговори с леко смущение тя. — Аз ще бъда до нея през цялото време и ще й помагам, когато е нужно.
— С това работата е уредена — заяви брат й и гласът му отново прозвуча безстрастно. — Но не очаквай от мен да ти помагам в приготовленията. Можеш още отсега да кажеш на Хиберт, че разрешавам да извади шампанско и вино от избата.
— Най-добре е да сервираме пунш с лед — отговори весело Люси и скочи на крака. — Това беше сензацията на миналия лондонски сезон. Амабел Фидърстоун ми даде прекрасна рецепта. Сигурна съм, че я нося в чантичката си. Мисис Хиберт ще приготви пунша.
Тя се запъти към вратата с необичайна енергия.
— Тамсин, ела и ми помогни да реша какво да поднесем за вечеря. Ако желаеш, ще ми помогнеш и при писането на поканите. Уморително е, знам, но трябва да свършим тази вечер, за да може Хъдсън да ги разнесе още утре.
— Кога ще се състои приемът? — попита Тамсин. Не й се искаше да се откаже от вечерното препускане с Цезар.
Люси спря за миг и я погледна замислено.
— Следващата събота. Съгласен ли си, Джулиън?
