— Нямам нищо против — отговори отегчено той. — С малко повече късмет ще получа покана за друг прием.
— О, не! — извика ужасено Люси. — Не може да организираме прием в Трегартън, ако домакинът не присъства.
— Мисля, че Сейнт Симон се пошегува, мила — намеси се Гарет, който беше станал и наместваше вратовръзката си пред огледалото.
Люси изглеждаше малко объркана.
— Хайде да се махнем оттук. — Тамсин я хвана под ръка и я поведе навън. — Сега ще ми обясниш с всички подробности как се организира прием в доброто общество. Единствените приеми, на които съм присъствала досега, бяха…
— Нима в манастира даваха приеми? — прекъсна я Джулиън. Предупреждението в гласа му беше недвусмислено.
Тамсин прехапа език. За малко да им опише великолепните, почти езически обичаи на планинските села, където печаха на колове цели овци и кози и празненствата траеха по три дни.
— Не, разбира се — отговори омърлушено тя. — Но преди да отида в манастира, малко преди смъртта на мама, ме поканиха на рожден ден.
— Бедничката! — извика съчувствено Люси. Мисълта, че приятелката й не знае какво е истински прием, я разтърси. — И оттогава не си била на прием?
— Никога — отговори тъжно Тамсин и хвърли бърз поглед към полковника.
— Бедното дете — промърмори на испански той и бързо сведе поглед, за да скрие подигравателните искри в очите си.
— Искаш ли да видиш списъка на поканените, след като го съставя, Джулиън? — попита Люси и се върна отново към единствено интересуващата я тема.
— Не, оставям всичко в твои ръце — отговори тържествено той и посегна към вестника в знак, че разговорът е завършил.
Люси кимна зарадвано.
— Аз наистина умея да организирам приеми. Миналия сезон дадохме чудесна вечеря, помниш ли, Гарет?
— О, да, мила — съгласи се с готовност той. Тайно в себе си обаче потръпна при мисълта за досадната вечер, която беше прекарал. Тогава се беше възползвал от първия удобен случай, за да се спаси в чудесната малка къща на Мажорити. На следващия ден Люси беше плакала горчиво, но не го бе укорила с нито една дума. Резултатът беше подлудяващо чувство за вина, което го прогони окончателно от къщата след грубата забележка, че няма намерение да прекара живота си с една ревла.
Споменът за това му беше неприятен. Когато Люси и Тамсин излязоха от стаята, той седна на дивана и посегна нервно към чашата с вино. Погледна я втренчено и се опита да се овладее. Това хубаво малко дете ще има да си пати от мен, закле се в себе си той. Тя беше толкова сладка и невинна, той изобщо не беше помислил какво го очаква, когато се ожени за нея. Не можеше да предположи, че жена му ще се държи като Мажорити… колко глупаво от негова страна, че си го беше помислил. Като обмисли въпроса, той заключи, че всъщност не искаше жена му да се държи като Мажорити. Това беше повече от шокиращо.
— Съмнявам се, че ще напълните чашата си, като стоите и я гледате — стресна го гласът на Джулиън.
Гарет се стресна и се изкиска смутено. Джулиън стоеше пред него с гарафа в ръка.
— За какво се бяхте замислили така дълбоко, Фортескю?
Лицето на зетя му пламна.
— Много се радвам, че Люси има с какво да се занимава — отговори тихо той. — Това я прави щастлива.
Джулиън вдигна високо едната си вежда, после отново се върна към вестника си. Да въведе Тамсин в обществото с помощта на сестра си беше много по-приятно и по-прилично, отколкото ако го беше направил сам. Люси познаваше всички местни семейства и той можеше да й се довери напълно при съставянето на списъка с поканените. Тя щеше да се погрижи да покани старите клюкарки като почтената мисис Анслоу и мис Грета Долби, но нямаше да забрави и младите хора. А беше твърде възможно някой от по-старото поколение да си припомни дали преди двайсет години не беше изчезнала дъщерята на някое от местните благороднически семейства.
Тамсин все още беше екзотично цвете в усамотения Корнуол, но ако не се разприказваше и се постараеше да се държи кротко, щеше да прекара много приятна вечер под постоянния надзор на Люси. Естествено, и той нямаше да я изпуска от очи.
Интересно как двете със сестра му бяха станали толкова добри приятелки. Напрежението от първата вечер беше изчезнало. Гарет правеше плахи опити да флиртува с Тамсин, но тя го отблъскваше умело и Люси не се засягаше. В действителност сестра му изглеждаше много по-щастлива отпреди. За него това означаваше една грижа по-малко. Но то не беше достатъчно да го освободи от депресията.
Джулиън знаеше много добре, че истинската причина за потиснатото му настроение беше съвсем друга. Той седеше тук, докато приятелите му и войниците понасяха безмилостния пек на испанското лято. И ако не станеше чудо, щеше да остане в Англия до октомври, едва тогава можеше да предостави Тамсин на благоволението на роднините й и да се върне в Лисабон. Дано успееше да се присъедини към бригадата си, преди армията да заеме зимните си квартири.
Но размишленията не бяха в състояние да подобрят настроението му. Той не се радваше, че връзката му с малката бандитка ще приключи. В тъмните часове на нощта, когато тя спеше до него, той си представяше какво ще бъде, ако двамата се върнат заедно в Испания. Можеше да я задържи при себе си като официална любовница. Тя можеше да следва армията, нали беше свикнала с живота в лагерите. Но за тази цел трябваше да я убеди да се откаже от плана си да намери семейството на майка си. И какво можеше да й предложи срещу това? Връзка с неясна цел и продължителност, живот сред английската армия в страна, опустошена от войната. А когато войната свърши, той щеше да се върне в родината си, за да се ожени и да продължи рода Сейнт Симон.
Не беше честно да я помоли да се жертва за него, а и тя не даваше признаци, че би приела подобно предложение.
Люси се настани удобно в малката дневна в задната част на къщата и извади лист хартия от чекмеджето.
— Трябва да направя списък на хората, които ще поканим. При това ще ти обяснявам кои са, за да се запознаеш с най-важните семейства.
Тамсин седна до нея.
— Колко хора смяташ да поканиш?
Люси захапа крайчеца на перото.
— Май ще се наложи да поканим всички — промърмори тя. — Или пък да организираме интимно събиране.
— А ти не искаш това.
— Точно така — отговори с тих смях Люси. — Какъв смисъл има да полагам толкова усилия за двайсетина гости? Джулиън няма да има нищо против, стига да не го притеснявам с приготовленията. — Тя започна да съставя списъка си, като непрекъснато бъбреше. Описваше поканените, разказваше най-новите клюки около тях и имената в списъка й непрекъснато се увеличаваха.
— Май свърших. — След като беше писала усърдно в продължение на четвърт час, тя се облегна назад и разтърка китката си. — Уверена съм, че включих всички по-важни семейства в околността, оттук до Труро. Ясно ми е, че някои от тях няма да дойдат, но ще се обидят смъртно, ако не получат покана.
Тамсин хвърли поглед към списъка и видя почти сто имена. Очакваше Люси да спомене семейство Пенхалан, но не откри името им.
— Габриел ми разказа, че най-близо до вас живее семейство Пенхалан — заговори направо тя. — Чул да говорят за него в кръчмите на Фоуей.
— Виконт Пенхалан — потвърди Люси. — Той е много важна личност, но не иска да има нищо общо с тукашното общество. Доколкото знам, заема важен пост в правителството. Виждала съм го само два пъти, и
