Миранда беше твърде малко и интимно за приемна стая на кралицата. — Доведете детето при мен.
Гарет направи крачка напред и се поклони отново. Миранда направи втори реверанс. Още три стъпки и последваха нови поклони. Едва тогава Гарет се изправи в целия си ръст и тръгна напред, като здраво стискаше ръката на Миранда.
— Ваше величество, позволете да ви представя моята подопечна, лейди Мод д’Албар. — Той издърпа ръката си изпод лакътя на Миранда и отстъпи леко настрана, движение, което й вдъхна чувството, че е ужасно изолирана и отрязана от света. Сякаш беше загубила част от тялото си, защитната си обвивка.
Тя приклекна отново в дълбок дворцов реверанс и се запита дали щеше да посмее да вдигне поглед от пода. Всичко, което бе видяла досега от кралицата, беше ръбът на рокля от сребърносив брокат и част от сребърна обувка. Веднага след това една ръка я хвана под брадичката и вдигна главата й. Миранда погледна право в едно дълго, тънко и доста сбръчкано лице. Две малки черни очи я измерваха дружелюбно.
— Хубаво дете — отбеляза кралицата. — Значи херцог Роаси се съгласи с предложението за женитба? — Тя пусна брадичката на Миранда и се обърна въпросително към лорд Харткорт.
— Да, Ваше величество. С удоволствие.
— Добре… добре. За нас ще бъде от голяма полза да създадем такава тясна връзка с френския двор, когато крал Анри подчини бунтовните си поданици. — Тя се придвижи към един красиво резбован стол и седна, след което посочи стола до себе си. — Седнете, милорд, и ми разкажете как напредва начинанието. Какви са шансовете Париж скоро да капитулира?
Гарет седна до кралицата, след като хвърли незабележим поглед към Миранда, която не беше помръдната от мястото си. Тя разбра веднага, че опекунът й беше длъжен да приеме поканата на кралицата, докато самата тя в момента беше не повече от вещ или мебел. Всъщност това бе най-доброто за нея. Докато никой не й обръщаше внимание, тя можеше на спокойствие да разгледа помещението и останалите присъстващи и най-вече да направи няколко незабележими движения, за да облекчи на схванатите си стъпала. Едва сега, след като вече не беше в центъра на вниманието, тя усети колко ужасно я стискаха обувките.
Лейди Мери Абърнати седеше заедно с още четири дами на известно разстояние от кралицата и се занимаваше с бродерия. В полите на дамите се гушеха рунтави придворни кученца. Облицованото в дърво помещение беше обзаведено като частен салон и съвсем не приличаше на официална кралска приемна. Високите прозорци, които гледаха към реката, бяха отворени и пропускаха мекия, влажен от дъжда бриз.
Миранда се запита защо лейди Мери не вдига поглед от бродерията си. Не можеше ли да я поздрави поне с приятелска усмивка? Нали се познаваха; същия следобед бяха прекарали два часа заедно. Другите дами я измерваха с равнодушни погледи, сякаш не се интересуваха особено от нея, само една от тях я дари с бегла усмивка. Най-после и лейди Мери вдигна поглед от бродерията си.
Тя погледна към Миранда, която стоеше тиха и самотна в средата на помещението, но на лицето й нямаше усмивка, а едва прикрито неодобрение. Миранда настръхна. Ами ако нещо не е наред? Да не би бонето й да се е изкривило или пък полата й се е вдигнала и разкрива фустите? Тя премести тежестта си от единия крак върху другия и направи измъчена гримаса, когато изтръпналите й пръсти се събудиха за нов живот с глухи протести.
Едва тогава лейди Мери я поздрави с хладно кимване, но веднага след това отново сведе глава към работата си. Миранда, която би дала всичко за един мил жест, даже от жената, която инстинктивно не харесваше, се принуди да мисли за нещо друго, само не за нещастните си ходила. След малко си позволи да огледа скритом кралицата.
Нейно величество беше облечена с такъв разкош, че блясъкът й заслепяваше всички присъстващи. Горната одежда от съвсем тънък сребърен воал прикриваше едва-едва яркочервената рокля. Разрязаните ръкави бяха подплатени с червена тафта, а високата колосана яка, която стърчеше зад главата й, беше обшита с рубини и перли — няколко десетки скъпоценни камъчета, както прецени Миранда, които искряха в ярки цветове. Тънката, сбръчкана шия на кралицата беше стегната с масивна златна верижка, украсена с рубини и перли, а в червената перука беше поставена диадема от същите камъни.
Миранда остана с впечатлението, че кралицата е много стара. Стара и сбръчкана, с отпуснати гърди и повехнала кожа. Докато говореше, ръцете й постоянно се движеха. Пръстите й бяха невероятно дълги, украсени със скъпоценни пръстени. Миранда имаше чувството, че говори само кралицата. Тя задаваше въпроси на Гарет, но изобщо не му оставяше време да отговори, а още след втората дума го прекъсваше, за да му зададе нов въпрос или да възрази енергично срещу казаното от него. Явно лордът беше свикнал с този начин на разговор и не показваше да е стъписан от постоянните прекъсвания.
От време на време кралицата правеше нетърпелив жест с ръка и скачаше от мястото си. Гарет бързаше да я последва. Нейно величество тръгваше да се разхожда по стаята и дългият орлов нос сякаш вървеше на една крачка пред нея. През това време тя продължаваше с въпросите и коментарите си, а когато сядаше, веднага махваше заповеднически на лорда да се настани до нея. Интересното беше, че тя никога не оставаше за дълго на стола си, което припомни на Миранда забележката на Мод за навиците на нейно величество.
— Е, лейди Мод, харесва ли ви онова, което виждате?
Въпросът стресна Миранда и тя зяпна недоумяващо и доста неучтиво. Очите на кралицата засвяткаха развеселено.
— Чувствам се поласкана от вашия щателен оглед, мила моя — продължи Елизабет и устните й се изкривиха в усмивка.
Миранда съзнаваше, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво. Трябваше ли да отрече, че през цялото време беше зяпала любопитно кралицата? Или може би трябваше да се защити, да се извини? Усети как всички придворни дами устремиха погледи към нея и без да поглежда към лейди Мери, си представи израза на лицето й, изпълнен с шокирано неодобрение. Защо лорд Харткорт не казваше нищо, за да я освободи от неловкото положение? Ала той мълчеше упорито и гледаше някъде високо над рамото й.
— Не съм имала намерение да ви засегна, мадам — проговори задавено тя и приклекна в дълбок реверанс. — Но никога преди това не бях виждала кралица и тъй като Ваше величество беше заета, реших, че няма да забележите.
В първия момент в помещението цареше абсолютна тишина и дори въздухът сякаш спря за се движи. Присъстващите затаиха дъх, лицето на Гарет остана напълно безизразно. В следващата секунда кралицата се засмя и показа развалените си зъби.
— Винаги съм ценила високо искреността, която е твърде рядко качество между придворните ми. Елате по-близо, детето ми. — Тя махна с ръка и отново се засмя.
Миранда понечи да се изправи и с ужас установи, че най-лошото й опасение беше на път да стане реалност. В тревогата си тя бе направила толкова дълбок реверанс, че всеки миг щеше да загуби равновесие. Дупето й беше само на сантиметри от пода. Макар да беше отлична акробатка, това нямаше да я спаси. Можеше да се изправи само като се подпре с две ръце на пода. Ако положението й не беше толкова отчаяно, тя щеше да избухне в смях. Никога не се беше чувствала така тромава. В следващия миг Гарет се озова до нея, мушна ръка под лакътя й и тя се изправи грациозно.
— Моята подопечна е малко уплашена, мадам — обясни с усмивка той.
— Наистина ли? А аз останах с впечатлението, че е забележително свободна — отвърна кралицата и развеселената усмивка отново заигра около ъгълчетата на устата й. Миранда беше почти сигурна, че нейно величество беше отгатнала от какъв страшен позор я спаси лорд Харткорт. Дали и другите бяха забелязали? Тя хвърли бърз поглед отстрани към лейди Мери; онова, което видя, не я успокои, защото дамата изглеждаше възмутена до дън душа.
Треперейки, Миранда направи две крачки към кралицата и Елизабет хвана ръката й.
— Е, лейди Мод, ще ми кажете ли как ви харесва херцог Роаси?
— Не мога да ви кажа нищо, мадам. Не съм видяла портрета му, макар че той има моята миниатюра.
— Велики Боже, Харткорт! Това е сериозен пропуск. — Продължавайки да държи ръката на Миранда, кралицата се обърна към Гарет и приятелски го удари по ръката със затвореното си ветрило. — Нима очаквате бедното дете да приеме с въодушевление предстоящата си женитба, след като изобщо не е
