— Ти си наред, Гарет. — Брайън се приведе към него и подхвърли заровете върху преобърнатата бъчва с ейл, която им служеше за маса.
Гарет отпи голяма глътка от виното си, остави канчето и посегна към заровете. За момент ги скри в шепата си, после с ленив жест ги пусна на дървената плоча.
— Пфу! Тази вечер имаш дяволски късмет, приятелю. — Брайън се обърна и махна на помощник- кръчмаря. — Ей, момче! Дай тук една стомна ейл!
Гарет се отблъсна от стената и постави стола си на четирите му крака.
— Не, тази вечер няма да пия повече, нито ще играя. Имам непогрешимото чувство, че късметът ще ме изостави.
— Я стига, Харткорт, наистина ли смяташ да ни напуснеш, без да си ни дал възможност за реванш? — извика лорд Ленстър. — Не е спортсменско от твоя страна да изчезнеш с печалбата.
Гарет се усмихна небрежно.
— Готов съм да споря с всеки мъж, който ме обвинява в липса на спортсменство, Ленстър. Но в момента единственото ми желание е да се отпусна в леглото си. — Той събра купчината гвинеи пред себе си и ги пъхна в ленената торбичка, която носеше на колана си.
— Накрая все пак реши да последваш нареждането на сестра си и да се прибереш вкъщи, така ли? — Брайън бръкна в канчето си и извади нощната пеперуда, която беше кацнала в бирата му. — Редно е да й стегнеш юздите, стари момко. В последно време си позволява доста волности — продължи той, като оглеждаше внимателно канчето си в търсене на още чужди тела, привлечени от светлината на свещите. — И с Шарлът беше същото.
Ноздрите на Гарет се свиха, един мускул потръпна на бузата му. Той не каза нищо, а Брайън, който беше говорил, без да мисли, вдигна глава и се усмихна приятелски. Ала като видя леденото изражение на Гарет, кръвта нахлу в лицето му и го оцвети в тъмночервено. Той хвърли безпомощен поглед към приятелите си, но всички, включително Кип, седяха с вкаменени лица и се взираха някъде в далечината. Явно отказваха да му помогнат да се измъкне от неловката ситуация.
— Моля за извинение, Гарет. Забележката ми беше крайно неподходяща — промърмори накрая Брайън.
Лордът стана безмълвно, приведе се, за да не се удари в ниските греди, и излезе от таверната.
— Казах истината — обърна се към брат си Брайън, наполовина, за да се защити и наполовина, за да потърси помощ.
— Така е — отвърна мрачно Кип. — Да не мислиш, че Гарет не знае?
— Тази вечер не беше мрачен, както обикновено — отбеляза Ленстър и събра заровете. — Докато ти не изказа така открито мнението си, Роситър.
Брайън промърмори нещо неразбрано и повика помощника да напълни канчето му.
— Женитбата между Роаси и лейди Мод означава много за него — отбеляза замислено Кип. — Разбира се, всичко зависи от резултата на сгледата. Вярвам, че няма да има проблеми.
— Разбира се, че не, момичето е безкрайно апетитна хапка — промърмори Уоруик, надвесен над канчето с медовина. — Нали казаха, че била болнава? Днес ми се стори най-здравото същество на света.
— Точно така — потвърди Кип и попоти пръсти в локвичката ейл на масата. — Изглеждаше, като че нито един ден през живота си не е боледувала.
— Женитбата й с Роаси ще възвърне старото могъщество на семейство Харткорт и ще му отреди място сред първите във френския двор.
— Точно така. И по същата причина нашата Елизабет ще се вслушва внимателно в думите на лорд Харткорт — промърмори като на себе си Кип. — Тя умее да изстисква хората, които черпят направо от извора, особено когато й трябва информация от чужбина.
— Не ви ли се струва странно, че Гарет остана толкова дълго време бездеен, след като по-рано участваше активно в политическия живот и упражняваше влиянието си? — попита с усмивка лорд Ленстър.
— Политиката беше голямата му страст — подкрепи го Брайън. — Преди…
Той не завърши изречението си и след кратко мълчание Кип промълви замислено:
— Остава само да се надяваме, че бракът му с лейди Мери Абърнати ще бъде плодовит.
— Да. Освен това е сигурно, че тази жена няма да му създава ядове — засмя се Уоруик. — Тя е добродетелна като монахиня и напълно осъзнава дълга си.
— Ще й струва голямо напрежение да произведе наследници. Гарет сигурно не иска да го наследи семейството на сестра му.
— Ти забравяш, че сестра му няма семейство. Лейди Имоджин не показва склонност да се възпроизведе. Пък и се съмнявам, че лорд Майлс има кураж да се доближи до нея. — Брайън се ухили широко, забравил предишната си нетактичност.
— За какво да се доближи — за да й се възкачи или за да създаде наследник? — попита с дръзка усмивка Ленстър.
— Вероятно не успява да направи нито едното, нито другото. — Брайън хвърли заровете. — Ей, Кип, какво ти става? Да не заспиш, човече? Нощта едва сега започва!
— Извинете. Явно мислите ми са другаде. — Кип се усмихна, но изразът на очите му остана замислен и объркан.
Гарет се запъти бавно към реката, докато погледът му непрекъснато се местеше по улицата, за да забележи навреме евентуалните нощни разбойници. Мечът беше полуизваден от ножницата и лордът стискаше здраво обкованата със скъпоценни камъни дръжка. Беше готов да се защити светкавично в случай на нужда, но засега не чуваше нищо, освен глухия тропот на ботушите си по мръсния паваж. Гарет видя в далечината кея на Ламбет, ускори крачка и излезе от тъмната, тясна уличка в кръга светлина, създаден от фенера, окачен на кърмата на една лодка.
Той се качи в малката лодка, уви се в наметката си и седна на носа.
— Карай в имението на Харткорт, зад кея на Странд.
— Тъй вярно, милорд. — Лодкарят налегна греблата в ремъците и насочи лодката към средата на реката, за да се възползва от течението. Беше малко преди четири сутринта. Водата беше черна, небето даже още по-черно, тук и там по бреговете блещукаха светлинки. Лодката зави покрай един издаден нос и изведнъж мракът се огласи от гневно проклятие, което беше толкова близо до Гарет, че можеше да идва само от лодкаря.
— Чумата да ви тръшне! — изрева ядно мъжът и бързо отведе малкия си плавателен съд далече от неосветената лодка, където седяха двама мъже и ловяха змиорки. — Не можете ли да запалите светлина?
— Върви по дяволите, лодкарю! — изръмжаха в отговор те, без дори да вдигнат глави.
Гарет потръпна от нощния студ и се уви по-плътно в копринената си наметка. Защо не се беше сетил да си вземе по-топли дрехи? Но нима беше очаквал, че ще пътува по реката в този късен час? Както и не беше очаквал, че ще се върне в такова мрачно настроение.
Думите на Брайън отговаряха на истината, но приятелят му нямаше представа — а и откъде ли можеше да я има? — за онова, което се криеше зад истината. Откъде Брайън можеше да знае, че лорд Харткорт откриваше в сестринската обич на Имоджин същата любов, граничеща с мания, която самият той някога беше изпитвал към Шарлът? Имоджин беше посветила целия си живот на благото и интересите на брат си; всичките й чувства и мисли кръжаха единствено около него. Тя живееше чрез него и за него. И тъй като той познаваше силата на тази изключителна любов, сърцето не му позволяваше да я отблъсне така студено, както някога собствената му жена бе отблъснала любовта му.
Глухият удар на лодката в кея на имението Харткорт го изтръгна от мрачните мисли. Той скочи на брега, подаде на лодкаря шилинг и почука на градинската портичка. Съненият портиер се измъкна от леглото си, нахлупи шапката на главата си и вдигна високо догарящия фенер.
— Моля за прошка, милорд. Сигурно съм задрямал.
Гарет изръмжа нещо неразбрано и взе фенера.
— Няма нищо. Сам ще намеря пътя до къщата.
Небето на изток просветляваше. факлите, които осветяваха пътя към къщата, догаряха, две или три
