Той коленичи между разтворените й бедра, вдигна долната част на тялото й към своето и внимателно проникна в нея. Изохкването й беше почти вик. Тя беше толкова малка и тясна, че го беше страх да не й причини болка, но течната жарава на възбудата й направи утробата гъвкава и еластична. Неспособен да се удържи, Гарет нахлу в нея с могъщ тласък, като в същото време я притисна силно до себе си, за да усети кратката болка, бързо заменена от удоволствието, като част от себе си.
Миранда се задвижи в свой собствен ритъм, надигна се насреща му, за да го приеме още по-дълбоко в себе си, докато тласъците му ставаха все по-мощни и той се заравяше със сладостни стонове в коприненомеката й утроба. От гърлото й излизаха приглушени звуци, тихо, изненадано пъшкане и кратки сладостни викове, които усилваха страстта му.
Искаше му се да се смее, толкова безумна беше радостта му от това дълбоко ощастливяващо сливане. Когато стигна до върха на екстаза и семето му се изля в нея като горещ, пулсиращ поток, той наистина избухна в смях, който огласи тъмната нощ. Притисна силно Миранда, впи пръсти в меката плът на дупето й и усети влажния от пот корем толкова близо до своя, сякаш двамата бяха станали едно цяло. Той я държеше здраво, целуваше я с буйна страст, докато усети как мускулите в утробата й се стегнаха около пулсиращата му плът и кратките й викове се превърнаха в сладостно хълцане. Едва когато тялото й се отпусна в ръцете му, той я остави във влажната трева и затвори очи, за да се наслади на преситеното изтощение.
Миранда лежеше напълно неподвижна. Слабините и коремът й се усещаха празни и едновременно с това препълнени, а мястото между бедрата беше горещо и опънато и все още тръпнеше от наслада. Гарет като че беше заспал. Дишането му беше спокойно и равномерно, тялото до нейното отпуснато и задоволено. Тя погледна към небето, проследи как облаците се разкъсаха и сребърният сърп на луната се подаде иззад черната пелена. Нощта отново беше напълно тиха и тя чу как вълните се разбиваха в каменните стъпала оттатък стената. Всичко останало беше мълчание. Шумовете от нощното движение по реката бяха заглъхнали, обитателите на огромната къща в другия край на градината отдавна спяха дълбок сън.
Като че ли двамата бяха единствените будни хора в цял Лондон, като че светът принадлежеше само на тях, като че магията на нощта — сребърната светлина на луната, гонещите се по небето облаци, тревата, толкова хладна и влажна под голия й гръб, сладкият аромат на лавровия храст над главата й — беше създадена само за тях двамата.
След малко се чу зовът на Чип. Той бърбореше някъде в нощта и в гласа му имаше страх. Миранда се претърколи настрана, подпря се на лакът и тихо го повика. Маймунката се приближи колебливо, с оголени зъби, погледът страхливо устремен към неподвижната фигура, която лежеше в тревата до господарката й.
— Няма нищо страшно — прошепна тя и протегна ръка да го помилва. — Нищо лошо не се е случило.
Изведнъж Гарет дойде на себе си. Седна в тревата и за секунда затвори безпомощно очи. Когато осъзна какво бе направил, шокът беше толкова силен, че го разтърси до дън душа. Как можа да отиде толкова далеч? Как допусна това да се случи?
Миранда докосна предпазливо рамото му.
— Милорд?
Той се обърна бавно към нея. Тя му се усмихваше в мрака, линиите на лицето й бяха все още замъглени от преживяната страст.
— Велики Боже, какво направих? — промърмори смаяно мъжът.
Миранда посегна към захвърлената наблизо оранжева рокля и я навлече през главата си. Съзнаваше, че трябва да се махне оттук, беше абсолютно уверена, че трябва да го стори още сега, в този миг. Всъщност не съжаляваше, че трябва да го остави сам.
Онова, което стана между тях, беше ново за нея и трябваше да го преживее сама. Целият й живот се промени; всичко, в което бе вярвала досега, трябваше да бъде преосмислено.
Тя приглади роклята си с треперещи ръце и едва успя да завърже връзките на корсажа. В този късен час всички спяха и никой нямаше да я види в този неприличен вид. Отвореният корсаж нямаше да й попречи да се изкатери по бръшляновите клони до стаята си. По някаква незнайна причина тя изобщо не помисли, че някъде може да има отворена врата, през която би могла да влезе в къщата.
Тя се обърна и погледна още веднъж Гарет. Той беше станал и сега стоеше неподвижен, отметнал глава назад, взрян някъде в небето. Ризата и жакетът му бяха отворени, но беше закопчал панталона си, докато тя се обличаше. Той не се помръдна, когато тя го остави и забърза по пътеката към къщата, следвана по петите от необичайно тихия Чип.
Гарет приглади косата си назад, после притисна връхчетата на пръстите към устните си. Какво направих, за Бога? Много добре знаеше какво бе направил, също както знаеше, че станалото не може да се върне.
Анри, крал на Франция и Навара, стоеше на носа, когато корабът премина устремно пясъчната плитчина на входа към първата от трите дълбочини в спокойните води на райското пристанище. В далечината пред него и от двете страни на пристанището се издигаха високи бели скали. Отбранителните съоръжения на замъка се очертаваха като величествен сив силует на яркосиньото небе, а високо на зелените хълмове мирно пасяха овце.
В град Дувър, който се бе сгушил в подножието на скалния масив, цареше оживление; трите пристанища гъмжаха от военни и търговски кораби и кралският кораб беше само един от многото в дългата редица плавателни съдове, които чакаха да пуснат котва.
— Ще се обадите ли на управителя в замъка, сир?
— Никога вече не ме наричайте сир, Магре — укори го тихо Анри, като едва движеше устните си. После се протегна лениво и простият жакет се опъна на гърдите му.
Графът се изчерви, но не се извини за грешката си. И двамата знаеха, че тя няма да се повтори.
— Искате ли да изпратя куриер в замъка, ваша светлост?
Анри приглади брадата си и отново устреми поглед към оживената и въпреки това мирна сцена. Това е типично за усърдния народ на Елизабет, помисли си той с лек полъх на завист. Докато собствената му страна страдаше от силното разединение на населението и непрекъснатите междуособици, англичаните трупаха имоти и пари, увеличаваха военната си флота, империята им ставаше все по-могъща. Един бегъл поглед към пристанището беше достатъчен, за да убеди и незнаещия наблюдател, че това процъфтяващо островно царство хранеше нация от корабостроители и моряци.
— Мисля, че е най-добре да изпратите куриер, Магре — промърмори неохотно той. Анри не обичаше официалностите, а сега, след толкова години лагерен живот, се чувстваше по-неловко отвсякога. — Макар че аз лично бих предпочел да продължа пътя си към Лондон, без да се обаждам никому. Ала от херцог Роаси трябва да се очаква, че след пристигането си в Англия ще пожелае да се порадва на гостоприемството на тукашния управител, особено когато е дошъл по личен въпрос.
— Прав сте, ваша светлост. — Магре прогони чайката, която бе кацнала до него на релинга. — Тези англичани са прилежен народ — отбеляза бегло той, като изрази гласно мислите на господаря си.
— Хм… — Анри гледаше неотстъпно към брега. Въпреки яркото слънце, вятърът беше доста студен, първият предвестник на наближаващата есен. Кралят беше уверен, че Роаси ще се справи безупречно с обсадата на Париж, но въпреки това изпитваше някои опасения. Той не обичаше да предоставя важните работи другиму. Трябваше непременно да се върне във Франция, преди времето да направи пътуването по море трудно, ако не и невъзможно. А това означаваше, че ухажването на лейди Мод трябваше да мине доста бързо.
Той извади миниатюрата от джоба на жакета си и я разгледа подробно — за първи път, откакто бе взел решение да си потърси протестантска съпруга. Решение, което съветниците му бяха оценили като спонтанно, без да знаят, че кралят им беше чакал търпеливо и дълго този шанс.
Бледото, сериозно лице на момичето, обкръжено от скъпата рамка, вдъхваше доверие. Лазурносините очи бяха прекрасни, пълните устни загатваха за чувственост, в блестящата тъмна коса грееха червени отблясъци. Хугенотка с безупречен произход. Най-добрата наследница на Маргьорит дьо Валоа при тези променени обстоятелства. И много повече от това. Той очерта контурите на лицето с върха на пръста си. Мод д’Албар представляваше приятно разнообразие. Отдавна му се искаше да има в леглото си наивно и невинно момиче. И непременно девствено. Маргьорит беше загубила девствеността си дълго преди
