изруга полугласно и подкара коня си малко по-напред от бялата й кобила.
Младата жена се опитваше да отклони вниманието си от близостта на Хю, като си представяше начините, по които би могла да построи защитата си. При това се опитваше да прогони от съзнанието си арогантното, презрително лице на лорд-пазителя на печата. Не можеше да се надява, че би могла да въздейства по някакъв начин на това чудовище. Тя и магистърът бяха прекарали дългите вечери по време на пътуването в обсъждане на възможните стратегии, но за съжаление нямаха достъп до опакованите книги.
Скоро прекосиха Холборн ривър, която се вливаше в могъщата Темза. По моста минаваха каруци с обковани в желязо колела, жени, които предлагаха ябълки в колички, момчета, които носеха на главите си табли с горещи печива. Между копитата на конете се провираха улични кучета. Мъжете ги ругаеха и замахваха с камшиците си. Едно куче се появи точно пред кончето на Пипа и понито се уплаши. Детето сръчно стегна юздите и успя да овладее животното, но когато се обърна с триумфална усмивка към майка си, котенцето изскочи от обичайното си място в гънките на наметката й и моментално изчезна между колелата и копитата.
— Лунна светлина! — изпищя Пипа и рязко дръпна юздите на кончето си. Тя беше готова да скочи от седлото, когато Гуинивър успя да я хване.
— Не, не, Липа, не можеш да я намериш! Тук е такава навалица, че…
Пипа избухна в сълзи.
— О, не, мамо, мога!
— Невъзможно е, миличка. — Гуинивър я притисна по-здраво. — Няма да я намериш.
— Ами сега… какво ще прави сама в този огромен град… какво ще стане с нея! — Пипа захълца още по-силно и дори се задави.
— Какво стана? — Тонът на Хю издаваше загриженост и дори уплаха. — Някой нарани ли се?
— Никой — отговори Гуинивър, без да изпуска плачещата Пипа, чието пони вече се изнервяше. — Лунна светлина се уплаши и избяга.
Хю огледа навалицата, но не видя и следа от сивото котенце. Множеството около тях се вълнуваше. Прозвучаха гневни викове. Групата беше спряла и заемаше много, място. Той погледна в обляното от сълзи детско лице и поклати глава.
— Не виждам какво бихме могли да направим, Пипа.
— Но какво ще стане с нея?
— Котките знаят как да оцелеят — опита се да я утеши той. — Ще се храни с плъхове и мишки. — В този миг му хрумна нещо.
— Майка й нали беше оборска котка?
Пипа кимна, хълцайки.
— Значи я е научила да ловува. Сигурно ще се справи.
— Лорд Хю е прав, Пипа — подкрепи го Гуинивър и се наведе да целуне детето. — Лунна светлина ще стане лондонска котка, а те са оправят много добре.
— Мога да ти дам Мускатово орехче, Пипа — предложи й Пен, която също беше съкрушена от загубата. — Нямам нищо против. — И тя разви котето от палтото си.
— Дръж го здраво! — изпищя Пипа. — Може и то да избяга! — обясни тя и добави малко по- спокойно: — Не го искам, Пен. Прекрасен е, но аз си искам моята Лунна светлина. — Тя претърси навалицата с мокри очи. — Какво ще стане с нея, мамо?
Гуинивър погледна безпомощно Хю. Той разтвори ръце в жест на съчувствие.
— Сигурно ще си живее не по-зле, отколкото в обора — увери той детето. — Там са я нападали вълци и лисици, а тук ги няма. Лунна светлина ще започне нов живот.
— Не ти вярвам — изплака Пипа, после вирна брадичка и се опита да изглежда властна. — Наистина ли не можем да я намерим?
— Аз ще остана тук и ще я потърся — предложи Робин. — Може ли, сър?
Хю се поколеба. Инстинктът му подсказваше, че усилията ще останат напразни и че не бива да подхранват надеждата на Пипа, но не можеше да устои на умоляващите очи на детето и обляното в сълзи личице. А и опитът й смело да се примири със загубата беше толкова впечатляващ…
— Вземи Люк и потърсете котето, но да сте вкъщи преди вечерните камбани — нареди кратко той.
— Да, сър! — Робин се усмихна окуражително на Пипа. — Сигурен съм, че ще я намерим. — Той извика Люк и скочи от седлото. Подаде юздите на слугата и изчезна в навалицата.
— Не бива да очакваш чудо, Пипа — проговори утешително Гуинивър и помилва малката по бузата. — Котенцето е малко, а тук е такава навалица! Кой знае къде се е шмугнало.
— Робин ще я намери — намеси се уверено Пен. — Знам, че ще я намери.
Хю поклати глава.
— Вярата ти е похвална, Пен, но аз съм съгласен с майка ти. Вероятността е много малка. — Той подкара коня си. — Да вървим. Къщата ми е вече съвсем близо. Джак, следвай ни с момичетата.
Гуинивър тръгна редом с него, малко пред другите. Още не бяха говорили за настаняването им. Той бе казал, че ще живеят в неговия дом и тя, предполагайки, че бягството ще успее, не се бе противопоставила. Сега обаче въпросът не търпеше отлагане. Не можеше и не искаше да живее при него нито като пленница, нито като гост.
— Милорд, бих предпочела да не ви затруднявам с подслоняването ни — заговори учтиво тя. — Ако покажете на управителя ми някоя почтена странноприемница, ще се нанесем там. Ако решите да сложите пред стаята ми пост, ще проявя разбиране. Няма защо да се боите, че ще избягаме от бдителността ви.
— Аз не храня такива опасения, мадам, можете да ми вярвате — отговори сковано той. — Докато лорд-пазителят на печата даде разпорежданията си за вас, ще живеете под моя покрив. — Думите му бяха недвусмислени. Погледът му беше зареян някъде в далечината. Вече бяха отминали моста и навлизаха в бъркотията от улички на квартала Холборн.
Гуинивър стисна зъби. Поведението му я раздразни.
— Въпреки това, сър, бих предпочела да си потърся квартира.
— Можете да повдигнете този въпрос пред пазителя на печата или пред краля — посъветва я спокойно той. — Засега сте под моя опека. Още не съм получил нареждане да ви предам другиму.
Тя го погледна с подигравателно вдигнати вежди.
— Разбирам. Явно съм в положението на арестувана.
Мъжът вдигна рамене.
— Щом предпочитате това определение…
— Винаги съм наричала нещата с истинските им имена, милорд!
Хю я погледна пронизващо.
— Странно, но не ми се вярва, лейди Гуинивър. Дори напротив, направи ми впечатление, че сте невероятна майсторка в отричането на истини, когато го счетете за нужно.
Ръката й, която стискаше юздите, леко потрепери.
— Някои неща са твърде тривиални, за да бъдат забелязани — отговори сърдито тя.
Настойчивият поглед на Хю не я изпускаше.
— Защо се самоизмамвате, милейди? — попита с лек укор той. След това отмести поглед и започна да си подсвирква.
Гуинивър се пребори енергично с прилива на топлина в тялото си. Огледа се наоколо с всички признаци на равнодушие и видя грубо измазани паянтови къщи зад грижливо подрязани живи плетове, по-големите къщи зад каменни стени. Тук беше по-спокойно, отколкото в лабиринта от улички от другата страна на моста. Някои улици бяха павирани и най-после се отърваха от облаците прах, които вдигаха копитата на конете. Каналите редовно се почистваха с вода и вонята не беше толкова силна.
Завиха в широка улица. В края й се издигаше каменен зид с висока дървена порта в средата. Иззад стената се показваха короните на стари дървета.
Херолдът препусна напред към портата и вдигна тромпета към устните си. След сигнала му вратите се разтвориха. Двамата вратари се поклониха ниско и пропуснаха лорд Хю и придружителите му да влязат.
