Гуинивър беше смаяна колко естествено изглеждаше тази целувка. Хю го направи като нещо обичайно, детето му отговори с доверие. Тя неволно се усмихна. Много й харесваше как Хю общуваше с децата й. Отново усети силно чувство на привързаност. Беше съвсем в реда на нещата да стои в тази зала и да споделя този момент с него. Враждебността изчезна… като че ли никога не беше съществувала. Отново я обзе объркване.
— Ще позволите ли да ви предложа вино, милейди?
— Благодаря ви. — Тя взе подадената й чаша. Усмивката й остана непроменена, като видя светлината в очите му. В пронизващия поглед имаше въпрос, когато вдигна чашата си, кимна й и отпи. Гуинивър вдигна своята чаша и я поднесе към устните си. Очите й се впиха в неговите и тя не можа да се откъсне от погледа му. По време на пътуването беше поддържала изкуствена дистанция помежду им, за да избегне точно това; сега обаче дистанцията се беше изпарила и й беше невъзможно да я възстанови. Остана само това чувство на възбуда, обещание и възможност. Докато беше принудена да живее под покрива му, то щеше да присъства винаги, да размеква решителността й, да занимава мислите й и да обърква сетивата й.
Накрая тя успя да обърне глава настрана и да отправи спокойна забележка към момичетата.
Хю изпи виното си, без да откъсва жаден поглед от изваяния й профил, от меката бяла кожа на шията, извивката на стройното рамо, закръглеността на гърдите под плисираната дантела на ризата.
Навън се чуха гласове и погледът му се отправи към вратата.
— Робин — предположи той и веднага добави: — Тъкмо навреме. В следващия момент проехтя оглушителен звън на камбани, за да възвести на пътниците, че портите на града се затварят и всички работни огньове трябва да бъдат загасени.
Пипа се втурна към вратата и се надигна на пръсти, за да отмести тежкото резе.
— Намери ли я… намери ли я? — извика с треперещ глас тя още преди да е отворила.
На прага застана сияещият Робин.
— Намерих я, но тя пак ми избяга. Трябваше да я преследвам по целия мост. Вече си мислех, че съм я загубил, когато я чух да мяука. Видях я под перваза на моста. Трябваше да се прехвърля през парапета, за да я хвана. — И той предаде рошавото малко същество в ръцете на стопанката му.
— Ти си прекрасен, прекрасен! — извика въодушевено момиченцето. — Толкова си умен, Робин. Знаех си, че ще я намериш. — Тя хвана ръката му и здраво я стисна.
Робин се усмихна толкова широко, че лицето му се раздели на две половини.
— Наистина ли? Много ме беше страх, че няма да я намеря, а уличните хлапета ме следваха по петите и непрекъснато питаха какво търся. Когато най-сетне хванах Лунна светлина, сигурно си помислиха, че съм някой луд! Кой друг би се втурнал да търси някакво си коте?
— Всеки! — отговори убедено Пипа и зарови лице в козината на котенцето. — Ти си великолепно момче — продължи със същата убеденост тя. — Много се надявам някой ден и аз да срещна момче като теб…
Робин се изчерви до ушите, а Хю потърси погледа на Гуинивър. Едва му се удаваше да остане сериозен, а тя прехапа долната си устна, за да не избухне в смях. И без това момчето беше ужасно смутено. Напрежението от последните дни изчезна и отстъпи място на спокойствие и приятелско веселие. В момента не й се искаше да мисли кое беше по-опасно.
— Е, след като историята приключи щастливо, предлагам да сядаме на масата — каза Хю и махна на чакащия слуга да удари гонга, за да свика персонала.
Домакинството му не е голямо, помисли си Гуинивър. Направи й впечатление, че само слугите, които носеха ястията, не сядаха на масата. Имаше достатъчно място за слугините и ратаите, за кухненските прислужници с омазнени престилки, за готвачите, които седяха под съдчето със сол в долния край на трапезата.
На масата на Хю дьо Босер зад хранещите се не стояха пажове. Таблите се поставяха в средата на масата и всички се обслужваха сами, набучваха месо на ножовете си, гребяха гъст сос от димящи купи, топяха хляб в бульона. На малката естрада на задната стена седеше един-единствен музикант с лютня.
Хю и Гуинивър се хранеха мълчаливо, но тишината не беше неприятна, а атмосферата беше спокойна, макар Гуинивър да имаше чувството, че спокойствието няма да продължи дълго. Както в една твърде идилична лятна вечер лекият натиск в главата й предупреждаваше за надигаща се буря.
Когато децата се нахраниха, Гуинивър им каза да отнесат котетата в стаята и да ги нахранят, а после да помогнат на Тили да оправи леглото.
— Моля да ме извините. — Хю стана от масата и се запъти към вратата. — В обора ме чака работа. Ела с мен, Робин.
— Да, сър. Да ви донеса ли палтото? Навън е доста студено — отговори Робин, както винаги в услуга на баща си.
Хю кимна с усмивка и момчето хукна към покоите му, които бяха точно над залата.
— Искам да огледам какво е станало в дома ми, докато съм отсъствал — обясни Хю.
— Естествено. Аз не очаквам да ме забавлявате, сър. Освен това смятам да поработя с магистъра.
— Тогава използвайте огъня — отвърна той и посочи камината. — Сигурно не искате да смущавате съня на момичетата.
— Така е — отговори Гуинивър, но после се поколеба. Не бе разумно да обсъжда защитата си в залата на своя надзирател.
— Не се страхувайте, че ще ви подслушват. — Както винаги, Хю бе отгатнал мислите й и очите му просветнаха иронично. — Обещавам да тропам с ботушите си, за да забележите отдалече връщането ми.
Гуинивър отмести поглед от неговия и се обърна към Хауърд.
— Ще ида да донеса книгите, които ще ни трябват, магистре. А вие се разположете удобно. — Тя кимна хладно на домакина си и забърза към стълбата. Гърбът й беше гордо изправен, грациозните стъпки предизвикваха равномерното полюляване на тъмната кадифена рокля над кринолина.
Докато ровеше в кошницата с книги в стаята си, тя усети прилив на оптимизъм. Най-после тя и магистърът щяха да приложат теориите си върху реални юридически факти. Книгите винаги й бяха давали отговори. Сигурно щяха да й помогнат и сега.
Тя се върна в залата с десетина тома. Магистърът седеше на пейката пред камината, протегнал мършавите си крака към огъня.
— Това наричам аз удобство — засмя се той и потърка ръце. — Лорд Хю заповяда да ни донесат още свещи. Вижте, подновиха всички свещи по стените и донесоха още два свещника. Много е мил, не намирате ли?
— Да, много — отговори с отсъстващ вид младата жена и остави книгите на отсрещната пейка. Нямаха време за губене. — Както знаете, магистре, в нашия случай най-важното са доказателствата. Тези, които ме повикаха тук, нямат доказателства, нямат нищо, което да докаже връзката ми със смъртта на съпруга ми. — Тя направи пауза и се загледа със смръщено чело в огъня.
Какво беше открил Хю в Матлок? След като не знаеше в какво я обвиняват, не можеше да изгради защитата си. Е, трябваше да се задоволи с това, което имаше.
— Знаем, че лорд Хю може да посочи някои противоречия в моите твърдения и думите на Тили по отношение падането на лорд Малори. Ако противната страна възнамерява да се задълбочи в тези противоречия, може да изпаднем в затруднено положение.
— Може би тъкмо това възнамеряват — съгласи се магистърът, изду устни, после засмука бузите си. — Как мислите, дали лорд Хю ще изтъкне противоречията?
Гуинивър продължаваше да се взира в пламъците. Ръцете й бяха скрити в гънките роклята. Какво ли бе открил Хю в Матлок?
— Да — отговори след малко тя. — Ще изнесе фактите, каквито ги вижда. — Тя вдигна рамене и седна до книгите. — Задачата ми ще бъде да убедя лордовете, че тези противоречия не представляват убедителни доказателства.
— Хайде да проверим какво пише в закона за уличаващите доказателства — предложи магистърът. — Заключение от факти, за които няма еднозначно обяснение, не може да бъде убедително. Ние трябва да намерим за тези факти друго, убедително обяснение.
— Прав сте — кимна Гуинивър. — Но какво ще правим с обвинението в магьосничество? Не виждам
