— С позволение на милейди аз ще се заема с двете момичета — включи се в разговора магистърът. — Те трябва да видят всичко, което ще обогати образованието им. Мастър Робин, разбира се, може да ни придружи.
Робин, който не беше особено въодушевен от перспективата да разглежда града под ръководството на стария учител на обожаваната си дама, направи толкова ужасено лице, че Пен избухна в смях и моментално забрави, че му се сърдеше.
— Магистър Хауърд е много учен — обясни през смях тя. — Ще ни разкаже доста неща, които ти сигурно не знаеш.
— Мога да си представя — промърмори Робин. — А сега трябва да отида при Джак Стедмън, защото татко може би се нуждае от мен. — Той насочи кафявия си кон към отряда и се отдалечи от групата, която заобикаляше лейди Гуинивър и дъщерите й.
— Господи, колко ще се радвам, когато това мъчение свърши — простена измореният магистър и прехапа уста. — Пътуването беше ужасно напрегнато!
— Почти осем седмици — потвърди Гуинивър и хвърли съжалителен поглед назад към Тили, която се люшкаше на мулето си в близост до каруцата с провизии и скъпоценните книги на господарката й. Мастър Кроудър водеше двете мулета умело, но с мрачно лице. Личеше му, че счита тази дейност недостойна за положението, което заемаше. Грийни яздеше последен с готов за стрелба лък, колчанът на гърба му беше пълен със стрели, в седлото беше затъкната пика.
Гуинивър си припомни, че Хю бе посрещнал служителите й с необичайна мекота. Вместо да ги накаже за съучастничеството в планираното бягство, той не бе казал нито дума за случилото се. Не забрани на Грийни да носи оръжията си и им позволи да устройват свой лагер и да си готвят отделно. Грийни често носеше дивеч и Кроудър и Тили приготвяха вкусни гозби. Пътуваха отделно, но нощем стражата около лагера беше удвоена, а Робин яздеше като вярно куче редом с Пен винаги когато беше свободен.
След онази нощ Хю и Гуинивър почти не разговаряха — и за това беше виновна само тя, тъй като се държеше настрана и реагираше на опитите на Хю да подеме разговор с хладни, кратки реплики или посрещаше усмивката му с неутрална учтивост. Накрая той се примири с това положение. Щом тя бе решила да отрича случилото се, той нямаше право да я притеснява.
Гуинивър беше твърдо решена да не му позволи да забележи колко усилия й струваше да си откаже насладата, която бе споделила с него и много искаше да вкуси отново… Постоянно се питаше на кого би навредило, ако се отдадеше с него на радостите на любовта и каква полза имаше да се отрича от себе си. Ситуацията й нямаше да се промени, все едно дали поддържаше забранена връзка с Хю дьо Босер или не. Вече й беше ясно, че не е в състояние да влияе върху решенията му и че нямаше значение дали зад делата му се криеше чувство за дълг или користен интерес. Той нямаше да я спаси само защото тя се беше поддала на чара му и на собственото си желание.
Защо тогава да не се наслаждава на любовта, докато имаше тази възможност? Тя се опитваше да прогони жаждата на тялото си, но все по-често си повтаряше, че това е вероятно последният й шанс да се порадва на любовното опиянение.
Единственият й отговор беше, че просто не можеше да го стори. Така разговорите им оставаха формални и се отнасяха единствено до подробности от пътуването. Всяка вечер Хю я запознаваше с маршрута за следващия ден и се осведомяваше за евентуални оплаквания или желания. Съобразяваше се с потребностите на момичетата, като от време на време даваше по един ден почивка, но Гуинивър знаеше, че забавянето го нервира. И той като нея гореше от желание да приключи по-скоро това неприятно дело.
Ето че най-после бяха пристигнали в Лондон. Край на пътуването. Край на живота й…
Не, не биваше да си позволява нито една мисъл за поражение. Докато дишаше, щеше да се бори.
Когато наближиха сивите стени на затвора Нюгейт, пътят им бе препречен от множество, изпълнило площада пред портите му.
— Какво става? — запита изненадано Гуинивър. В този миг прозвуча пронизителен сигнал от рог и Джак Стедмън препусна бързо към групата, която яздеше последна.
— Мадам, аз ще поема юздите на момичетата. Трябва да препускаме, за да се махнем от тези хора. — Той хвана юздите на понитата и тръгна редом с тях. — Дръжте се, момичета! — Понитата препуснаха с необичайна бързина и момичетата се вкопчиха в седлата, възбудени и уплашени.
Гуинивър дори не помисли да оспори нареждането. Изолда реагира на лекия, натиск с пети и препусна право напред. Стенещият магистър също подкара коня си и се залюля като пиян на седлото.
Когато кобилата прелетя покрай множеството, Гуинивър хвърли бърз поглед през рамо. Грийни беше минал пред каруцата и плющеше с камшика си, за да освободи път за бавните мулета.
Когато уличката пред тях се опразни, Хю стегна юздите на коня си и всички забавиха ход. Гуинивър отиде при него.
— Какво беше това?
— Погледнете сама! — Той посочи с камшика си. Гуинивър се обърна. Тълпата се беше разделила. Чуваха се клетви и ругатни, хората размахваха ръце. В полезрението й попадна кон, който влачеше носилка, на която беше вързан човек.
— Някакъв беден дявол на път за Тайбърн Трий — обясни Хю. — Ако бяхме попаднали зад множеството, щяхме да стигнем в Холборн чак по тъмно.
— Мамо… мамо… какво става там? — попитаха в един глас Пен и Пипа, все още пазени от Джак Стедмън.
— Някой ще бъде обесен — обясни усърдно Робин. — Преди да увисне на бесилката в Тайбърн, го влачат по улиците, за да го видят всички. Хората вървят след него и навалицата все повече се увеличава. А тъй като Холборн е на пътя към Тайбърн, щяхме да се забавим много.
— Ще присъстваме ли на обесването? — попита Пипа и очите й засвяткаха любопитно. — Никога не съм виждала как бесят някого. Виждала съм хора на позорния стълб или да ги бичуват, но не съм виждала бесилка!
— И сега няма да видиш — изръмжа Хю. — Не очаквах, че си толкова кръвожадно човече! Да продължим пътя си, преди да са ни настигнали. Грийни вече мина с каруцата. Най-добре е през остатъка от пътя да яздите с мен и Джак.
Гуинивър кимна кратко и насочи Изолда към бойния кон на Хю. Стиснал здраво устни, магистърът се мъчеше да накара коня си да върви с отряда, но животното беше уплашено и се дърпаше. Шумът и противоречивите заповеди, които получаваше от коленете и юздите на господаря си, го изнервиха дотолкова, че се опита да хапе.
— Вижте, сър, трябва да му покажете кой е господарят — посъветва го Джак, който с мъка криеше усмивката си, и се наведе, за да измъкне юздите от уморените ръце на магистъра и да вразуми коня.
— Много съм ви благодарен — промърмори учителят и се опита да се стегне. — Господи, колко ще се радвам, когато всичко това свърши…
— Няма да сте единственият, магистре — отбеляза сухо Хю и хвърли бърз поглед към Гуинивър, но тя го избягна. Въпреки продължителното и мъчително пътуване тя изглеждаше свежа и бодра. Роклята й не изглеждаше износена. Тили всяка вечер носеше в палатката й гореща вода и усърдно кърпеше дрехите й.
Милейди беше запазила грацията и елегантността, характерни за господарката на Малори Хол. Очите й често бяха засенчени от мъка, но не бяха загубили тъмновиолетовия си блясък. Устата й беше топла и червена както винаги, макар че брадичката беше напрегната и лицето й често се сковаваше. Ала тенът беше мек и пламтеше след дългите дни, прекарани на въздух, а косата светеше със същия сребърен блясък. Той все още усещаше копринените кичури между пръстите си…
Всемогъщи боже! Колко силно я желаеше! Непрекъснато се измъчваше от жажда да я усети до себе си, а сънят му беше изпълнен с безпокойство. Дали и тя изпитваше същото? Ако да, значи беше невероятна артистка. И тя копнееше за любов като него, но сегашната й сдържаност можеше да се обясни само с омраза към мъжа, който я бе довел в Лондон, за да я хвърли в ръцете на безмилостното кралско правосъдие. Явно тази омраза беше по-силна от страстта. Това беше разбираемо и той не й се сърдеше. Според Гуинивър той беше единственият виновник за положението, в което беше изпаднала.
Ами ако тя наистина беше убила някого от съпрузите си? Тогава трябваше да понесе последствията от деянието си. Хю непрекъснато си повтаряше, че тя е може би убийца, за да намери поне малко утеха. И сега
