— Понякога съм готов да повярвам, че това е истина — отбеляза хладно той и посегна към фенера. — Елате, ще ви светя.
Хю я придружи да палатката й.
— Лека нощ, милейди.
— Лека нощ, лорд Хю! — Тя му подаде ръка и побърза да се прибере.
— До скоро — пошепна беззвучно той.
Тили бе задрямала, ала при влизането на Гуинивър веднага се събуди.
— Взе ли валериана? — попита загрижено тя.
— Изпи виното — отговори тихо младата жена, за да не събуди спящите момичета. — Не можах да сложа повече, защото щеше да се усети по вкуса. Надявам се, че е било достатъчно.
— А аз дадох на поста една от специалните ми напитки с мед и мляко — разказа Тили. — Да не му е студено, докато обикаля. Момчето ми благодари сърдечно. Разказа ми, че и майка му му давала такова питие.
— Е, Грийни също ще се погрижи за него — отбеляза Гуинивър. — За да сме съвсем сигурни. В полунощ ще е извън строя.
— Да, добре е да се подсигурим двойно — кимна мъдро Тили. — Децата спят като къпани. — Тя посочи двете легла.
— Много добре. Хайде, Тили, легни си. Ще те събудя, щом стане време.
Гуинивър седна на леглото си и свали булото и бонето си. Предстоеше им препускане и булото щеше само да й пречи. Навлече вълнения панталон за езда, който носеше под полата, натъпка ризата си в колана и нагласи полите си. Това беше цялата й подготовка.
Часовникът показваше девет. Малко сън нямаше да й навреди, но беше твърде развълнувана, за да заспи.
Тя угаси фенера, легна си и се опита отново да премисли плана си. Постът не беше проблем. Конете бяха наблизо. Те бяха вързани с въже и на седлата им имаше одеяла. Гуинивър и Пен щяха да яздят няколко часа без седло и юзди. Без багаж щяха да напредват бързо и спокойно. Грийни ги чакаше. Той щеше да вземе Тили при себе си на коня, така Пен щеше да язди сама и да препуска по-бързо. До зазоряване имаха на разположение пет часа. С малко повече късмет щяха да минат шест часа, преди да забележат бягството им. А може би и повече, тъй като Хю бе предвидил по-късен час за тръгване.
Тя лежа дълго с отворени очи. Скоро свикна с мрака в палатката и започна да вижда предметите. Не можеше да запали фенера. Чу леки капки дъжд по платнището. Нощта щеше да бъде тъмна. Толкова по- добре, макар че препускането под дъжда нямаше да бъде приятно, но всички имаха подплатени пелерини.
Децата спяха неспокойно. Пен мърмореше нещо във възглавницата си. В гласа й имаше страх, почти паника и Гуинивър се наведе над нея. Детето изкриви лице и отново промърмори нещо. Явно сънуваше лош сън, но в момента майка му не можеше да стори нищо, за да го успокои. Гуинивър неволно се запита дали Пен сънуваше приятеля си Робин. Откакто знаеше за предстоящото бягство, тя не споменаваше името му. Което беше типично за нея. Никога не би изразила собствените си страхове, като знаеше, че майка й се тревожи.
Гуинивър се обърна към дълбоко заспалата Пипа. Ръцете й бяха вдигнати над главата, пръстите леко свити.
Моля те, боже, помогни ми да ги скрия на сигурно място!
Тя отиде до изхода на палатката и се вслуша в усилващия се шум на дъжда. Отвори бързо платнището и се измъкна навън. Въздухът миришеше на мокра трева. Лагерният огън продължаваше да гори с леко съскане. Когато направи няколко крачки към него, Гуинивър видя факлата на поста, който обикаляше лагера. Погледна часовничето си, чийто циферблат беше украсен с диаманти. Единадесет. Още един час.
Малко преди полунощ Тили се събуди, сякаш имаше вътрешен будилник. Веднага стана от леглото и силно разтърка уморените си очи.
— Успя ли да си починеш поне малко, детето ми?
— Не. Хайде да събудим децата. — Гуинивър наметна пелерината си. — Ще им трябват палта. Дъждът вече отслабва, но все още е влажно.
Гуинивър се приведе над Пен, разтърси я леко и пошепна името й. Пен стреснато отвори очи, огледа се объркано и седна в леглото.
— Време ли е вече?
— Да, миличка. Сложи си палтото.
Тили събуди Пипа, която отвори уста, за да я засипе с поток от думи, но бавачката бързо я затисна с ръка. Сънени и треперещи, момичетата застанаха насред палатката, докато Тили и Гуинивър ги загръщаха в палтата им.
Изведнъж блеснаха фенери, плъзнаха се по мократа стена на палатката. Една ръка посегна към платнището.
Гуинивър стисна ръката на Пен и си заповяда да запази самообладание, фенерът освети палатката и на входа се появи Хю дьо Босер. Посивялата коса беше потъмняла от влагата и залепнала за главата.
Гневът заради интригите й и страхът, че е бил отровен, отстъпиха място на подигравката и триумфа, че бе успял да я изненада на местопрестъплението. Ала като видя уплашените детски лица, реши да изрази по-късно радостта си на победител — да я запази за момента, когато щеше да остане насаме с Гуинивър.
— Трябва да говоря с вас, мадам — и проговори ледено той, после се обърна към камериерката: — Жено, веднага сложи децата отново в леглата. Нощта е бурна и не бива да излизате навън. — Той излезе навън, вдигнал високо фенера, и изчака Гуинивър.
— Мамо…? — призоваха я детските гласчета, объркани и страхливи.
Гуинивър се наведе над децата си и направи опит да се усмихне.
— Е, както изглежда, ще се наложи да отидем в Лондон. Не бива да се страхувате. Легнете си, аз скоро ще се върна.
Хю чакаше навън под дъжда.
— Мадам! — Тонът му беше остър, заповеднически.
Гуинивър успя да се овладее. Целуна децата си, кимна окуражително на Тили и излезе навън, като нахлупи качулката на главата си.
— Постът ми явно е бил възпрепятстван да изпълни задълженията си — изрече Хю, взе ръката й и енергично я поведе към палатката си. — От пет минути не виждам факлата му.
— Наистина ли? — промърмори с отсъстващ вид Гуинивър. — Може пък да е угаснала от дъжда…
— Може би — отговори с добре изиграно дружелюбие той. — Смятам, че скоро ще разберем. — Той вдигна платнището на палатката си и я покани вътре.
Гуинивър влезе и свали качулката си. Светлата, разделена на път по средата коса беше сплетена на две плитки, навити над ушите.
Хю остави фенера на масата. Без качулка и було тя изглеждаше много по-млада, невинна и ранима.
— Защо искахте да ме отровите? — попита рязко той. Гуинивър вдигна рамене.
— Не беше отрова, само валериан. Щеше да ви помогне да се наспите добре. Всъщност трябва да ми благодарите. Но както разбирам, не сте го изпили…
— За да ме надхитрите, е необходимо много повече, мадам! Предупреждавам ви — изсъска той, безкрайно облекчен, че не е искала да го убие. Или поне така твърдеше. Той нямаше, доказателство. Вместо валериан можеше да е сложила във виното му арсеник. „Исусе, Мария и Йосиф! Кога ли ще разбера какво се крие в тази красива главица?“
Гуинивър вдигна рамене, но това можеше да бъде и отрицание, и съгласие. Тя погледна към масата с фенера и видя, че той бе написал нещо. Мастилото върху пергамента вече беше засъхнало.
Мъжът проследи погледа й.
— Написах писмо до Уоруик Касъл. Милорд Уоруик ще ни даде подслон за няколко дни по заповед на краля. Утре рано ще изпратя човек при него.
— До Уоруик има много път.
