посочи масата, където от покрита купа се носеше приятен аромат. — Един от хората ми уби заек. Побързали са до го приготвят за нас.
— Това е една от привилегиите, когато се храниш на масата на командира — промърмори Гуинивър и се настани на един от столовете. Сребърните й поли се надиплиха равномерно около нея. Тя отпи глътка вино, докато Хю сипа от заешкото рагу в две паници и седна срещу нея.
Валерианът, който трябваше да осигури на лорд Хю дълбок сън през тази нощ, беше скрит в кърпата й; в момента обаче тя не виждаше възможност да го сипе във виното му. Той остави чашата си на масата, но я задържа, докато хапваше от рагуто. Гуинивър внимателно пусна кърпичката си от ръкава на скута си.
Хю я наблюдаваше скритом. След като бе подслушал разговора й с Грийни, знаеше, че бягството ще стане тази вечер. Но и най-грижливо обмисленият план можеше да се провали и тя сигурно го знаеше. Ако предстоящото бягство я правеше нервна, това не се забелязваше. Тя беше спокойна както винаги, красивите й очи бяха внимателни и дори не трепваха. Бе облякла скъпи одежди, сякаш бе дошла на вечеря в голямата зала на дома си, а не във военна палатка на поляна сред гората — и той неволно се запита защо тя бе избрала тази одежда именно днес. Въпреки че се гневеше на неприятностите, които му създаваше, трябваше да признае, че тя беше смела жена; и както винаги, бе запленен от красотата й, от неоспоримата й чувственост, която събуди у него ответна реакция.
Всемогъщи боже! Искаше да я люби, желанието да изследва стройното, но въпреки това пищно тяло накара ръцете му да затреперят и ускори дъха му.
— Имате ли къща в Лондон, лорд Хю? — попита тя и си отчупи парче хляб. Въпросът донесе облекчение и го изтръгна от вихрушката на страстта.
— Скромна — отговори той. — В Холбърн.
— Близо ли е до реката? Не знам почти нищо за столицата.
— Сигурно познавате много по-добре древния Рим или Атина — отбеляза той.
Тя кимна усмихнато и потопи хляба си в голямата солница, поставена в средата на масата. Ръката й се плъзна, солницата се изтърколи от масата и падна в тревата.
— Господи, колко съм несръчна! — извика сърдито тя и се наведе да види дали бе разсипала цялата сол. — Момичетата щяха да кажат, че това означава нещастие. Знам, че трябва да взема щипка сол и да я хвърля през рамо, за да отклоня нещастието — но не помня дали беше през лявото или през дясното.
— Я хвърлете и отляво и отдясно — посъветва я той и се наведе да вдигне солницата.
— Похабих толкова сол… Ще можете ли да я съберете? Ще ви помогна.
— Не е нужно. — Той събра част от скъпоценната сол в шепата си.
Гуинивър държеше кърпичката си в готовност. Приведе се бързо напред и изсипа финото прахче в чашата му с вино, молейки се то да се разтвори, преди Хю да е вдигнал глава.
Мъжът се изправи и насипа спасената сол отново в солницата. Какво бе направила тя? Разсипването на солта беше маневра за отклоняване на вниманието, това беше ясно. Нито гласът, нито позата й издаваха нещо, но сетивата му бяха нащрек и подушваха опасност.
Отрова? Дали пък не бе решила да го прати на оня свят като съпрузите си?
Тя отпи глътка вино и повтори въпроса си:
— Холбърн близо ли е до реката, лорд Хю?
Виното, каза си гневно той. Сигурно е сипала нещо във виното ми.
— Не, намира се на няколко пресечки по-навътре. Сама ще видите, защото ще отседнете в моя дом, докато лорд-пазителят на печата даде други разпореждания.
„Само през трупа ми.“ Гуинивър се усмихна и отново натопи хляба си в рагуто.
Хю разклати виното в чашата си. Не забеляза промяна, но тъй като не смееше да рискува, само се престори, че пие, и отново остави чашата на масата. Усмивката й остана непроменена.
„Коварна вещица!“ Той отговори на усмивката й и отново напълни чинията си.
Гуинивър продължи да му задава въпроси за живота в Лондон, имитирайки жива заинтересованост. А той се преструваше, че отпива от виното си. След известно време се появи един от мъжете и разчисти масата, след което донесе кошничка с горски ягоди за десерт.
— Мастър Робин нахрани ли се вече? — попита Хю. Гуинивър събра трошичките от масата в шепа като грижлива домакиня.
— Да, сър, и отведе конете на водопой.
Хю кимна, вдигна чашата си и я изнесе извън масата, след което безшумно изля виното в тревата.
— Кажи му, че днес ще спи при войниците. — Той поднесе чашата към устните си, убеден, че Гуинивър не бе забелязала нищо. — Смятам да остана буден по-дълго от обикновено и светлината ще му пречи. — При тези думи той погледна сътрапезничката си, но лицето й остана безизразно.
— Тъй вярно, сър. — Мъжът излезе.
Хю се приведе напред, взе бутилката и си доля вино.
— Надявах се, че утре ще бъде ден за почивка — започна Гуинивър и пъхна една ягода в устата си. — Момичетата са изтощени.
— А вие? — Той я гледаше като омагьосан как посегна към следващата ягода. Дългите й тънки пръсти поднесоха плодчето към топлата червена уста. За секунди блеснаха зъбите й и тя притвори очи от удоволствие, когато сладкият сок намокри езика й.
— Не, ни най-малко. Свикнала съм да прекарвам по цял ден на седлото. Ловът е едно от големите ми удоволствия.
— Сигурно сте го споделяли най-малко с двама от съпрузите си.
— Първият ми съпруг отказваше да излиза на лов с жена — призна равнодушно тя.
— О, така ли? Спомням си, че когато е паднал от коня, вие сте били на легло.
— Съвсем правилно, милорд. — Той си бе налял още вино, но не беше пияч. Гуинивър имаше богат опит с мъже, които пиеха, веднага й бе направило впечатление, че той изпиваше по няколко чаши вино на вечеря. Слава богу, и днес беше същото.
— Вторият ми мъж обаче често излизаше с мен на езда и ловувахме заедно. — Погледът й спря върху лицето му. — Както вероятно сте узнали по време на пребиваването си в Матлок.
— Говорихме за това — призна спокойно той.
Но не каза нищо конкретно. Гуинивър обузда надигащото се нетърпение, защото всъщност нямаше никакво значение какво бе открил в Матлок. Много скоро тя щеше да избяга от него и да се скрие на сигурно място в старата си къща, а той да си мисли каквото си ще!
Навън притъмня, в лагера запалиха фенерите. Хю посегна към праханта и кремъка и запали фенера на масата. Златният му отблясък потопи съвършената кожа на Гуинивър в меко розово сияние, когато отново се наведе към кошничката с ягоди.
— Господи, изяла съм всичките — промълви тя толкова учудено, че той избухна в смях. — Вие успяхте ли да си вземете?
— Една или две.
— Как можах! — Тя поклати разкаяно глава. — Но трябва да призная, че умирам за горски ягоди.
— Това не ми убягна — отбеляза сухо той.
Гуинивър се засмя и двамата отново попаднаха в магическия кръг, в който не можеше да съществува враждебност — само чувството за неустоимо привличане помежду им. Като че ли бяха предопределени да седят тук заедно под светлината на фенера и да се шегуват с изядените ягоди.
Изведнъж Гуинивър скочи от мястото си и магическият кръг се разкъса.
— Вече е късно, милорд. Трябва да ви напусна.
„Така си и мислех.“ Сините очи засвяткаха цинично, но той също се надигна и каза само:
— Утре ще тръгнем малко по-късно и ще яздим само половин ден. Надявам се, че това ще е достатъчно, за да не преуморяваме момичетата?
— Колко сте внимателен, сър!
Хю се поклони.
— Докато сте под моя закрила, аз ще правя всичко, за да се чувствате добре.
Гуинивър направи прелестен реверанс, при който всяка грациозна линия на тялото й излъчваше подигравка.
— Много сте добър, сър!
