да проследи как щеше да се развие планът й. Трябваше също да признае, че изпитваше известно удовлетворение да стане свидетел на опита за бягство. Двамата водеха тази битка с умовете си и той щеше да я спечели.
— Доколкото си спомням, вие споменахте, че довечера би било удачно да спрем за нощувка край Кедълстън — започна той. — Има ли нещо особено там? — Усмивката му беше гладка и мека като купа сметана.
— Всъщност не, но бихте могли да попълните запасите си.
— Още е много рано за това. Ако обаче настоявате, ще нощуваме именно там.
— Както желаете вие, лорд Хю — отвърна тя с привидно равнодушие. Разстоянието между Кедълстън и Кулдън беше възможно най-краткото. Ако продължаха само още няколко мили в посока към Дерби, трябваше да изминат целия този път обратно. Това означаваше, че бягството им щеше да се удължи с един или два часа. При нормални обстоятелства това би било само незначително забавяне, но в сегашната й ситуация всяко дребно препятствие означаваше допълнителни нерви.
Хю продължаваше да се усмихва снизходително.
Стига сме говорили за Кедълстън, реши Гуинивър. Тъй като той бе стигнал опасно близо до истината, най-добре беше да отклони вниманието му, като смени темата.
— Признавам, че все още съм любопитна какво открихте в Матлок, лорд Хю. — Тя извърна глава и го погледна изпитателно.
— Какво бих могъл да открия?
— Нищо — махна сърдито тя. Мъжът сви рамене.
— Задачата ми е да докладвам на лорд-пазителя на печата. Не съм упълномощен да правя заключения.
— Това е най-неискреното обяснение, което някога съм чувала — заяви Гуинивър. — Как да се защитавам, след като не познавам така наречените доказателства, които сте събрали?
— Ще бъдете уведомена навреме.
„А вие милорд, много скоро ще откриете, че нямате право да искате земята ми.“
Тя все още не беше решила дали да му каже истината тази вечер, или да остави документа в палатката си с обяснение на юридическото му значение. Вероятно той щеше да получи спорните земи въпреки този документ, ако кралят и пазителят на печата не побеснееха от яд, че тя е успяла да му избяга. Междувременно го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не би приел незаконно имущество. Отмъщението й не беше кой знае какво, но не можеше да се надява на по-добро.
Много й се искаше да му го каже в лицето — дори само за да наблюдава разочарованието му. Но по- разумно беше да се откаже от този разговор. Трябваше да мисли за твърде много неща и не биваше да си хаби мислите в копнежи за отмъщение, колкото и сладки да бяха.
Малко преди Кедълстън Хю определи за нощувка голяма поляна, в края на която се виждаше езерце, заобиколено от гора. Днешното място е много по-добро от вчерашното, каза си Гуинивър, която не бе слязла от коня си, за да може да огледа по-добре околността. Миналата вечер разстоянието между палатките и дърветата беше съвсем малко. Тук беше различно. Но какво би могла да промени?
Тя се приготви да слезе от седлото и видя, че пазачът й вече е на място, за да й помогне.
— Позволете, милейди — проговори той с усмивка, в която се усещаше злобно веселие. Понечи да обхване талията й, но тя възмутено отблъсна ръцете му.
— Мога да се справя и без вашата помощ.
— О, дайте ми възможност да се проявя като рицар — помоли той и без усилие я свали на земята. — Нали трябва да бъда пример за Робин.
— О, да, преувеличеното внимание към една пленница е най-добрият пример за момчето — отбеляза тя и гордо му обърна гръб.
Хю се ухили и продължи спокойно:
— Вероятно отново ще пожелаете да опънете палатката си далече от нас. — Все пак той успя навреме да прикрие циничната светкавица в очите си.
— Отдавам голямо значение на личния си живот — отговори тя както предишната вечер.
— Вярвам ви — промърмори той и със същата цинична усмивка проследи как тя заповяда да вържат коня й и двете понита недалече от палатката. Всичко намекваше за нощно бягство. Но как щеше да обезвреди поста? Нощта обещаваше да е интересна.
— Надявам се, че и тази вечер ще ми правите компания на вечеря — покани я той.
Гуинивър се поколеба. Намерението й беше да се извини с главоболие, но сега й хрумна мисълта, че може би беше добре да налее малко сънотворно и в неговото вино. Забележката му, че по време на поход спи само по няколко часа, беше сериозен повод за загриженост. Общата вечеря й даваше шанс да го обезвреди.
— Приемам, но момичетата ще се хранят с Тили в моята палатка. След два дни на седлата са много уморени — отговори хладно и със съвършено самообладание тя. — За мен ще бъде чест да вечерям с вас и Робин.
— Честта е изцяло моя, мадам — поклони се той и се наведе над ръката й. — Робин ще вечеря с хората ми. Чакам ви в шест.
— Радвам се. — Тя се усмихна със същото съвършено спокойствие. — А сега ме извинете, сър, искам малко да се поразтъпча, докато опъват палатката ми. — Тя тръгна към дърветата, заобикалящи поляната. Момичетата се присъединиха към нея, но тя се наведе и им каза нещо. Те кимнаха послушно, обърнаха се и се запътиха към езерото, а тя продължи сама към гората.
Хю кимна мрачно и изчака малко, преди да направи следващата си стъпка.
Гуинивър вървеше бавно към дърветата. Тъй като гората беше рядка и не предлагаше добро прикритие, тя навлезе доста навътре, преди да изсвири като кос. Вслуша се напрегнато и почти веднага чу очаквания отговор. Шумът я отведе към гъст храсталак.
Грийни се изправи така безшумно, че сухите пръчки почти не изпращяха.
— Готова ли сте, мадам?
— Радвам се да ви видя — отговори тя. Изпитваше безкрайно облекчение, макар че му се доверяваше напълно. — Не намирате ли, че поляната е много открита?
Мъжът кимна.
— Напълно права сте, милейди.
— Ще опитаме малко след полунощ. Вчера постът обикаляше лагера за около пет минути. Днес мястото не е по-просторно, но е много по-открито. За да прибягаме от палатката до прикритието на дърветата, ще имаме нужда от повече време — зашепна бързо тя. — Тили ще сложи в питието на поста нещо за сън, така че след полунощ ще е обезвреден.
— По-добре аз да се заема с него, мадам, така е по-сигурно — предложи Грийни. — Мирише ми на дъжд, нощта ще бъде облачна и ще ми е лесно да се промъкна зад гърба му.
— Нали няма да му сторите зло?
— О, един лек удар, това е всичко — ухили се мъжът. — Той ще го приспи по-сигурно от отварите на Тили. Не се бойте, милейди!
Някъде зад Гуинивър изскърца клон и Грийни изчезна така внезапно, че тя се взря смаяно в празния гъсталак пред себе си. Обърна се бавно и попита:
— Има ли някой?
Гората остана тиха. Ръцете й бяха влажни, когато тръгна обратно по пътеката, по която бе дошла. Изведнъж клоните на ниските храсти зашумоляха. Малка сърничка профуча покрай нея като бялокафява светкавица. Сърцето й спря да бие, после заудря с удвоена сила. Едва успя да се успокои.
Когато излезе на поляната, тя видя, че палатките вече бяха разпънати, а над палатката на Хю се вееше флагът му. Горяха огньове, мъжете се смееха и разговаряха, навсякъде се усещаше онази атмосфера на подредена суетня, която Гуинивър междувременно се беше научила да очаква от трупата на Хю дьо Босер. Хю обаче липсваше. Вероятно беше в палатката си.
Пен и Пипа играеха с Робин край езерцето. Той им показваше как да хвърлят камъчета така, че да се плъзгат по повърхността на водата. Беше време да говори с момичетата, макар че още не знаеше как да им
