семейство Босер.
— Ще се храним в моята палатка. Сега е мой ред да ви предложа гостоприемство, милейди.
Какво ли бе открил в Матлок?
Гуинивър преглътна въпросите си и се поклони грациозно.
— Много сте добър, сър!
Той я изправи и пое ръката й. Хватката му беше топла и суха, гласът тих и мелодичен, погледът на живите, пронизващи очи странно мек.
— Ще прекараме времето си в приятен разговор. Или предпочитате да съскате и да фучите като проклетата зла котка? Тогава и двамата ще се чувстваме зле.
Възмутената Пипа беше описала на майка си сцената с котенцето във всички подробности и Гуинивър не можа да сдържи смеха си.
— За мъж, закален в толкова много битки, сигурно е потискащо да бъде нападнат и унищожително разгромен от едно нищо и никакво котенце.
— Не обичам котки — призна Хю. — Обичам кучета и коне, но не понасям котките.
— Странно. Сигурно ги свързвате с магьосничество? — ухапа го тя. — Нали това е едно от обвиненията, които са ми отправени.
Той сложи ръце на раменете й и я притисна леко, но настойчиво.
— Моля ви, Гуинивър, нека сключим мир поне за днес! Битката с вас има своето очарование, признавам го с готовност, но бих оценил високо няколко часа спокойствие. Е, какво ще кажете?
Гуинивър се освободи от хватката му и той отпусна ръце. Тя разбра, че ако продължаваше да се държи на разстояние, никога нямаше да узнае какво е научил в Матлок, затова заговори с фалшива бодрост:
— И аз съм уморена от борбата. Освен това не е редно да се караме на масата, това вреди на храносмилането. Да не говорим, че ще дадем лош пример на децата.
— И аз си помислих същото. — Той й предложи ръката си. — Нося старо бургундско и ме интересува мнението ви за него.
Все още сплашена от преживяното с лорд Хю и котенцето, Пипа се съгласи любимецът й и братчето му да бъдат затворени в едно сандъче за времето на вечерята.
— Все още не съм измислила име на котенцето — оплака се тя. — Не ми хрумва нищо така хубаво като Мускатово орехче.
— Какво ще кажеш да го наречеш Живак? — предложи Хю и наля вино в двата бокала, които бяха поставени пред него на масата. Подаде единия на Гуинивър и продължи: — Тъй като проклетото зверче непрекъснато се вре в краката на хората, смятам, че името е изключително подходящо.
Пипа го погледна замислено.
— Вярно е — отговори най-после тя. — Но щом не я обичате, сър, не бива да й давате име. Това би могло да донесе нещастие.
— Ама ти си била и суеверна — намеси се с усмивка Робин. — Непрекъснато говориш за щастие и нещастие.
— Да, защото вярвам в това — увери го сериозно Пипа. — И Пен вярва, нали, Пен?
— Да — потвърди Пен с извинителен поглед към Робин.
— Сигурно е, че като вървиш по ръбовете на паветата, това ще ти донесе нещастие. Пен върви винаги по средата на камъните. Затова пък ще имаш късмет, ако при новолуние държиш в шепата си парче сребро и го обръщаш. Но ще бъдеш нещастен, ако…
— Вече разбрахме, Пипа — прекъсна я решително Гуинивър. — Бургундското ви е превъзходно, лорд Хю.
— Бях уверен, че ще ви хареса. Моля, заповядайте. Удобствата ни не са кой знае какви, но все пак е по-добре, отколкото да се храним на голата земя. — Той посочи трикраките столчета.
— Обикновено на поход не носим такива неща — обясни важно-важно Робин и погледна многозначително Пен. — Понякога се задоволяваме със съвсем малко багаж. Когато има битки… — Той улови погледа на Хю и млъкна. След малко добави колебливо: — Е, аз все още не съм участвал в битка…
— Дано никога не ти се наложи — отговори енергично Пен. Робин я погледна със съмнение.
— Но аз искам. Аз съм войник като баща си.
— И аз ще стана войник — оповести тържествено Пипа. — Още не съм съвсем сигурна, но ще видим. Може да стана и учена като мама, но повече ми се иска да съм войник. А сигурно ще трябва и да се омъжа — заключи замислено тя.
Хю хвърли развеселен поглед към Гуинивър, но като видя сенките в очите й, усмивката му помръкна. Тя го погледна тъжно и отпи глътка вино.
Какво бъдеще щяха да имат дъщерите й? Тя беше убедена, че децата, отраснали под грижите на една необикновена майка, не биха могли да си намерят подходящи съпрузи. А сега щяха да ги лишат и от зестрата им. Кой мъж би взел момиче като Пен само заради необикновените му качества? Нима Хю дьо Босер беше лишен от всякакво съчувствие? Не, тя знаеше, че той не беше жесток. Защо тогава беше дошъл да я отведе? От алчност ли или защото като войник беше свикнал да се подчинява? Защо, защо трябваше да тласне към гибел и нея и децата й? Или наистина беше убеден във вината й?
Виновна ли беше? Дали Стивън щеше да падне от прозореца, ако тя не бе придвижила крака си напред в точния момент?
През нощта Гуинивър спа лошо. Тили хъркаше шумно и заглушаваше равномерното дишане на децата и мъркането на котенцата в сандъчето. На разсъмване тя отметна одеялото и стана. Уви се в наметката си и отиде до отвора. Вдигна платнището и бързо излезе в здрача. Огънят пламтеше в средата на лагера, трепкащата светлина от факлата на поста се движеше по края на полянката.
Кобилата й, вързана отстрани на палатката, я позна и тихо изцвили. Гуинивър се придвижи безшумно по влажната трева, без да изпуска от очи движещата се факла. Застана в сянката на кобилата и помилва копринените й ноздри. Наблюдавайки факлата, започна тихо да брои.
По нейна преценка постът имаше нужда почти от пет минути, за да направи една обиколка на лагера. Това не беше достатъчно за бягството им. Тили трябваше да му приготви една от специалните си напитки.
— Какво търсите навън без светлина?
Гуинивър подскочи, кобилата вдигна глава и изцвили уплашено.
Хю вдигна фенера си, светлината падна върху фигурата на Гуинивър и очерта остро неговата собствена. Явно беше гневен.
— Сметнах, че не е нужно да вземам фенер за краткото разстояние от палатката до коня ми — обясни тихо тя. — Изолда беше неспокойна и тъй като не можах да заспя, реших да дойда да я помилвам.
Мъжът сложи ръка на шията на кобилата.
— Постът е получил заповед да стреля без предупреждение. А мога да ви уверя, че той е много сигурен с лъка си.
— Няма да ме види тук в тъмното.
— Въпреки това… — Хю вдигна фенера си и изражението му още повече омекна. — Денят беше дълъг и напрегнат. Защо не можахте да заспите?
Гуинивър потрепери и се уви по-плътно в наметката си.
— Защото мислите ми кръжат все около един и същи проблем, лорд Хю! А вие защо не спите?
— Когато съм на път, никога не спя повече от четири-пет часа.
Той погледна лицето й на светлината на фенера. Не знаеше какво го бе събудило, но беше сигурен, че е нещо свързано с Гуинивър. Изпитваше желание да я прегърне и да изтрие фините бръчици на тревога от челото й. Изпитваше желание да целуне топлата, полуотворена уста. Устните му все още пазеха спомена за първата целувка, тялото му усещаше нейното, натискът на гърдите й, закръглеността на хълбоците, тесния гръб под ръцете му.
Без да иска, името й излезе тихо и питащо от устните му.
— Гуинивър…
Тя потрепери отново — и този път вината не беше в хладния нощен въздух и тънката риза под
