се бойте, милейди! Преди да сте успели да се огледате, ще съм научила историите им. А който има нужда от билка или прахче, ще му намеря необходимото.
Гуинивър кимна доволно. Тили владееше ролята си.
— Трябва да разберем как се охранява лагерът през нощта. Аз вече наредих конете ни да бъдат вързани настрана от другите. Така ще избягаме по-лесно. Ако има страж, трябва да го приспим. Нали носиш беладона?
— Имам и още много полезни неща — засмя се Тили. — Но в момента трябва да се погрижа на този огън да бъде сготвено прилично ядене. Момчетата сигурно ще уловят няколко риби, но само с тях нищо няма да направим. — И тя забърза към току-що разпаления огън.
Беше малко преди четири часът, когато Хю излезе от малката каменна къща в центъра на Матлок. Джак седеше на голямата маса пред селската кръчма оттатък кладенеца и се надигна, след като изпразни канчето си. Той махна на господаря си, но Хю му посочи да остане на мястото си.
Лордът прекоси площадчето и приседна на края на пейката.
— Гърлото ми пресъхна — отбеляза той и махна на кръчмаря да му донесе бира.
Докато чакаха, Хю не каза нищо, Джак също мълчеше. Едва след като опразни канчето си на един дъх и го остави на масата, лордът попита нетърпеливо:
— Е, какво узна?
Джак вдигна рамене.
— Не много, сър. Седем години са много време, а местните хора явно имат къса памет. — Той му намигна съзаклятнически. — Вие по-добре ли се справихте, сър?
— Може би — отговори самодоволно Хю. — Може би, Джак. Да вървим, време е. Трябва да препускаме бързо, за да стигнем лагера при залез слънце.
Двамата скочиха на конете си и потеглиха. Конските копита вдигнаха облаци прах по тесния път към Амбъргейт. Селяните бързаха да отклонят каручките си в полето и гледаха страхливо след галопиращите пътници. В Дербишайър, където животът течеше бавно и монотонно, много рядко се виждаха мъже в пълно бойно снаряжение, които препускаха като луди.
По пътя двамата не размениха нито дума. Галопираха твърде бързо, а и вдигаха твърде много прах. Хю, вдълбочен в мислите си, беше сключил гъстите си вежди над очите. Джак знаеше от опит, че господарят му обмисля важни неща. Но той не би се осмелил да му задава въпроси дори ако яздеха по-бавно, тъй като лорд Хю говореше за грижите си само когато смяташе за нужно, а когато му задаваха въпроси, обикновено се затваряше в себе си.
Робин, който се беше настанил удобно на един дебел пън в края на пътя, чу шума от конски копита и скочи да посрещне баща си. Когато двамата ездачи се появиха иззад завоя, той размаха радостно ръце.
Двамата спряха, запенените им коне изпръхтяха уморено и овесиха глави.
— Всичко наред ли е, Робин?
— Да, сър. Лагерът ни се намира малко по-нататък зад дърветата на закътана полянка — обясни усърдно момчето.
— Хайде, синко, води ни.
Гуинивър седеше с разпрострени поли в тревата пред палатката си, а момичетата си играеха до нея с котенцата. Трите веднага забелязаха препускащите ездачи.
Хю обхвана сцената с един-единствен поглед. Мястото, което Гуинивър бе избрала за палатката си, никак не му хареса и той смръщи чело. Откъм огъня се носеше апетитна миризма на готвено. Явно Тили беше взела в свои ръце приготвянето на вечерята. Доброто настроение на мъжете издаваше, че с удоволствие се бяха оставили на вещото й ръководство.
Хю скочи от коня си и прекоси гъстата трева към мястото, където седяха Гуинивър и децата й. Като го видя да идва, Пипа грабна котенцето си и го притисна към крехката си гръд.
— Виждам, че сте се разположили доста удобно — отбеляза Хю с поглед към кръглата палатка.
— Да, благодаря ви. Вашите хора много ни помогнаха в разтоварването на багажа. А палатката е просторна… много по-голяма, отколкото си мислех. — Тя се усмихна — отново по онзи дяволски изкусителен начин, който внасяше объркване в ясните му намерения. Вълнение обзе душата му.
Той погледна към момичетата, които продължаваха да си играят в тревата, и протегна ръка към Гуинивър.
— Бихте ли влезли с мен в палатката?
— Разбира се, сър. — Тя пое предложената й ръка и се надигна грациозно — все още усмихната. Полите й се развяха и тежка паднаха в тревата.
Хю вдигна платнището и я покани да влезе. Последва я, при което трябваше да се обърне настрани и да сниши глава, за да провре внушителната си фигура през тесния отвор.
Вътре обаче беше учудващо просторно. Имаше достатъчно място за четирите сгъваеми легла със сламеници.
— Съжалявам, че ви досаждам, но палатката ви трябва да бъде в близост до моята — започна без заобикалки той.
Гуинивър го погледна изпитателно и след малко отговори:
— Нуждая се от уединение.
— Аз със сигурност няма да ви преча — увери я той.
— Колко по-близо?
Той отиде до изхода и погледна навън.
— На петдесет стъпки.
Гуинивър вдигна рамене. Не биваше да спори с него. Можеше спокойно да се премести петдесет стъпки по-нататък и пак щеше да има нужното уединение. Вероятно това беше повече, отколкото щяха да й позволят, ако не бе предприела нищо.
— Както заповядате — кимна леко тя.
Той се обърна към нея с нещо като усмивка.
— Имате ли нещо за леглата?
— Да, одеяла.
— Ще ви оставя един фенер. В палатка е опасно да се палят свещи. Ще ви помоля през нощта да не излизате от палатката си. Ако не може да се избегне, вземете фенера и се обадете на поста.
— Къде ще стои пост? — попита тя и също погледна навън.
— Той ще обикаля лагера и ще се грижи огънят да не изгасва. — Хю стоеше толкова близо до нея, че тя вдъхна дълбоко миризмата на кон, кожа и пот. В слабините й нахлу неудържимо желание.
Решена да се пребори с издайническото си тяло, тя потърси убежище в подигравката.
— Сигурно се боите от нападение на диви овчари от околността?
— Изпращали сте и по-добри стрели, мадам — сряза я без усилие той и я огледа с присвити очи и с лек присмех, сякаш бе предвидил реакцията й. — Шегата ви беше слаба, недостойна за вас.
Гуинивър сведе очи, за да скрие разочарованието си. Беше се издала.
— Все пак ви е страх от нещо.
— Не, просто вземам необходимите мерки за сигурност. — Той се приведе, за да излезе навън. — Палатката ви ще бъде преместена незабавно.
Децата и котенцата бяха изчезнали. За момента Гуинивър и Хю бяха отделени от суетнята на лагера.
— Успяхте ли да научите нещо в Матлок? — попита уж небрежно тя.
— Зависи какво разбирате под успех.
— Открихте ли онова, което искахте да откриете? — настоя тя да получи точен отговор.
Той я погледна с непроницаемо изражение.
— Пак зависи от това какво съм искал да открия.
Какво трябва да означава това? — запита се разочаровано Гуинивър и затърси начин да проникне в мислите му. Но той не й даде тази възможност.
Хю рязко се обърна и й посочи голяма четириъгълна палатка, на чийто връх се вееше флагът на
