— Не, в никакъв случай — гласеше сдържаният й отговор. — Вие заповядахте това прибързано пътуване, милорд. Аз трябва да уредя още много неща, които се отнасят до имението ми, да снабдя домакинството си с достатъчно пари и указания какво да правят. — В погледа й блесна подигравка. — Естествено ми е ясно, че Малори Хол ще мине в чужди ръце и собственикът му надали ще си направи труда да го посети. Затова не искам отсъствието ми да остави хората в объркване.

Хю подръпна крайчеца на ухото си.

— Какво по-точно предлагате, мадам?

— Щом настоявате… — Тя направи кратка, ефектна пауза. — Тили, дъщерите ми и аз ще бъдем готови утре рано да тръгнем с вас към Лондон.

— Да, настоявам. — Той й направи знак да продължи.

— Останалите ще ни последват, щом се приготвят и съберат необходимите провизии. Ще ни настигнат без усилие, тъй като сме с деца и няма да напредваме твърде бързо.

— Много добре. — Мъжът кимна в знак на съгласие.

— Ще ми кажете ли по кой път възнамерявате да тръгнете, милорд?

— Ще хванем пътя към Честърфийлд.

— Много по-разумно е да пътуваме през Дерби — възрази тя. — Май не познавате добре пътищата в тази област? — попита тя с многозначително вдигнати вежди.

— Дойдохме през Честърфийлд, следователно познавам пътя.

— Пътят през Дерби се използва повече и е в по-добро състояние — обясни спокойно тя. — Хората ми, които ще тръгнат с товарни коли, ще ни настигнат по-лесно, ако минем през Дерби.

Тя се извърна настрана и продължи тихо, със задавен от сълзи глас.

— Разберете, лорд Хю, магистърът трябва да бъде до мен в Лондон. Той има нужда поне от два дни, за да опакова необходимите книги. Нали няма да ми откажете шанса да се защитя?

— Никога не съм казвал такова нещо. — Хю имаше чувството, че зад този разговор се криеше много повече, отколкото издаваха думите, но не можеше да го назове. Всичко, което казваше Гуинивър, звучеше смислено, а той не беше човекът, който би й отказал правото да се зашити. Щом се нуждаеше от книгите и от своя учител, той беше длъжен да се съгласи. — Вие познавате тези земи по-добре от мен, мадам… Впрочем, Матлок не е ли по пътя през Дерби?

— Точно така.

— Хм… — Ако минеха през Матлок, той щеше да събере сведения за смъртта на Тимъти Хадлоу. Макар че имаше достатъчно основания да я обвини за смъртта на Стивън Малори и макар че му беше необходимо само едно обвинение, обстоятелствата около злополуката с Хадлоу дразнеха любопитството му. Не по-малко важни бяха и обстоятелствата около женитбата на Гуинивър с Хадлоу. Много му се искаше да знае дали бракът им е бил смятан за щастлив. В Матлок и околността сигурно имаше арендатори, които познаваха двойката и щяха да му разкажат повече за живота й там.

— Съгласен съм — заключи той с кратко кимване. — Ще тръгнем по пътя през Дерби.

— Тогава ще наредя на хората си да побързат, за да ни настигнат най-късно при Кедълстън, където вероятно ще спрем за нощувка — отговори спокойно Гуинивър. — Предполагам, че от време на време ще ни давате почивка? Не можете да очаквате, че децата ще прекарват ден и нощ на седлото. Те имат нужда от редовен сън.

— Разбира се — кимна отново Хю. — Но аз ще определям къде и кога ще почиваме. Зависи от времето и от други обстоятелства.

— Моите дъщери не тръгват на военен поход — отвърна остро тя. — Не можете да очаквате от тях същото като от Робин.

— Това ми е ясно — отбеляза тихо мъжът. — Не се страхувайте, няма да ги преуморявам. Те са деца и аз ще се съобразя със състоянието им.

Знам, че ще го направиш, каза си сърдито тя. Всъщност аз не се боя от това, а от нещо съвсем друго. На лицето й изгря любезна усмивка.

— Благодаря ви за разбирането, лорд Хю!

Мъжът кимна и попита със съвсем друг тон:

— Какво казахте на Пен и Пипа?

— Същото, което вие вероятно сте казали на Робин — отговори тя със същата острота.

— Не искам да ги притесняваме излишно — промърмори с леко смущение той.

— Ах, така ли? — В погледа й блесна предизвикателство. — Помислихте ли поне за миг какво ще стане с децата ми, ако изгубя процеса?

Тя се обърна рижо, прихвана тъмночервените си поли и се отдалечи с царствено достойнство.

Хю се запъти към палатката си. Той щеше да поеме грижата за дъщерите й, щеше да си извоюва пред съда правото да им стане настойник и да отгледа момичетата, но как би могъл да й каже такова нещо? Да й заяви, че е решил съдбата на децата й — това означаваше да признае, че майката е осъдена на смърт.

На следващата сутрин малко преди разсъмване Хю се появи на коня си в долния двор. Изправен на седлото, сложил ръка върху дръжката на меча си, той се огледа, за да разбере напредват ли приготовленията за тръгването. Двама мъже тъкмо връзваха дървени сандъци на гърба на един товарен кон. Оборски ратаи държаха млечнобялата кобила на Гуинивър, две понита и едро муле, което вероятно беше определено за камериерката. То изглеждаше много силно, но не можеше да препуска с необходимата бързина. Понитата бяха от добра порода, но и те не можеха да се мерят с неговите коне, нито с великолепната кобила на майката. А щом към кервана се присъединяха и другите с натоварените каруци и книгите, сигурно щяха да напредват още по-бавно.

Оставаха му по-малко от два месеца до настъпването на есента и намаляването на дните. Вероятно точно толкова време ще ни е необходимо, помисли си мрачно Хю. Комбинация от деца и библиотека на колела — това беше съвсем различно, отколкото да заповядва на добре тренираните си войници.

Той вдигна поглед към изсветляващото небе. Конят му, усетил нетърпението на ездача, затропа неспокойно с копита. Хю искаше всичко да свърши бързо. Все пак той щеше да изтръгне една жена и децата й от обичайната им обстановка, да ги лиши от дом, затова му се искаше да не удължава излишно тази позорна мярка.

Гуинивър излезе от къщата с магистъра и управителя си и отначало не забеляза присъствието на Хю.

След това го откри в далечния край на двора. Всъщност беше невъзможно да не го забележи в утринния здрач. Той е… внушителна фигура, помисли си тя, търсейки думата, която да го опише точно. Реален, силен… много лесно можеше да си представи, че има насреща си човек, който вдъхваше страх и ужас. Представи си го как връхлита като хала с изваден меч върху противниците си и тази картина я накара да настръхне.

Късо подстриганата посивяла коса под плоската черна барета, ясносините очи, изпънатите рамене, подчертани от кожения жакет под късата широка наметка от сива вълна, му придаваха вид на пълководец, който не познава пощада — макар че сега си имаше работа само с жени и деца. Даже ако успееше да му избяга, прогонена от дома си, тя щеше да бъде осъдена на относителна бедност, да загуби всичко, за което бе работила толкова упорито. Животът й щеше да мине в изгнаничество. Болезнено прозрение…

— Ние ще ви чакаме в Кулдън, милейди — пошепна в ухото й Кроудър.

— Ако рече бог — отвърна тихо тя. — Къде са момичетата?

— Отидоха да се сбогуват с кучетата — отговори магистърът. Гуинивър хвърли поглед към приближаващия се ездач, чието нетърпение буквално, се усещаше във въздуха.

— Някой да доведе децата, Кроудър. — Тя се запъти бавно към могъщия черен жребец. — Лорд Хю, виждам, че горите от нетърпение да извършите конфискацията. Денят все още не е настъпил.

Мъжът я огледа внимателно и потръпна при вида на бледото, овладяно лице и дълбоките сенки под очите. Смарагдовозелената рокля му беше позната — тя беше облечена с нея при първата им среща в гората. Познаваше и тъмнозеленото було с тънка диадема, обсипана със скъпоценни камъни, под които блещукаха светлите й коси.

— Не виждам смисъл да удължаваме неизбежното, мадам.

— Прав сте.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату