право да разполага с нея!“
До това заключение беше стигнал Хю.
Гуинивър се разхождаше в градината с розите с кошница на ръката си и ножица в другата. Отново и отново спираше, за да вдъхне аромата на отрязаните рози и да огледа прекрасната градина, над която вече се спускаше здрач. От гълъбарника се чуваше доволно гукане. Зад нея се издигаха посивелите каменни стени на господарския дом.
Защо трябваше да загуби всичко това? Това не биваше да се случва — само защото алчният крал и още по-алчният му пазител на печата бяха решили да й го отнемат! Все пак на света имаше и нещо като справедливост.
От момента, в който бе разбрала какво удоволствие й доставяше аналитичното мислене и когато се научи да чете и говори латински като майчиния си език, тя започна да изучава законите и приложението им под ръководството на магистър Хауърд. Оттам беше и вярата й в юридическата система като един от стълбовете на човешкото общество.
Нямаше закон, според който тя трябваше да загуби онова, което и принадлежеше, и то само защото някой бе решил да й го отнеме.
Въпреки това тя знаеше, че е възможно да загуби всичко. В Англия, управлявана от крал Хенри, справедливостта беше твърде разтегливо понятие.
Ножицата се плъзна по стъблото на бяла, едва напъпила роза и убоде пръста й. Гуинивър изохка и изсмука капчицата кръв. Всъщност какво значение имаше, че ще загуби парче земя, след като на карта беше поставен животът й?
Зад нея се чуха стъпки. Добре познати стъпки, твърди и гъвкави. Стъпките на узурпатора!
И на мъжа, който караше кръвта й да кипи…
— Лорд Хю. — Тя се обърна с принудена усмивка.
— Убодохте ли се?
— Не. Ножицата се плъзна. Нищо страшно. — Тя остави кошницата с рози на каменната пейка на алеята.
Мъжът извади от джоба си кърпичка и без да помоли за разрешение, попи капчиците кръв.
— Незнайно по каква причина от пръстите винаги тече много кръв — обясни спокойно той.
— Да, и аз съм забелязала. — Тя наблюдаваше пръстите му, загорели от слънцето, силни и учудващо прецизни в движенията си. Усети топлината на докосването му върху ръката си, която я разтапяше като восък.
Изведнъж мъжът я пусна.
— Трябва да обсъдим някои неща, мадам.
Тя отвори уста да каже нещо, но той продължи бързо, без да я изпуска от очи.
— Откакто съм пристигнал, чувам от вас само лъжи. Заобиколен съм от лъжци. Всички, с които говоря, извъртат и прикриват фактите, за да не науча истината.
Гуинивър побледня като мъртвец.
— Каква истина, милорд?
— Истината, че вие сте блъснали съпруга си от прозореца!
— Кой твърди това? — Устните й побеляха.
— Аз. Камериерката ви каза, че онази вечер била с вас и Стивън Малори в спалнята, вашият управител обаче твърди, че двамата са били в работната му стая. Вие казахте, че сте били в гардеробната си, когато Малори паднал… Но един от факлоносците ви е видял на прозореца преди и непосредствено след падането на мъжа ви. Защо всички ме лъжат, щом нямат нищо общо със смъртта му?
Гневът й даде сили. Вече знаеше защо Тили изглеждаше толкова потисната. Очите й засвяткаха пурпурни.
— Как смеете да подлагате на натиск слугите ми? Аз дадох указания да ви отговарят откровено и да ви помогнат, с каквото могат. Нямаме какво да крием. Сигурно сте уплашили до смърт Тили, затова ви е излъгала. Обикаляте дома ми като натрапник и плашите хората ми, които са ми верни и предани, защото ми служат от детството ми… А вие им залагате капани, за да кажат по някоя лъжа. — Забравила ножицата в ръката си, тя замахна във въздуха.
Хю светкавично сграбчи китката й.
— Какво правите, по дяволите?
Тя погледна стиснатия си юмрук и бавно отвори пръстите си. Ножицата падна на земята.
— Изобщо не забелязах, че я държа…
— И искате да ви повярвам? — отзова се презрително той. — Четирима мъртви мъже, а сега се опитахте да прободете и мен!
— Колко смешно! — Все още трепереща от гняв, тя се опита да се освободи.
Настъпи тишина и Хю призна пред себе си, че наистина се бе държал глупаво. Гуинивър не беше искала да го прободе. Когато отново заговори, тонът му беше много по-умерен:
— Може би ще ми обясните защо казахте, че сте била в гардеробната си, след като всички факти говорят противното.
— Какво е видял факлоносецът?
— Вас.
Гуинивър поклати глава.
— Как може да бъде сигурен? Или вие приложихте насилствени методи, за да получите желания от вас отговор? — Тонът й отново беше пълен с подигравка. — Двамата с вас знаем, че сте твърдо решен да си тръгнете оттук с видими резултати.
Хю стисна устни.
— Твърдението ви е лишено от смисъл. Момъкът ви е видял и преди, и след падането на Малори.
— А видял ли е как съм го блъснала?
— Не, но това няма нищо общо.
— Знаете ли, че Стивън беше грамаден и дебел мъж, милорд? — Гласът на Гуинивър прозвуча изненадващо меко. — Аз също не съм дребна, но в сравнение с него… — Тя го удостои със съжалителна на усмивка. — Всички, които познаваха Стивън, ще потвърдят, че той беше същински великан и въпреки склонността си към пълнеене притежаваше изключителна физическа сила. Освен това пиеше много и тогава не беше много сигурен в краката си. Често се случваше след обилно ядене и пиене да загуби равновесие, както могат да потвърдят много от служителите ми, и тогава трябваше да го изправят като отсечен дъб. Аз нямам толкова сила, че да го блъсна от прозореца.
Но поставеният на подходящото място крак, за да улучи несигурния глезен, свърши добра работа. Тя прогони неприятната мисъл и запази непроницаемото изражение на лицето си.
Убедеността на Хю се разколеба.
— Бяхте ли до прозореца или не бяхте? — Ухаещата градина беше потънала в мрак и той почти не различаваше лицето й.
Тя се обърна, изправи се гордо и отправи поглед към заспиващата земя.
— Да — отговори шепнешком тя.
— Защо ме излъгахте?
Гуинивър отново се обърна към него. Лицето й беше светло, но очите изглеждаха почти черни.
— Безобидна лъжа. За да избегна приказките. Хората са склонни към недоверие и обичат клюките. Загубата на четирима съпрузи наистина би могла да бъде изтълкувана като грубо невнимание. — В тона й отново се прокрадна подигравка. — Сигурно вие и господарите ви също сте стигнали до това заключение?
Обяснението звучи приемливо, каза си Хю, като продължаваше да я гледа втренчено с желанието да прочете мислите й. Беше готов да се закълне, че тази жена продължаваше да крие нещо. Наистина ли беше алчна убийца, или само умела познавачка на законите, която използваше знанията си, за да пази финансовите си интереси? Той все още не притежаваше ясни доказателства, че тя е причинила смъртта на съпрузите си, но поне в последния случай налице бяха и мотивът, и удобният случай.
— Е, Хю дьо Босер, ще ме арестувате ли? — Сарказмът в гласа й го разгневи.
