детство. Нищо чудно, че умното момиче беше потърсило утеха в книгите. — Значи, когато лорд Малори е паднал, вие и мистрес Тили бяхте в тази стая?
— Да, чухме вика му — разказа Кроудър. — Мистрес Тили изписка: „Това е милейди!“ и хукна към покоите на господарката. Онази вечер лорд Малори беше в ужасно настроение и толкова пиян, колкото никога не го бяхме виждали. На масата господарката го разсърди и всички се уплашихме, че ще й стори нещо.
— Тя често ли предизвикваше гнева му?
— Тя не се боеше от него. И направо побесняваше, когато той посегнеше да бие момичетата — всъщност изобщо не понасяше да го вижда близо до тях — отговори откровено Кроудър.
— Вероятно е имала основания да се държи така.
— Напълно сте прав — потвърди управителят.
Хю кимна и в този момент прозвуча камбаната за вечерна молитва.
— Благодаря ви, мастър Кроудър.
— В тази къща няма нито един човек, който би казал и дума против милейди — заяви Кроудър и се загърна в черната си одежда. — Даже да го подложите на мъчения.
— Нали не вярвате, че нося със себе си подобни инструменти? — усмихна се Хю.
Кроудър го огледа подозрително.
— Ние не обичаме шпионите, милорд, а вашият човек цял следобед задава въпроси на хората в оборите. Не казвам, че би трябвало да се пази от нападение в тъмна нощ… но не спечели приятели! — С тези думи той излезе шумно през вратата.
Хю пое дълбоко дъх. Да заплашваш пратеник на краля, който действа, по негово поръчение — това беше държавна измяна!
Или В Дербишайър не знаеха колко могъщ беше кралят и докъде се простираше властта му — или любовта към господарката им придаваше на хората тук необикновена смелост. За съжаление Кроудър беше засилил подозренията на Хю, тъй като се оказа, че мистрес Тили бе излъгала. Защо камериерката твърдеше, че Гуинивър не е била сама с мъжа си — след като смъртта на Стивън Малори беше случайност?
Вслушвайки се в звука на камбаните, Хю закрачи бавно към параклиса.
— Милорд — повика го Джак Стедмън и забърза да го настигне под арката към долния двор.
Хю спря.
— Какво има, Джак?
Джак дотича при него толкова задъхан, като че щеше да се пръсне от новини.
— Имам информация! Много важна!
Хю погледна през рамо към параклиса. Камбаната беше млъкнала. За всекидневните му религиозни потребности беше достатъчна молитвата на масата, младежта обаче можеше да понесе допълнителна доза. Робин трябваше да го замести на вечерната служба.
Мъжът поклати замислено глава. Възрастта имаше и своите привилегии.
— Да идем в лагера. Там ще ми разкажеш всичко на четири очи.
Двамата излязоха през портата извън господарския дом. Вървяха твърде бързо, за да могат да говорят, и скоро оставиха зад себе си моста за товарни животни и къщичката на стражата. Димът от огньовете, на които мъжете готвеха вечерята си, тежеше в още топлия въздух.
Под клоните на стар бук беше опъната дълга трапеза. Хю отпи голяма глътка ейл от канчето си и подкани Джак да заговори.
— Ами, говорих с факлоносците, които са били на служба в двора вечерта, когато е станала злополуката. Един от тях изпусна забележката, че е видял някого на прозореца, преди лордът да падне, а веднага след това се появила сянка.
— Каза ли чия е била?
— Не, когато започнах да настоявам, онемя, а накрая промърмори, че нищо чудно да се е излъгал.
Хю прехапа устни и замислено смръщи чело.
— Къде е стоял?
— В югозападния ъгъл на двора, сър.
Точно в този ъгъл бе застанал самият Хю и беше гледал към отворения прозорец на Гуинивър. Осветеният прозорец се виждаше чудесно от това място.
— Иди и доведи факлоносеца, Джак. Искам сам да говоря с него. Може би ще уточни показанията си, като го изправя на разпит.
— Ще взема със себе си няколко души, за да изглежда като официална призовка — отговори Джак.
Хю седна на един пън и протегна крака. Картината постепенно се изясняваше. Гуинивър многократно беше повторила, че се е намирала в гардеробната си, когато съпругът й е влязъл в спалнята. Ако можеше да се докаже, че тя е лъгала и в действителност е стояла до лорд Малори край прозореца, това беше достатъчно основание, за да я отведе в Лондон и да я обвини в убийство.
След двадесетина минути Джак и хората му се върнаха с един уплашен млад мъж, облечен в груби домашно тъкани дрехи.
— Казва се Артър — представи го Джак. — Къде да го отведем?
— В моята палатка.
— Нищо лошо не съм направил — изхленчи момъкът.
— Никой не те обвинява — махна успокоително Хю. — Искам само да ти задам няколко въпроса. Отговаряй откровено и ще те освободя веднага. Ако обаче ме излъжеш, тежко ти — аз веднага ще забележа, затова изобщо не се опитвай — допълни заплашително лордът. — Да излъжеш кралския пратеник е равносилно на държавна измяна и ако имаш късмет, само ще те обесят.
Младежът, който трепереше с цялото си тяло и по лицето му течаха вадички пот, погледна високопоставения мъж като хванато в капан животно. За предателите, които не бяха от аристокрацията, наказанието предвиждаше ужасяващи мъчения.
Хю посочи палатката си. Двама мъже хванаха момъка под мишниците и го поведоха нататък. Хю не обичаше да постига целта си със сплашване, но не се поколеба да прибегне до това средство, щом беше необходимо. Той последва хората си и арестанта им.
— Хайде сега да ми разкажеш какво точно си видял вечерта, когато лорд Малори е паднал от прозореца. Стоял си в югозападния ъгъл на двора, нали?
— Да, сър! — Младежът кимна като марионетка в ръцете на водача си.
— И си гледал нагоре към покоите на лейди Гуинивър?
Отново усърдно кимане.
— И какво видя? — попита заплашително Хю, скръстил ръце под гърдите си.
— Ами… видях нещо зад прозореца — прошепна съкрушено жертвата му.
— Нещо или някого?
— Видях сянка…
— Каква?
Настъпи мълчание и Хю изпита съжаление към момчето.
— Хайде, кажи мм — опита той с добро. — Някой е поискал от теб да не казваш какво си видял, нали?
Артър първо поклати глава, после кимна, след това отново я поклати.
— Нищо не разбрах — отбеляза сухо Хю. — Да или не?
— Мисля, че видях господарката си на прозореца — проговори съвсем тихо Артър. — Сянката беше нейната. Нищо не си помислих, защото тя обича да стои вечер на прозореца и да гледа навън. А след като господарят падна, видях как завесата се раздвижи и пак някаква сянка. Мисля, че видях нещо такова, но не съм сигурен. — В погледа му светеше панически ужас. — Грийни ме посъветва да забравя… да казвам, че не съм видял нищо.
Грийни беше още един от хората, които следваха Гуинивър от детските й години и бяха готови да я защитават с живота си. Поведението им е достойно за възхищение, помисли си неволно Хю и отново се запита защо трябваше да изтъкат тази мрежа от лъжи, след като станалото уж беше нещастна случайност?
— Е, добре, Артър, отговори на въпросите ми. Можеш да си вървиш.
