— Не виждам с какво бих могъл да ви бъда от помощ, милорд.
— Да, да, знам — отвърна хладно Хю. — И магистърът също. Вероятно в късния следобед ще бъдете свободен, магистър Хауърд?
— Имам работа с милейди — отговори ученият мъж и кафявите очи светнаха остро и пренебрежително от тясното, интелигентно лице. — Когато свършим, ще бъда на ваше разположение.
— Тогава след вечерната служба — отговори му Хю с дружелюбна усмивка. — Ако лейди Гуинивър няма нищо против.
Гуинивър кимна и усетила страхливия поглед на Пен, се обърна към детето си, докато отговаряше на госта.
— Вие имате пълномощия от краля, милорд — не аз.
— Абсолютно сте права — кимна с усмивка Хю.
— Какво означава да имаш пълномощия от краля? — попита с искрящи очи Пипа, докато сестра й не сваляше поглед от лицето на майка им.
Гуинивър се поколеба. Как да отговори на въпроса, без да разтревожи децата?
— То е нещо като кралски авторитет. Лорд Хю е тук по нареждане на краля. Може да се каже, че му е било заповядано да ни посети.
— Кралят ли му е казал, че трябва да ни вземе земята?
— Не, Пен, споменатата земя е предмет на отделен юридически спор между майка ти и мен — обясни Хю. — Подобни спорове не са рядкост — мисля, че и майка ти ще потвърди. Във всеки случай това не бива да тревожи нито теб, нито Пипа, нито пък Робин. Прав ли съм, лейди Гуинивър?
— Прав сте — потвърди Гуинивър и се запита откъде този мъж имаше способността да се вживява в детските страхове, докато студено преценяваше как да отнеме майка им и дома им. Този мъж беше загадка, объркваща смесица от противоречия. Безмилостен, студен пресметливец с топла, весела усмивка, прекрасно чувство за хумор, непринудено общуване с децата… Как човек, който обичаше децата, а те му се доверяваха напълно, можеше да се яви пред нея като безсърдечен инструмент на ужасния лорд-пазител на печата?
Как този мъж караше косъмчетата на тила й да настръхват, а малкият пулс в утробата й да бие като безумен, когато я погледнеше с блестящите си очи? Как този мъж й напомняше за блаженството, което беше споделила с Тимъти Хадлоу? Тя остави с несигурна ръка чашата си и рече:
— Извинете ме, лорд Хю, но имам още много работа. — Надигна се и всички станаха след нея. — Моля, довършете си обяда. Магистре, щом свършите, елате в частния ми кабинет. Пипа, щом се нахраниш, иди при Тили.
Тя напусна трапезарията с отмерена стъпка, без да обърне внимание на протестите на дъщеря си, и се отправи към покоите си, уверена, че както винаги ще намери там покои и забрава с книгите. Крачките й се ускориха в такт с мисълта, която трескаво търсеше юридическо решение на сегашния й проблем.
Частният кабинет беше работното й помещение, оскъдно обзаведено, с продълговата маса, отрупана с книги, някои подвързани с кожа, други между дървени капаци със сребърна и златна украса по ъглите. Под тях имаше най-различни съчинения, повечето написани на английски. От всички притежания на Гуинивър книгите бяха най-могъщото доказателство за богатството й и източник на познанията, донесли й това богатство.
Тя се наведе над писанията, търсейки томчето, което съдържаше разпоредбите за правото на ползване.
Когато някой почука тихо на вратата, тя извика, без да вдигне глава:
— Влезте, магистре.
Старият учен застана на врата и потърка сбръчканите си ръце.
— С какво мога да ви услужа, милейди?
— Хрумна ми нещо — обясни разсеяно тя. — Ако Роджър Нийдхем е вписан в поземления регистър като собственик на земите, които ми прехвърли след сключването на брака, този факт не може да бъде заличен от лицето на земята, нали, магистре?
— Абсолютно. — Старецът застана до масата. — Но така не става, мадам. Ако съпругът ви беше вписан като собственик, лорд Хю нямаше да предяви претенциите си.
— Да, да, знам — но ако, изхождайки от правото на ползване, мога да се аргументирам, че намерението е било ясно… ах, ето го. — Тя посегна към дебелия том и го отнесе на пулта за четене близо до дълбоката прозоречна ниша. Магистърът я последва и двамата заедно се наведоха над страниците.
— Тук пише: ако обстоятелствата са попречили на вписването, но намерението на регистрацията може да бъде доказано, предаването въз основа на правото на ползване може да бъде разглеждано като законово задължително за всички участници. Вижте сам! — Тя посочи латинския текст с безупречно излъскания си нокът. — Правилно ли прочетох?
Магистър Хауърд се задълбочи в откъса, движейки устни при четенето, след което потвърди:
— Така изглежда, милейди.
— Добре — усмихна се Гуинивър. — Значи, чрез първия си брак Роджър Нийдхем е получил собствеността върху земята от съпругата си, далечна братовчедка на бащата на лорд Хю. След смъртта й имотът остава на живия, т.е. на вдовеца. Лорд Хю иска наследството за себе си с обосновката, че правото на притежание се е простирало върху живота на наследника, който не е имал право да завещае земята на втората си съпруга. Ако обаче исканата от лорд Хю земя изрично и без ограничителни клаузи за по- нататъшно разпореждане е била спомената в договорите между Роджър Нийдхем и първата му съпруга, това би означавало намерение земята да бъде оставена на Нийдхем, който има правото свободно да се разпорежда с нея.
Магистърът намести черното си кепе, прехапа устни и се замисли. При това всмука бузите си и заприлича на огромен шаран — мимика, която всеки път караше ученичките му да избухват в смях. Гуинивър също бе готова да избухне в смях, но изпитваше твърде силно уважение към учеността и интелигентността на стария си учител, за да настоява за бърз отговор — колкото и нетърпеливо да го чакаше.
— Това би било добра аргументация, милейди — отбеляза най-сетне старецът.
— Тогава да прегледаме договора, сключен преди женитбата, и да се молим спорните земи да са изрично упоменати в него.
Тя отиде до обкования в желязо сандък, поставен до най-отдалечената стена, и коленичи, за да го отвори.
Хю се бе облегнал небрежно на перваза на зиданата камина в малкото работно помещение на управителя зад големия склад.
— Благодаря ви, че ми отделихте от ценното си време, мастър Кроудър.
— Милейди каза, че трябва да ви помагаме, милорд — отвърна сковано Кроудър, който се местеше неспокойно на мястото си и хвърляше бързи погледи към часовника.
— Няма да ви държа дълго — опита се да го успокои Хю. — За момента имам само един въпрос: Къде бяхте, когато лорд Малори падна от прозореца?
Кроудър смръщи чело. Въпросът изглеждаше безобиден.
— Бях в тази стая с мистрес Тили.
— Мистрес Тили е била с вас? — попита тихо Хю.
— Ами да. Говорехме за вечерята. Бяха дошли гости, лорд Стивън пи много и… — Лицето му потъмня и той изпъна рамене. — За мъртвите — само добро.
— Правилно. Макар че тук се говори друго. Открито се твърди, че съпругът на лейди Гуинивър не се е отнасял към нея с подобаващото уважение и деликатност.
— Така е. — На изпъкналите скули на Кроудър избиха червени петна. — Тя е светица. Понасяше участта си с ангелска кротост. Познавам господарката си от най-ранното й детство. Когато осиротя след смъртта на лорд и лейди Ашбърн, настойник й стана чичо й лорд Реглан и тя отиде да живее при него. Заедно с Грийни и мистрес Тили отидохме с нея. Ние бяхме нейното домакинство в замъка на лорд Реглан, а когато мистър Хауърд й стана възпитател, и той се присъедини към нас. Имахме самостоятелно крило от къщата. Овдовелият лорд Реглан не се месеше във възпитанието й и я посещаваше най-много два пъти в годината, на рождения й ден и за Коледа. Когато омъжиха лейди Гуинивър за лорд Роджър, ние отидохме с нея.
— Разбирам. — Хю кимна и се отдръпна от камината. Кроудър беше обрисувал картина на тъжно
