— Това не влиза в компетенциите ми. Моята задача е да ви отведа в Лондон, където други ще вземат това решение. В други ден на разсъмване потегляме. Пригответе се, мадам.
Толкова скоро? Дали щеше да има време да изиграе следващия си ход? Тя си припомни скрития в кошницата документ и намерението си да го размаха триумфално пред него. Доказателството, че Роджър Нийдхем е имал право да завещае спорната земя на втората си съпруга. Но каква полза да триумфира в такъв момент?
Изражението й остана напълно спокойно и не издаде нищо от отчаяните й мисли. Не, тя нямаше да му достави това удовлетворение.
— Не мога да обещая, че ще се приготвя за път толкова бързо.
— О, напротив, мадам, вие ще бъдете готова — отговори спокойно той. — Средата на лятото почти отмина и аз не искам да рискувам да съм все още на път, когато дните се скъсят.
— Надявам се, ще позволите на слугите ми да ме придружат? — попита хладно тя.
— Разбира се, но трябва да вземат провизии и да се грижат сами за всичко. Моите мъже не могат да хранят цялото ви домакинство. Аз ще се грижа само за вас, за дъщерите ви и за камериерката ви. Всички останали да се справят сами.
— Ще обсъдя ситуацията с моите най-приближени — отвърна тихо тя, докато с отчаяна бързина премисляше възможните изходи и ги отхвърляше един по един.
Хю кимна.
— Естествено! Вече знам, че тези хора са с вас, откакто сте останали сираче като дете. Докато гарантирате за тях, нямам възражения.
— Преди да бъда докарана до просешка тояга, ще се грижа за тях, както заслужават — изсъска Гуинивър, без да крие горчивината си. Хю дьо Босер сигурно си мислеше, че тя ще реагира със страх и ожесточение, но тъй като не биваше да заподозре, че си има собствени планове, трябваше да изпълни очакванията му. — В Лондон ще имам нужда и от магистър Хауърд, за да ми помага при защитата — ако ми позволят да се защитя…
Изведнъж Хю видя съвсем ясно пред себе си какво я очакваше в Лондон. Истина ли е това? — запита се той. — Искам ли тази жена да загине и децата й да гладуват?
Облакът, който бе скрил луната, се отмести и градината се потопи в сребърната лунна светлина. Лицето на Гуинивър, отправено към небето, стана прозрачно и неземно красиво, очите светеха предизвикателно. И мъжът отново преживя объркващото чувство, че загубва равновесие, в сърцето му се възцари хаос от противоречиви чувства. Погледът му не се откъсваше от женското лице; без съмнение тя прецени правилно израза му и видя внезапната, неканена вълна на желанието в очите му. Бледите й бузи се зачервиха, устните се разтвориха, очите заблестяха.
Без да иска, той се наведе и завладя устните й. В следващия миг светът наоколо потъна в небитието. Ръцете му обхванаха тесния гръб, привлякоха я към силното му тяло и двамата се намериха в изгаряща целувка. Той вкуси топлата й пълнота, когато търсещият й език се плъзна в устата му, вдъхна дълбоко аромата на косите и кожата й. Сетивата му пламнаха, а когато тя се притисна към него, и нейното тяло затрепери от желание. Езиците им се срещнаха и тя засмука долната му устна като зрял плод.
Изведнъж Гуинивър се освободи от прегръдката. Пламъкът в очите й угасна и отстъпи място на неподправен ужас, докато стоеше насреща му и го гледаше като животно в примка. След това бързо се отдалечи и стъпките й заскърцаха по чакъла, докато тичаше с развени пол и към дома си.
Хю докосна устата си и тихо изруга. Проклятието му изразяваше разочарование и объркване. Как допусна да се случи всичко това?
Потънал В мислите си, той откъсна една роза, без да обръща внимание на тръните, и се загледа в осветените прозорци на къщата. После започна да къса листенцата на розата едно по едно и да ги пуска на земята в краката си.
Как можа да се случи всичко това?
Гуинивър прихвана полите си с треперещи ръце и изкачи стълбата към покоите си с такава бързина, че не й остана въздух. Как можа да допусне тази целувка? Двамата сякаш бяха подвластни на магия. Някоя фея бе размахала вълшебната си пръчица и бе описала магически кръг около мъжа и жената в градината. Кръг, който изличи всяка горчивина, враждебност и отчаяние.
Тя затръшна вратата на покоите си и се облегна на рамката, като че трябваше да прогони ято демони, които я преследваха. Дъхът й излизаше бързо и на тласъци, устата й още носеше спомена за целувката му. Тя вдигна ръцете си и ги видя да треперят. Цялото й тяло гореше, възбудата пулсираше в слабините й. Искаше й се да плаче от страх и ужас.
Тили скочи от столчето си за шиене и така размаха ръце, че иглата и шевът й паднаха на пода.
— Господи, какво ти е, миличка? Като че ли си видяла призрак!
— Не съм видяла призрак, Тили. — Гуинивър се отдели от вратата и пое дълбоко дъх. — Но може би дявола! — Тя отиде до прозореца и погледна към двора, факлоносецът в югозападния ъгъл вдигна глава към нея, но веднага се извърна. Гуинивър се обърна към бавачката си. — Защо си излъгала лорд Хю?
Тили сведе глава.
— Не знам, мила. Стори ми се, че е по-добре да кажа, че не си била сама с лорд Малори. Да, сметнах, че така е най-добре.
— Не биваше. — Гуинивър сложи ръка на рамото й. — Но знам, че си мислила само най-доброто за мен.
— О, божичко… неприятности ли ти създадох?
— Не е от значение — отвърна младата жена с лека въздишка. — Изходът беше ясен от самото начало, все едно какво бе казано.
Тя взе от масата една свещ. Следващите й думи прозвучаха твърдо, с глас, свикнал да дава заповеди.
— Чака ни много работа. Повикай магистъра, Кроудър и Грийни. Трябва да се посъветвам с тях.
Тили забърза да изпълни заповедта, а Гуинивър влезе в частния си кабинет. Запали свещите и седна на сгъваемия кожен стол начело на масата. Отпуснала ръце в скута си, тя затвори очи и се опита да си възвърне самообладанието.
Повиканите се явиха след няколко минути със сериозни и внимателни лица. Истинската причина за присъствието на Хю дьо Босер в Малори Хол не беше тайна за тях, макар да не разкриваха това пред останалата прислуга.
— Лорд Хю очаква вдругиден на разсъмване да потеглим с него за Лондон — започна Гуинивър без заобикалки. — Не е нужно да обяснявам какво ни чака там. — Присъстващите кимнаха сериозно.
— Затова трябва децата и аз да се скрием на сигурно място. Намерението ми е да потърся убежище в къщата в Кулдън, която ми остави баща ми. Лорд Хю не подозира за съществуването й и няма как да ни намери.
— Права сте, милейди, съмнявам се, че изобщо някой знае за съществуването на тази къща — съгласи се Кроудър. — Не сме я посещавали от години. — Той поклати глава със съмнение. — Кой знае в какво състояние се намира…
— Но там живее поне един пазач!
Кроудър беше видимо смутен.
— Мисля, че да, но аз не съм ходил там доста отдавна. Имаме много имоти и…
— Разбирам — прекъсна го спокойно тя. — Толкова по-добре. Кулдън е забравен и занемарен имот, който се намира на около ден път оттук. Никой няма да ни търси там.
Тя помълча малко и продължи:
— Искам всички вие да дойдете с мен. — Погледна едно по едно редицата напрегнати лица и допълни: — Но ще ви разбера, ако някой не пожелае да сподели изгнаничеството ми. Няма да можем да живеем, както досега. — Широкият й жест обхвана много повече от кабинета, който носеше всички белези на богатство и лукс.
— Всемогъщи боже! — извика уплашено Тили. — Да не мислиш, че ще изоставим теб и децата ти?
Гуинивър поклати глава, защото и останалите се възпротивиха в един глас.
— Моля ви, помислете добре! Лорд-пазителят на печата е известен с дългата си ръка. Като му
