несъзнателно слагаше ръце върху бузите си и отново ги отпускаше. Дали беше успяла да убеди децата си, че нямат причини за безпокойство? Пипа да, но Пен?
За съжаление не можеше да направи нищо, за да им предложи повече сигурност.
Тя се върна в покоите си и спря пред огледалото. Около очите й се виждаха бръчици, лицето й беше по-бледо от обикновено. Трябваше да се освежи. Отвори съдчето с изсушени и намачкани листенца от герания, потопи един пръст в каната с вода, после в червения прах, разтърка го леко върху бузите си и го размаза със сух пръст. Кожата й веднага порозовя. Когато се усмихваше, зъбите й заблестяваха безупречно бели, което се дължеше на съвестното им изтъркване два пъти дневно със сушени листа от салвия.
Тя прокара пръст по устните си, които веднага се събудиха за живот при спомена за онази целувка. Отново усети вкуса на устата му върху езика си. Вътрешните й мускули се напрегнаха, в слабините й лумна огън. Желание.
Тимъти.
Тя произнесе името му съвсем тихо, но то прозвуча като потиснат вик за помощ. Как да намери пътя си в тази смъртоносна бъркотия, след като желанието бе надигнало глава? Веднъж бе станала жертва на скъпоценното изкушение на чистата страст и беше преживяла чудото на любовното удовлетворение.
То й липсваше ужасно. Желанието да върне онова, което беше, й причиняваше ужасна болка. Не минаваше и ден, без да мисли за Тимъти… да го разпознае в някой жест, в някой израз на децата си, да чуе гласа му, смеха му. А нощем го усещаше в сънищата си.
Желание, което водеше към дълбокото, прекрасно удовлетворение на любовта.
Желанието да се съедини с Хю дьо Босер обаче щеше да я отведе на ешафода.
Гуинивър приглади полата си от тъмночервена коприна. После намести плътно прилепналото боне под тъмносивото було и подръпна перлената си огърлица. Вече можеше да се яви пред лицето на Хю дьо Босер.
Тя намери управителя си в работното му помещение да съставя списък на необходимите провизии за пътуването.
— Мастър Кроудър, трябва да говоря с лорд Хю. Бихте ли изпратили някой слуга да го повика?
Кроудър, който познаваше добре господарката си, разбра, че тя беше решена да изпълни плана си. Издаваха го гордо изправената глава, войнственият блясък в очите, хладният, умерен тон. Никога не я беше виждал да се примирява с поражението.
— Мастър Робин обикаля около северозападния вход, мадам. Да го изпратя ли да повика баща си?
— И Пен ли е с него?
— Не, мадам. Но смятам, че той я очаква.
— Трябва да запазим добрите отношения между децата, Кроудър.
— Да, милейди — кимна управителят. — Ала лейди Пен е много чувствителна.
— Прав сте, но първата любов… — Гуинивър меланхолично поклати глава. — Кажете на Робин да повика баща си. Ще го приема в залата. Не, почакайте! — Тя вдигна ръка, защото й бе хрумнало нещо друго, и Кроудър спря в очакване. — По-добре аз да отида при него — рече тя и присви очи. — Това ще бъде добра възможност да се поогледам и да си създам представа как устройва лагерите си. Може би ще ми хрумне някоя добра идея за бягството.
— Според мен, мадам, трябва да намерим прислуга за къщата в Кулдън сред местните хора — обясни Кроудър, докато тя вървеше към вратата. — Ако вземем хора оттук, могат да ни издадат.
— И аз съм на това мнение. Щом лорд Хю тръгне да ни търси, ще започне оттук. Никой не бива да знае къде сме се скрили. — Тя дари управителя с усмивка, която трябваше да му вдъхне увереност, и излезе в слънчевия вътрешен двор. Напусна дома си през северозападната врата и видя Робин да седи на каменния парапет на мостчето за товарните животни с унила физиономия, загледан в прозорците на къщата.
— Желая ти добър ден, Робин — поздрави дружелюбно Гуинивър. — Момичетата приготвят багажа си за утрешното пътуване. Имат си много работа, но съм сигурна, че Пен с удоволствие ще поговори с теб, ако влезеш в къщата.
Лицето на Робин помрачня още повече.
— Татко каза, че днес не бива да ви се пречкам. Реших да почакам тук. Може би Пен ще се съгласи да се поразходим… или нещо подобно.
— Мини през розовата градина и продължи по пътеката, която минава покрай къщата. Така ще застанеш точно под прозореца й и тя няма да те пропусне — предложи с усмивка Гуинивър. — В хубав ден като днешния винаги отваряме капаците, а Пен обича да гледа навън. Ако не тя, Пипа със сигурност ще те види.
Робин се засмя развеселено.
— Така няма да преча на никого, нали?
Гуинивър поклати глава.
— Според мен баща ти няма да сметне малката разходка в градината за неподчинение. Лорд Хю вероятно е в лагера?
— Да, мадам. Подготвя потеглянето ни с Джак Стедмън.
— Дано не е толкова зает, че да не може да говори с мен — отвърна небрежно Гуинивър и се запъти към портата.
Сърцето й заби по-бързо, когато наближи кръга от палатки, издигнати на около сто ярда от стената. Как ли щеше да се държи лорд Хю след случилото се снощи? Тя беше решена да се прави, че нищо не си спомня. Щеше да бъде хладна и недостъпна, както подобава на пленница в общуването с надзирателя, и да изрече изискванията си спокойно и решително.
Имаше чувството, че Хю ще се покаже по-достъпен, ако тя остане разумна. Той беше твърде уверен в себе си и свикнал да заповядва, за да я накара да почувства властта, с която разполагаше, като ненужно затрудни пътуването й към столицата; освен това тя не го считаше способен на жестокост. Който се отнася към децата с толкова топлина и чувство за хумор, не може да бъде подъл — за съжаление това заключение не бе в състояние да забави биенето на сърцето й. Ако можеше да припише потиснатостта си само на настоящата си притеснена ситуация, всичко щеше да бъде много по-просто, но тя беше длъжна да гледа истината в очите.
В лагера цареше атмосфера на добре подредена работа. Погледът й бързо обходи сцената. Конете бяха хлабаво завързани във временна ограда. Тук не ги охраняваха, но по пътя сигурно щеше да бъде друго. Трябваше да вземе беладона, защото можеше да се наложи да приспи някой пост. Тили щеше да й бъде от голяма полза с непринудената си разговорливост. Майчинското й отношение към всички щеше да заблуди стражите и да отслаби бдителността им.
— Лейди Гуинивър? — Дълбокият глас на лорд Хю, който прозвуча зад нея, я стресна и тя едва не извика. Обърна се. Не го бе очаквала от тази посока. — Каква чест за моя лагер!
— Има някои неща, които трябва да обсъдя с вас, лорд Хю.
— Защо не ме повикахте?
— Обикновено пленниците не викат пазачите си при себе си — отговори хладно тя.
Нова топлина проблесна в погледа му, широката му усмивка стана по-видима.
— Май сте решили да ме предизвиквате? — попита меко той. — Но аз няма да го допусна. Твърде добре настроен съм днес.
— И защо? — попита импулсивно тя и веднага съжали. Очите му се присвиха. Вдигна бавно ръка и сложи пръсти върху устните й като слепец, който иска да усети чувството.
— Спомен, от който не мога да се отърва — обясни тихо той. — Как се стигна дотам, Гуинивър?
Тя не искаше, не можеше да тръгне по този път.
— Не знам — отговори сърдито тя — чувство, което беше истинско само отчасти и беше насочено колкото срещу него, толкова и срещу нея самата. Обърна се настрана и се изплъзна от ръката му. — Не желая да говоря за това. Нека го наречем мимолетна лудост.
Мъжът разтърси глава. Сиянието в очите му угасна и те приеха хладен, метален блясък.
— Както желаете! Какво искате да обсъдите с мен?
— Някои подробности около пътуването. Мастър Кроудър, магистър Хауърд и Грийни не могат да се приготвят до утре.
— Затова ще ги оставите тук. — Той го каза, като че въпросът беше решен.
