— Мамо… мамо… време ли е вече? — Гласчето на Пипа долетя откъм горния двор. — Казахме сбогом на кучетата и котките. Голямата сива котка, която наричаме вълчицата… котенцата й са достатъчно големи и вече не се нуждаят от майка си. С Пен решихме да си вземем по едничко, О, добро утро, лорд Хю! Вижте какво хубаво котенце си избрах! — Тя го поздрави с грейнало лице и вдигна към него мъничко сиво котенце. — Котето на Пен е жълтокафяво и е мъжко, а моето е женско. В Лондон ще се съберат, за да си имат малки. Само дето още не сме им измислили имената.
Велики боже! Деца, библиотека, а сега и менажерия!
Погледът към Гуинивър му показа, че тя го наблюдаваше пронизващо и предизвикателно и очакваше с напрежение реакцията му.
— Майка ви ще ви обясни защо не бива да взимате животинчетата на този дълъг път — отвърна той с решително кимване в посока към Гуинивър.
— О, мамо, те ще ни напомнят за дома — обади се разплаканата Пен и пристъпи по-близо, притиснала до гърдите си жълтокафявото котенце. Тя бе осъзнала изведнъж окончателността на сбогуването и изпитваше панически страх. — След като трябва да оставим всичко, което ни е скъпо, не можем ли да вземем поне двете котенца? Те са толкова малки, че почти не се забелязват.
— Да, мамо, моля те! — присъедини се Пипа. — Няма да ви създаваме затруднения, обещаваме! Ние ще се грижим за тях, а те ще ни напомнят за дома.
Гуинивър отправи към Хю поглед, изпълнен с очевидно тържество.
— Само един малък спомен — прошепна умолително тя. — За децата е много трудно да се отделят от дома си.
Хю я погледна мрачно. Усети как два чифта изпълнени с молба кафяви очи се устремиха с надежда към него. Как би могъл да им откаже нещо при тези обстоятелства? А майка им знае много добре, че ще се размекна, каза си сърдито той. И злорадства.
За да избегне подигравката в погледа й, той рязко й обърна гръб.
— От мен да мине — кимна кратко и строго продължи: — Вие носите отговорност за котетата. Освен това трябва да ми обещаете, че никога няма да се мяркат пред очите ми. Разбрахме ли се?
— О, да! — отговори Пен и лицето й засия от радост. Тя пъхна котенцето под наметката си и се поклони тържествено. — Благодаря ви, лорд Хю! — И го дари с усмивка, която дотолкова приличаше на майчината й, че той се задъха. Нищо чудно, че Робин беше завладян от това момиче!
Слънцето се показа над хоризонта, мека розова светлина обля долния двор и матовите камъни на стените запламтяха.
— На конете! — заповяда кратко Хю. — Исках да тръгна на разсъмване. Чака ни дълъг път.
Той обърна коня си и пое през сводестата порта по посипания с чакъл път. Спря за малко на моста, за да изчака другите. Малката процесия от жени и деца го последва почти веднага и Хю отново изпита неловкост… и страх от бъдещето.
Ами ако изостави мисията си… ако обърне коня и препусне незнайно накъде?
Но защо, защо? Гуинивър Малори не беше невинна. Тя бе имала четирима съпрузи и четиримата бяха намерили смъртта си. Той бе намерил доказателства за заговор, измама и мотиви за убийство. Тя щеше да получи възможност да се защити срещу обвиненията — но не той бе човекът, който имаше пълномощия да я обяви за невинна.
Гуинивър излезе на моста, спря, обърна коня си и погледна за последен път дома си. Розите в градината оттатък моста й изпратиха прощалния си аромат. Тя погледна към реката и видя стрелването на една сребърна риба, вълничките, които се образуваха при падането й във водата. Яркосиньо водно конче прелетя над реката.
Обърна се към Хю дьо Босер и проговори студено:
— Е, милорд, ако това е част от възнаграждението ви за доставянето ми пред съда, надявам се да го оцените по достойнство. — С тези думи тя пришпори коня си и препусна към наблюдателната кула.
Робин и войниците вече ги чакаха на седлата. Все още гневен от хапливата й забележка, Хю даде кратка заповед децата и Тили да яздят между две редици от хората му. Робин с удоволствие зае мястото до Пен.
— Вие ще яздите с мен, милейди — нареди хладно той. Гуинивър сви рамене.
— Подчинявам се на заповедите ви, милорд.
— За всички ни ще е по-просто, ако продължите да се подчинявате — заключи той и застана начело на кавалкадата.
Гуинивър го последва, преценявайки отговора си; ала бързият поглед към лицето му я убеди, че поне за момента е по-добре да си мълчи. Тя устоя и на изкушението да хвърли още един поглед назад. Гневът и горчивината заплашваха да я надвият и потиснаха дори страха и тревогата за бъдещето.
— Не очаквайте от мен нито съчувствие, нито помощ, ако някое от проклетите котета избяга и децата се разреват — изръмжа Хю, неспособен да скрие раздразнението си.
— Защо да очаквам помощ от вас? — Гуинивър изрече тези думи с искрено учудване. — Аз се справям сама с дъщерите си, лорд Хю. Открай време.
— А баща им? Той не участваше ли във възпитанието им? — Въпреки недоволството си зачака отговора й с интерес.
— Когато Тимъти загина, Пипа беше в пелени, а Пен още не бе навършила три годинки — отговори с тъга тя.
Хю устреми поглед към пътя и попита с привидна небрежност:
— Обичахте ли го? — Защо й задаваше този въпрос? Какво щеше да промени той? Но трябваше да знае.
— Мислех, че ме подозирате в убийството му — отвърна саркастично тя. — Или не аз лично съм пуснала смъртоносната стрела? Вече забравих как беше.
— Обичахте ли го? — повтори Хю и този път се обърна да я погледне.
Вместо да отговори, тя му зададе въпрос.
— А вие обичахте ли майката на Робин?
— Да — отговори просто той. — Обичах Сара.
— А аз обичах Тимъти Хадлоу.
Двата отговора потънаха в мълчанието помежду им, леко мълчание, свободно от враждебност и раздразнение… като че караницата е прочистила въздуха, каза си с учудване Гуинивър.
След няколко минути тя смени темата.
— Къде смятате да нощуваме?
— Там, където ще стигнем в късния следобед — отговори той. — Вероятно някъде между Матлок и Амбъргейт.
— Манастирът в Уирксуърт беше известен с гостоприемството си — отбеляза тихо Гуинивър. — Идеално място за нощувка, ако палачите на пазителя на печата не бяха изнасилили монахините и не бяха опожарили сградите до основи.
— Внимавайте какво говорите! Известно е, че Стивън Малори е бил привърженик на римската църква — предупреди я строго той. — Знае се също, че е общувал с Робърт Аски. Слуховете са упорити и ще ви навредят.
— Стивън познаваше Аски, но не и аз — отговори спокойно тя. — А когато поклонничеството на Аски бе заплашено от провал, Стивън побърза да го забрави. Казват, че сега бил затворен в Йорк.
За да протестира срещу затварянето на манастирите в Северна Англия, Робърт Аски беше свикал привържениците си на така нареченото поклонническо пътуване. Бунтовете траяха цяла година, докато католическият дук Норфолк не ги потуши с нечувана жестокост, за да докаже на краля своята лоялност и по този начин да си спаси главата — даже когато това означаваше да преследва хората, които защитаваха собствената му вяра.
— Сигурно ще го екзекутират — отвърна мрачно Хю. — И смъртта му няма да бъде лека. Последвайте съвета ми и избягвайте тази тема в Лондон. Тя има вкус на предателство.
— Убийство, магьосничество, а сега и предателство! — проговори Гуинивър с добре изиграно учудване и се засмя безрадостно. — Какво още ще ми натрапят? Тъй като ще загубя само една глава, милорд, бих могла да си избера престъплението.
