Хю не намери какво да отговори.
9.
Спряха малко преди Матлок, за да напоят конете и да закусят. Хю се подкрепи с хляб и сирене, след това се задълбочи с Джак Стедмън в картата на областта и не забеляза как сребърносивото котенце се заигра с шнуровете на ботуша му. Когато неволно направи крачка назад, той настъпи опашката на котето и то нададе жално мяукане.
— Свети боже! — изрева той и погледна сърдито мъничкото животинче, което смело се бе изправило насреща му с настръхнала козина и вдигната опашка. — Пипа! — Той се наведе, вдигна внимателно котенцето и го задържа в протегнатата си ръка между палеца и показалеца.
Пипа се втурна към него като обезумяла.
— Ох, ето къде било! Така се уплаших, помислих си, че се е загубило… А още не съм му избрала име! Пен нарече своето Мускатово орехче и аз мисля, че му подхожда, значи аз също трябва да намеря хубаво име. Моля ви се, не го дръжте така, ще го заболи!
— Майките носят котетата си точно по този начин — поучи я Хю с отвратено изражение и внимателно пусна животинчето в протегнатите й ръце. — Ако още веднъж видя проклетото зверче да се мотае в краката ми, ще го удавя собственоръчно.
— Никога не бихте направили подобно нещо! — Пипа го изгледа с такъв ужас, сякаш виждаше пред себе си призрак. — Никога, сър! — Тя притисна котенцето към гърдите си.
— Дано не се стигне дотам — изсъска той и се обърна към ухиления Джак Стедмън.
Пипа, която по изключение не можеше да намери думи, се отдалечи със съкровището си, а Хю продължи разговора с Джак.
— Докато сме в Матлок, за групата ще се грижи Бил Уотърс. Ще разпънем палатките си при Амбъргейт. — Той посочи едно място на картата с кора хляб. — Ще ви настигнем тук. Кажи на Бил да намери добро място за нощувка. Трябва ни вода, добра земя… е, той има опит в тези неща. Щом намерят място за лагеруване, да каже на Робин да ни чака на пътя, за да ни заведе в лагера.
— Тъй вярно, сър. Веднага ли тръгваме?
— Щом уредиш всичко с Бил.
Джак кимна и се отдалечи. Хю довърши закуската си и отиде при коня си. Двамата с Джак щяха да останат около час в Матлок, за да разпитат няколко души. Той се огледа за Гуинивър и я забеляза на брега на потока, където бяха напоили конете. Поведе коня си към нея.
Гуинивър беше направила малка разходка, щастлива, че може да се поразтъпче след дългата езда и да обмисли подробностите около предстоящото бягство. Ако Хю поставеше пост, Тили щеше да го обезвреди с беладона. След това идваше най-трудната част — да отидат при конете и да ги изведат, без да събудят вниманието на спящите мъже. Трябваше да се справят с две ездитни животни. С нейната кобила и с едно пони за Пен и Тили. Второто пони сигурно щеше да тича след тях. По-късно Пен можеше да продължи сама, а Пипа щеше да седи пред майка си.
Къде ли е сега Грийни? — запита се тя. Дали бе наблизо? Тя знаеше, че той може да бъде в непосредствена близост, без никой да го забележи, преди господарката му да даде уговорения сигнал. Още баща му е бил ловец и Грийни беше усвоил тънкостите на професията от най-ранните си детски години. Той беше превъзходен следотърсач и истински майстор в изкуството да се крие.
— Милейди?
Като му добре познатия глас, тя се обърна с лек трепет. Лорд Хю яздеше към нея.
— Време ли е за тръгване?
— След малко — отговори той. — Но аз няма да тръгна с вас. Един от хората ми ще поеме водачеството.
— Така ли? — погледна го изненадано Гуинивър. — Защо?
— Джак и аз имаме малко работа в Матлок.
— Така ли? — повтори тя. — И каква работа имате в Матлок?
— Ще задам няколко въпроса на местните хора — отвърна хладно той. — Ще се присъединим към вас, когато се установите на лагер край Амбъргейт.
— Разбирам.
Той й кимна и препусна към пътя.
Гуинивър се обърна отново към потока, присвила очи срещу слънцето. Ще разпитва в Матлок? Сигурно искаше да разбере нещо за смъртта на Тимъти. Е, няма да чуе нищо, което да му е от полза, каза си ядно тя. Който и да беше пуснал стрелата, нямаше да го признае. Ако хората от селото познаваха стрелеца, щяха да го прикрият.
Ами ако все пак узнаеше нещо, което можеше да се изтълкува по определен начин? Което можеше да бъде обърнато срещу нея? Цялата работа беше непроницаема плетеница от страх, лъжи и тайнственост за онези прости хорица; освен това нещастието беше станало преди седем години. При разпит някой от селяните, сплашен от кралския пратеник, можеше да каже нещо, което лорд Хю да извърти така, че да послужи за целите му.
Велики боже, така не можеше да продължава! Тя притисна ръце към главата си, за да спре мъчителното пулсиране в слепоочията. Оставаше й само една надежда. Утре през нощта. Всичко зависеше от утрешната нощ.
Продължителен сигнал с рог оповести края на почивката. Гуинивър отиде при коня си, който един от хората на Хю държеше за юздите.
— Прекрасно животно, милейди — отбеляза той и й помогна да се качи на седлото.
— Да, такава е. — Гуинивър се приведе напред и с обич помилва копринената грива на кобилата си. — Щом спрем за нощувка, добре е тя и понитата да бъдат отделно от другите коне. Кобилата е малко нервна и лесно се плаши. Но познава понитата и с тях ще е спокойна.
— Разбира се, мадам. Ще им намерим най-доброто място — отговори дружелюбно мъжът.
Гуинивър въздъхна по-спокойно. Колко лесно мина. Щом беше успяла днес, щеше да успее и утре.
Спряха малко преди Амбъргейт на красива горска полянка. Буен поток се плискаше в стръмните скали.
— Готов съм да се обзаложа, че тук гъмжи от пъстърва — засмя се Бил Уотърс, застанал до Гуинивър. — Прясна риба за вечеря ще ни се отрази много добре, мадам.
— Прав сте — отговори Гуинивър и огледа внимателно околността.
Бил скочи от коня си и отиде да даде нарежданията си. Гуинивър също слезе от седлото.
— Искам палатката ми да бъде поставена там — изрече властно тя и посочи плоско място в края на полянката. — Нуждая се от спокойствие. Там е най-удобно.
Бил явно не беше съгласен.
— Лорд Хю няма да одобри, че лагерувате толкова далече, мадам. В гората има диви животни. Имам заповед вашият подслон и този на децата да бъдат в близост до палатката на лорда, и то в средата на лагера.
— Въпреки това бих желала да разпънете палатката на мястото, което ви посочих. Ако лорд Хю има възражения, аз ще ги обсъдя лично с него, когато се върне — отвърна съвсем спокойно тя.
Бил се поколеба, но в поведението на лейди Гуинивър имаше нещо, което не търпеше противоречие. Или поне не от негова страна. Нека лорд Хю сам си реши въпроса, каза си войникът и кимна.
— Ще изпълня желанието ви, милейди — рече кратко той и започна да дава нареждания на другарите си.
Тили отиде при Гуинивър, като търкаше задните си части и се оплакваше високо.
— О, господи, как ще се радвам, когато всичко това свърши! Гърбът ми има нужда от дълга почивка.
Гуинивър се огледа и изрече бързо и тихо:
— Тили, струва ми се, че моментът е благоприятен да се сприятелиш с мъжете.
— Веднага — отзова се с усмивка старата й бавачка. — Първо ще отида да видя какво има за ядене. Не
