предоставям голямата част от земите и имуществото си, се надявам да не ни търси толкова усърдно. Но не мога да бъда сигурна.
— Няма да ви оставим сама — заключи спокойно Кроудър. Обзе я безкрайно облекчение. Щеше да се справи. Усмивката й беше изпълнена с благодарност.
— Не мога да изразя с думи колко много означава това за мен. Защото не знам какво бих правила без вас.
— Милейди, трябва да обсъдим плана си в подробности. Как ще избягаме, след като лорд Хю и войниците му лагеруват пред портите ни? — попита Грийни, който не обичаше да увърта.
— Вече съм мислила по този въпрос. Наистина не можем да се измъкнем от къщата, без да ни забележат, затова предлагам следното: момичетата, Тили и аз ще тръгнем с лорд Хю. За вас ще кажа, че имате нужда от повече време, за да приготвите необходимите провизии и другите неща, от които се нуждаете, и че ще ни последвате колкото се може по-скоро. Ще се опитам да го убедя, че трябва да тръгнем по пътя към Дерби вместо към Честърфийлд, който би ни отвел твърде далече от Кулдън. В края на втория ден ще стигнем някъде около Кедълстън, което означава, че ще сме в непосредствена близост до Кулдън.
Тя се огледа, за да установи как се възприемаше планът й, и като видя кимането им, продължи още по- решително:
— Щом ние потеглим, мастър Кроудър и магистърът ще съберат всичко, което ни е необходимо, за да се настаним удобно в Кулдън. Грийни, вие ще ни следвате на сигурно разстояние. Щом се настаним за нощувка край Кедълстън, ще се опитаме да избягаме. Още не знам как точно ще го направим — много зависи от това как изглежда лагерът на лорд Хю. Но съм уверена, че ще успеем.
Макар че говореше твърдо и уверено, Гуинивър съвсем не беше сигурна в успеха на плана си. Ала засега не й хрумваше по-добра идея.
— Разбира се, аз ще ви следвам по петите — обеща Грийни, който веднага разбра каква роля му беше възложена.
— Без въоръжен ескорт естествено е рисковано, особено нощем. Ако избягаме незабелязано, трябва да стигнем до Кулдън преди разсъмване, когато ще тръгнат да ни търсят. Ще увием подковите на конете с парцали, за да минем безшумно през селата по пътя ни. С малко повечко късмет никой няма да забележи преминаването ни.
— Аз ще вървя последен и ще замитам следите с дебел клон — засмя се Грийни.
— Трябва да се разтворим във въздуха и да изчезнем безследно в нощта — подкрепи го Гуинивър и кимна утвърдително. Нямаха друга възможност.
— Каква е моята задача? — попита магистърът, приведе се напред и почеса гърбавия си нос.
— Вие ще се погрижите за книгите ни — отвърна Гуинивър. — Най-добре знаете как трябва да се опаковат и пренесат.
По обичая си магистър Хауърд всмукна бузите си, за да размишлява по-добре. След малко кимна доволно.
— Да, мисля, че ще бъде най-добре да ги наслагам във върбови кошници.
— Е, това беше всичко. — Гуинивър огледа с усмивка верните си люде. — Най-искрено благодаря на всички ви. — Тя стана и извади от шкафчето в ъгъла манерка и бокал с две дръжки. — Да пием за успеха на начинанието си!
Виното беше тъмночервено, много силно, пазено за особени случаи. Тя наля, отпи голяма глътка и подада чашата на магистъра.
Всички пиха безмълвно, напълно съзнавайки опасностите, на които се излагаха. Ако бягството се провалеше, щяха да ги обвинят в съучастничество на държавен изменник, който е трябвало да бъде отведен в Лондон, за да застане пред съда на краля и пазителя на печата.
8.
— Отиваме в Лондон… отиваме в Лондон… — припяваше си Пипа и подскачаше с танцови стъпки по дългата галерия. — Ужасно вълнуващо, нали, Пен? — Тя се обърна и заподскача към бавно следващата я сестра.
Пен не беше толкова сигурна. И тя беше развълнувана от перспективата да иде в столицата, освен това усещаше приятни тръпки, когато си представяше, че ще прекара дълго време в компанията на Робин — но когато майка им съобщи за предстоящото пътуване, в гласа й имаше нещо странно обезпокояващо.
Гуинивър бе повикала децата си в своя кабинет, церемония, запазена за изключително важни случаи. При колебливото им влизане тя се усмихна и представи предстоящото пътуване като вълнуващо разнообразие, което освен всичко друго щеше да обогати знанията им. Тя трябвало да отиде в Лондон, за да представи в съда защитата си относно спорното парче земя. Лорд Хю и хората му щели да ги придружат, а това означавало, че ще имат сигурна свита по дългия път. Лондон със сигурност щял да им хареса, увери ги тя. Самата тя никога не била посещавала столицата, но познавала описания на Темза, на живота и суетнята по широките улици с много магазини, на разкошните домове на аристократите и великолепните кралски дворци в Гринич, Хамптън Корт и Уайтхол. Сега момичетата й щели да видят всичко това със собствените си очи.
От внимателните очи на Пен обаче не убягна сянката зад усмивката на майка им. Същата сянка беше виждала и преди, когато Стивън Малори бушуваше в къщата. След смъртта му тя беше изчезнала, но се появи отново с пристигането на лорд Хю и хората му. Пен все още не можеше да проумее защо майка й поемаше такъв риск заради едно парче земя, която не им беше необходима, защото и без това си имаха достатъчно.
— Хайде, Пен, кажи нещо — повтори настойчиво Пипа и изтръгна сестра си от нерадостните мисли. — Не се ли вълнуваш?
— Какво дете си! — въздъхна уморено голямата сестра.
— И ти си дете! — отговори обидено Пипа.
— Може би, но не бърборя непрекъснато.
— Не ти ли се иска да бъдеш заедно с момчето? Пътуването ще трае много седмици. Това сигурно ти харесва. — Пипа ласкателно сложи ръка на рамото на сестра си. — Аз няма да ви се пречкам, наистина няма.
Пен направи опит да се усмихне.
— Ще се пречкаш, и още как. Ти не можеш другояче. Хайде, трябва да помогнем на Нел да събере дрехите ни.
— Освен това по време на пътуването няма да имаме уроци — заключи ликуващо Пипа. — Това със сигурност те радва, Пен.
Пен все още беше дете и тази перспектива й се стори извънредно приятна; макар да знаеше, че дългите часове, който майка й прекарваше с магистъра и книгите, щяха да й липсват. Докато яздеше, човек не можеше да чете, а магистърът, който така и не се беше научил да се държи на гърба на коня и някой трябваше да внимава за него по целия път, със сигурност щеше да им създава допълнителни трудности. Оставаше само лорд Хю, ако майка й имаше желание да разговаря с някой възрастен.
Усмивката отстъпи място на леко намръщване, което набразди гладкото чело на момичето. Понякога оставаше с впечатлението, че майка й и лорд Хю са приятели. Двамата се смееха заедно и, изглежда, се разбираха добре. Друг път обаче бяха като куче и котка. Очевидно и Робин като нея не можеше да разбере как стоят нещата, но двамата не говореха за това. Достатъчно лошо беше, че се бяха скарали заради спорното парче земя. Естествено беше тя да вземе страната на майка си, а той на баща си. Оттогава бяха постигнали мълчаливо съгласие да не засягат повече темата. Но как щяха да издържат, след като им предстоеше неколкоседмично пътуване?
Ще бъдем заедно… седмици наред… По гърба й пробягаха тръпки и те съвсем не бяха неприятни.
Пипа отдавна беше избързала напред, без да се тревожи от това, че Пен не бе отговорила на въпроса й. Отговорът можеше да бъде само един.
— Чакай ме! — извика Пен подир сестра си и забърза да я настигне.
Останала сама в своя кабинет, Гуинивър се разхождаше неспокойно между прозорците и вратата, като
