обясни предстоящото бягство, без да ги уплаши до смърт.
Гуинивър се наведе и влезе в палатката си, където Тили тъкмо приготвяше леглата.
— Иди да повикаш децата, Тили. Трябва да им кажем.
— Време беше — кимна старицата, без да се вълнува. — Ей сегинка ще ги доведа.
Тя излезе, а Гуинивър седна на един от сандъците, за да се овладее. Не биваше да издава страха, отчаянието си и факта, че това беше последният шанс за спасението им.
Пипа се развика още преди да влезе в палатката.
— Защо трябва да се храним тук, мамо? Искаме да останем още малко навън, за да си играем с момчето Робин. Вече се научих да хвърлям камъчетата през цялото езеро! — И тя размаха ръка.
— Това изобщо не е езеро — поправи я Пен, на чието лице също беше изписана неохота. — Какво има, мамо?
— Нищо няма — отговори с усмивка Гуинивър. — Свали платнището, Пен, и седни. — Тя посочи походните легла.
— Нещо вълнуващо ли се е случило? — поиска да узнае Пипа и се залюля върху сламеника. Пен, която бе разбрала, че ги очаква нещо сериозно, изпълни подканата на майка си и приседна на своето легло.
— Слушайте ме внимателно! — Гуинивър обясни бавно и спокойно, че вместо да продължат към Лондон, тази нощ ще се разделят с отряда на лорд Хю и ще отидат да живеят в нова къща.
— Ще си вземем ли котенцата? — попита Пипа още преди майка й да е свършила.
Гуинивър стана от сандъка и привлече към себе си двете деца.
— Да, ще ги вземете. — Те се притиснаха към гърдите й.
— Нали каза, че трябва да отидеш в Лондон — възрази Пен.
— Промених намерението си, мила.
— Но защо трябва да тръгнем през нощта, мамо? — продължи да пита Пен и в очите й блесна страх.
Гуинивър съзнаваше, че не е в състояние да успокои децата си. Пен беше умно момиче и нямаше да повярва в историята за весело нощно приключение.
— Лорд Хю има заповед да ни отведе в Лондон. Но аз не искам да отида там. Тъй като лорд Хю счита за свой дълг да ни отведе в столицата със или без моето съгласие, трябва да се махнем оттук без негово знание.
— Искам да си ида вкъщи — изплака Пипа, която също беше разбрала, че става нещо лошо. — Защо не можем просто да се върнем вкъщи?
— Може би по-късно — прошепна утешително Гуинивър и я притисна още по-силно към гърдите си. — Засега обаче ще се настаним в другата ни къща. Грийни ни очаква и ще бъде с нас.
— Грийни ли? — изписка зарадвано Пипа. — Къде е? — Тя се огледа, явно очаквайки ловецът да се появи в палатката.
— Не прекъсвай мама — скара й се строго Пен.
— Грийни ни чака в гората. А сега ме чуйте добре. Ще вечеряте с Тили и веднага ще си легнете. Щом стане време за тръгване, ще ви събудим. Грийни, Кроудър и магистърът ще живеят с нас в новата къща. Ще видите, че ще бъде както досега.
Перспективата да видят добре познатите лица успокои малко момичетата.
Тили влезе в палатката с огромна табла.
— Ето ви вечерята — оповести безгрижно тя. Огледа критично момичетата и неодобрително цъкна с език. — Велики боже, какво сте овесили носове? Какво ще каже Грийни, като ви види толкова уплашени? Да знаеш, Пипа, той сигурно ще помисли, че си станала страхливка. А колко пъти си му казвала, че не те е страх от нищо.
— Но аз не се страхувам — отговори с леко треперещ глас момиченцето. — И ти не се страхуваш, нали, Пен?
— Нали няма от какво да ни е страх, мамо? — Пен дори успя да се усмихне.
Гуинивър енергично поклати глава.
— Нима бих допуснала да ви се случи нещо лошо? А сега бъдете послушни, нахранете се и си легнете облечени, за да сте готови, като ви събудим.
— Няма да мога да заспя — отговори възбудено Пипа и грабна парче месо от таблата. — Много ми се събра. А ти ще спиш ли, Пен?
— Още не знам — отговори Пен и прегледа какво имаше на таблата. Не обичаше разпукани пастетчета с излязла плънка, но не видя нито едно цяло. Затова си избра пилешко бутче. Кожичката беше хрупкава, месото крехко — утешителна хапка.
— Пийнете по малко мляко с мед — подкани ги Тили и напълни чашите им. След това хвърли многозначителен поглед към Гуинивър. Сладката напитка щеше да ги успокои.
Гуинивър кимна. Страхът на децата щеше да се уталожи. Тили щеше да свърши останалото. Тя щеше да ги настани в леглата и да бди над тях, докато майка им се върнеше от вечерята с Хю. Макар момичетата да твърдяха противното, майката беше убедена, че ще заспят.
Вечеря с лорд Хю. Трябваше да бъде очарователна и забавна като никога досега. Трябваше да се наслади на последната им вечеря. Това щеше да стане само ако двамата се постараеха да скрият враждебността си.
И непременно да държат под контрол искрите на страстта, които се възпламеняваха така бързо и неканени.
Тя прогони досадния спомен. Днес щеше да се покаже откъм най-добрата си страна. Намести фенера и огледа внимателно лицето си в малкото пътническо огледало. Булото й се беше изкривило, бонето беше замърсено. А когато потърка шията си, на пръстите й останаха тъмни петънца и тя отвратено изкриви лице.
— Моля те, Тили, донеси ми вода. Трябва да се измия, цялата съм в прах.
— Разбира се, момичето ми. Над огъня виси огромен котел. — Тили грабна стомната и излезе навън.
Гуинивър свали фуркетите от косата си и помоли Пен да развърже корсажа й.
— Пръстите ми са лепкави — извини се момичето.
— Но моите не са! — извика Пипа и скочи.
— Мама помоли мен, не теб — погледна я сърдито Пен, облиза бързо пръстите си и се зае да развързва шнуровете.
Гуинивър свали смарагдовозелената копринена рокля и я пусна небрежно в краката си. Когато яздеше, тя не носеше обръчите, които поддържаха полите й гладки.
— Пипа, мила, потърси ми синьото боне. Онова със сребърния ръб.
— Знам къде е! — извика зарадвано момичето, разрови се в сандъка и след малко размаха триумфално търсената вещ. — Но ти го носиш винаги със сивата рокля.
— Тя е в другия сандък.
Гуинивър бе взела две рокли и съвсем малко накити. Другите дрехи и личните й вещи сигурно вече бяха наредени в гардеробите на Кулдън. Тази вечер щеше да се яви пред лорд Хю в одежда от сребърносива коприна с избродирани черни лебеди. Щеше да носи сапфири… и да го омае със сладки сънища.
11.
Гуинивър влезе в палатката на лорд точно в шест.
— Желая ви добра вечер, сър.
Хю се поклони, но не преди да забележи изискания й тоалет.
— За мен е изключителна част да ви видя на трапезата си, мадам. — Той погледна извинително собственото си прашно пътническо облекло. — За съжаление не намерих време да се преоблека.
— Знам, че имате много задължения — отговори сладко тя. — Твърде много неща изискват вашето внимание. Разбираемо е, че не ви остава време за дреболии.
Хю се поклони повторно.
— Много ви благодаря за разбирането, милейди. — Той наля вино и й подаде едната чаша, после
