— По дяволите! — Той скочи на крака, намъкна панталона си, навлече, останалата без копчета риза и посегна към жакета. Как можа да забрави, че Джак търсеше изгубилия се страж?
Гуинивър беше вече на крака, все още като упоена, но не чак толкова, че да не може да прецени какво беше извършила. Колко време се бяха любили? Пет минути или петдесет? Тя смъкна ризата си, вдигна панталона и посегна към роклята. Не можеше да стегне шнуровете сама, но наметката щеше да скрие отворения й гръб.
Хю грабна палтото си и се запъти към изхода. Махна й заповеднически през рамо да не мръдва от мястото си и излезе навън в безлунната нощ, все още мокрена от лек дъждец.
— Милорд… милорд… намерихме Ред! — Гуинивър, която бе застанала точно до платнището, чуваше съвсем ясно гласа на Джак Стедмън. — Някой го е цапнал по главата, освен това до него намерихме канче с мляко и мед. С голяма доза алкохол вътре.
— Тежко ли е ранен? — Хю говореше спокойно и равномерно, сякаш не бе преживял див екстаз само преди минути.
— Нищо му няма. Само лека подутина. Бил е доста пиян.
— Утре сутринта ще се погрижим за него. Един от хората на лейди Малори е в гората. Изпрати няколко мъже да го издирят.
— Няма да го намерите — рече тихо Гуинивър и излезе от палатката, увита в дебелото си палто. Никой не виждаше лицето й в мрака. — Не и ако той сам не пожелае да го намерите. Междувременно е разбрал, че нещо се е объркало.
Джак Стедмън я зяпна смаяно и очевидно се запита какво търсеше тя в този час в палатката на господаря му.
— Имах намерение да избягам от опеката на лорд Хю — обясни величествено тя. — Ала той разкри намерението ми и трябваше да го обсъдим. — Тя удостои Джак със слаба, но преливаща от подигравка усмивка и се обърна към Хю, облекчена, че мракът скриваше изражението на очите му.
— Ако ме освободите, сър, ще повикам Грийни и ще го изпратя да пресрещне другите, които трябваше да ме придружат до Лондон. Те смятаха да ни настигнат около обед с нужните хранителни припаси и каручката с книгите. Доколкото си спомням, вие не възразихте срещу по-късното им тръгване.
Лордът кимна кратко.
— Ще изчакаме багажа ви, милейди. А сега ще потърсим заедно вашия ловец.
Двамата тръгнаха един до друг към гората в края на лагера.
— Трябва да ви помоля да стегнете роклята ми — проговори Гуинивър с тон, който издаваше, че отправянето на подобна молба й беше крайно неприятно. — Онова, което се случи днес, трябва да остане скрито дори от Тили. — Тя се обърна с гръб към него.
— Но няма да го криете от себе си, нали? — попита тихо той, докато търсеше шнуровете под палтото й. — По дяволите! Как да го направя, като нищо не виждам!
— Преди малко се справихте доста сръчно…
— Отвързването е по-лесно от завързването — отвърна сухо той и продължи да я стяга. — Дори в огъня на страстта… или трябваше да кажа… особено в огъня на страстта!
— Най-добре е никога повече да не споменавате думата страст — заяви гневно тя. — Вие явно не сте в състояние, дайте да опитам аз…
Той отблъсна ръцете й, отметна палтото над раменете и намери шнуровете.
— Най-после виждам какво правя. — Тишината се нарушаваше само от капките, които падаха от дърветата. — Успях — рече най-после той и плъзна ръка по гърба й. Едва когато шумно пое въздух, Гуинивър забеляза, че бе спряла да диша.
— Гуинивър, не бива да отричате онова, което се случи — повтори той. — Нито пред себе си… нито пред мен.
— Така ли смятате, лорд Хю? — Тя се отдалечи от него в посока към дърветата. Когато хвърли поглед през рамо, той не можа да разгадае израза на очите й в разреждащия се мрак. — Наистина ли не бива?
После издаде устни напред и изсвири като кос. Само след няколко секунди й отговори тракането на кълвач.
12.
Лондон. Онова, което Гуинивър си беше представяла, нямаше нищо общо с това шумно, кипящо от живот място, с мрачните, мръсни улички и тесните шосета, със струпаните на купчини къщи в най-различни стилове. И миризмата беше друга. Вонята на каменни въглища и на боклуците от каналите тежеше във въздуха. На всичкото отгоре септемврийският ден беше потискащо влажен. Виковете на уличните търговци, гневните гласове, писъците от ярост или болка се смесваха с възбуждащите шумове, които долитаха от арените за борба с петли или мечки. Какофонията по лондонските улици причиняваше на новодошлите мъчително главоболие.
Сигнали на тромпет заглушиха обичайната глъчка и Гуинивър забеляза как от близката уличка се появи процесия, водена от херолди в яркочервени униформи. Всички бяха на коне. Мъжете, които яздеха най- отпред, разгонваха тълпата и Хю, който водеше малкия си отряд, им даде знак да се отдръпнат към стената на близката къща.
Някой нахален аристократ, каза си презрително Гуинивър. Тя дръпна красивата си кобила към живия плет, обграждащ малка бяла къща. Хю вероятно знаеше на кого трябваше да отстъпи. Начинът, по който той следеше преминаващата процесия, събуди любопитството й.
Мъж с кръгло лице и корава уста яздеше в средата. Обточената с кожи наметка от копринено кадифе беше обшита със скъпоценни камъни, в извитата периферия на шапката му блестеше огромен диамант. Без да поглежда наляво или надясно, той яздеше през навалицата, която се разстъпваше пред него, с надменност, която събуди гнева на Гуинивър. Тя хвърли бърз поглед към Хю, който спокойно седеше на седлото.
След като и последният ездач отмина, Хю насочи коня си към средата на уличката и отрядът му го последва. След известно време той се отдели встрани и изчака групата на Гуинивър, за да тръгне редом с нея.
— Е, мадам, как ви хареса лорд-пазителят на печата? — осведоми се той.
— Значи това беше Томас Кромуел?
— Да. — Той се усмихна многозначително. — Истинският владетел на страната — или поне той иска народът да вярва в това.
— Изглежда неумолим — отбеляза Гуинивър, по чийто гръб лазеха студени тръпки.
— Това е твърде меко казано — отговори сухо Хю, кимна й кратко и подкара коня си към мъжете от своя отряд.
Първата среща с лорд-пазителя на печата, с човека, който щеше да реши съдбата й!
Студените тръпки по тялото й се засилиха и отчаянието, с което досега се беше борила смело, заплаши да я надвие. Тя хвърли поглед към момичетата, които яздеха от двете й страни и разглеждаха улиците с неприкрито възхищение. Полуотворените устни на Пипа образуваха буквата О и по изключение не бяха способни да произнесат нито дума.
— Толкова много хора, мамо — пошепна объркано Пен. — Повече, отколкото на събора в Дерби!
Робин, който както винаги яздеше до Пен, отбеляза с несъзнателно превъзходство:
— О, не можеш да сравняваш някакъв си селски събор с Лондон!
Пен се изчерви.
— Знам. Казах го просто така.
— Дерби е голям град — побърза Пипа да защити сестра си. — Сигурно е голям колкото Лондон, нали, мамо?
— Не съвсем, скъпа — отговори Гуинивър и успя да се усмихне.
— А днес е просто сряда — обясни Робин. — Не е дори пазарен ден. — И веднага предложи: — Ако желаеш, ще ти покажа забележителностите, Пен. Разбира се, ако татко разреши.
— Ще ги покажеш и на мен, нали? — извика въодушевено Пипа. — И аз трябва да разгледам забележителностите!
