Къщата на Хю, нито прекалено скромна, нито много разкошна, беше сравнително ниска, с малко помещения и солиден покрив. Някои от прозорците на горния етаж бяха със стъкла и отразяваха залязващото слънце. От двете зидани камини се издигаше дим. Просторната градина, отлично поддържана, но без излишни украшения, издаваше по-скоро практичен господар, отколкото естет.
Градината прилича на собственика си, каза си Гуинивър, толкова изненадана, че неволно се усмихна.
— Какво ви забавлява?
— О, нищо, милорд — отговори бързо тя и усмивката й угасна.
— Въпреки това позволете да ви поздравя с добре дошла! — Хю спря коня си пред дъбовата входна врата и скочи от седлото. Понечи да помогне на Гуинивър да слезе, но тя се изплъзна от ръцете му и скочи сама.
Магистърът се смъкна тежко от седлото и издаде облекчена въздишка.
— Дано никога повече не ми се наложи да яздя — заяви той и потърка задните си части. — Ако хората бяха създадени да яздят, господ нямаше да им даде крака.
— Но нима можехме да минем целия път до Лондон пеша, магистре? — възрази Пипа. — Миля след миля, миля след миля! Краката ви щяха да се уморят много повече. — Тя все още изглеждаше потисната, но любопитството към новата обстановка започваше да взема връх над болката от загубата на Лунна светлина.
— Заповядайте! — Хю посочи отворената врата, където бе застанал мъж в черната одежда на иконом. — Мастър Милтън е подготвил стаите за гости. Вашите хора заедно с мистрес Тили ще пристигнат много скоро — не бяха много назад. Мастър Милтън ще ви покаже къде да се настаните, ще се погрижи и за магистъра, Кроудър и Грийни. — Той кимна към иконома, който склони глава в знак на съгласие и въведе гостите в къщата.
На долния етаж имаше голяма четириъгълна зала с две камини. Помещението беше облицовано с красиви плочки, прозорците бяха с дълбоки ниши. Подът беше покрит с дъбови дъски. Дълга маса с пейки беше поставена в средата, дървени пейки за сядане имаше и пред камините. Разумно обзавеждане, но явно липсва женска ръка, каза си Гуинивър. И тук всичко беше чисто и практично като господаря на дома.
— През последните дванадесет години почти не съм — живял тук — обясни Хю, сякаш за да оправдае оскъдното обзавеждане. — Мастър Милтън обаче ще се погрижи да не ви липсва нищо.
Магистърът се отпусна тежко в една ниша и развърза връзките на шапката си, като през цялото време въздишаше тежко-тежко. После размаха ръце, за да охлади сгорещената си глава.
— Докато сме принудени да разчитаме на вашето гостоприемство, за моите потребности ще се грижи мастър Кроудър — отговори остро Гуинивър. — Още не съм обедняла, затова няма да допусна домакинството ми да натовари финансите ви.
На високите скули на Хю се появиха трескави червени петна.
— Не е нужно да ме щадите — отговори кратко той. — Аз съм напълно наясно, че не мога да ви предложа и половината от комфорта, с който сте свикнали да разполагате. Не съм Крез, но ви уверявам, че ще направя всичко възможно.
Колко ловко беше обърнал копието, за да я накара да изглежда високомерна и враждебна с отказа си да приеме гостоприемството му! Все пак Гуинивър нямаше намерение да участва в тази игра. Направи се, че не е чула забележката му, и огледа с учтив интерес голямото помещение.
Хю се запъти към стълбата, която се намираше в единия ъгъл на залата.
— Заповядайте, мадам, ще ви отведа в скромните помещения за гости. Пен… Пипа… оттук!
Пен, притиснала до гърдите си Мускатово орехче, се подчини веднага; Пипа обаче тъкмо разказваше на очевидно объркания мастър Милтън за изчезването на Лунна светлина.
— Според мен Робин ще я намери — обясни сериозно тя. — Много се надявам да я донесе и ако е така, трябва да й дам мляко. Сигурно ще е много уплашена, не смятате ли и вие? Имате ли малко мляко за мен, мастър Милтън? Само една чинийка. Давам й го с връхчето на пръста си и тя го облизва с грапавото си езиче. Знаете ли, че езикът на котката е грапав? Аз мисля…
— Пипа! — извика Гуинивър, усещайки как едрата фигура на Хю до нея потреперва от смях. Безгрижното бъбрене на детето бе прогонило недоволството му. — Мастър Милтън си има достатъчно работа.
— Но аз само исках да обясня… ако Робин донесе Лунна светлина. — Пипа се запъти бавно към стълбището, отново съкрушена.
— Не очаквай твърде много — предупреди я тихо Хю.
— Не очаквам — отговори унило тя и посегна към ръката на майка си.
Хю изкачи стълбата пръв. Горе се разделяха два коридора: един наляво и един направо. Хю тръгна по втория, отвори вратата в края му и влезе.
Гуинивър и момичетата го последваха. Той се огледа критично и тя усети недоволството му — очевидно нещо липсваше. Помещението беше обикновено, на пода бяха разпръснати ароматни треви.
— Ще трябва да споделяте едно легло с момичетата — обясни Хю. — За Тили ще сложим постеля. — Той се наведе и измъкна изпод голямото, опряно на четири стълба легло, тесен нар. — Надявам се да ви бъде удобно.
— Разбира се, благодаря. — Гуинивър свали ръкавиците си и отиде до прозореца. Видя лехи със зеленчуци, а зад тях овощната градина. Видя и стопанските постройки — пералнята, пивоварната, пекарната. Зад тях бяха покривите на съседната къща. Шумовете на града се чуваха ясно, на въздуха липсваше свежест. Всичко беше в ред, но й беше чуждо. Изведнъж изпита страх.
Усетил болката й, Хю докосна рамото й и тя се стресна, като че я беше опарил. Той бързо отстъпи назад.
— Ще ви оставя сами. Ще се храним в седем, когато градските порти се затварят.
Той излезе бързо и слезе в залата. Междувременно придружителите на Гуинивър бяха пристигнали и трябваше да даде някои нареждания на мастър Милтън. Тили вървеше след двама едри слуги, които носеха багажа на Гуинивър и кошниците с книгите.
Хю повика Джак Стедмън.
— Открий къде се намира лорд-пазителят на печата. Предполагам, че е в къщата си в Остин Фриърс, тъй като преди час мина през града. Предай му почтителните ми поздрави… Съмнявам се, че ще те пуснат лично при него, но някой от вратарите ще му предаде вестта. Кажи, че съм пристигнал в Лондон с лейди Гуинивър.
— Веднага, милорд! — Джак се поклони и забърза навън. Хю поиска чаша вино и седна пред камината, в която слугите бяха напалили огън, тъй като септемврийската вечер беше хладна. Сега трябваше да чака.
13.
Малко преди вечеря Гуинивър и дъщерите й влязоха в залата, където дългата маса вече беше заредена с рогове за пиене, дървени табли, лъжици и ножове. Тук явно се хранят просто, каза си Гуинивър, като плъзна поглед по трапезата и забеляза, че Хю не използваше вилици. Тъй като рядко си стоеше вкъщи, той очевидно не считаше за нужно да дава пари за домакински потреби. Тя забеляза халката в стената до входната врата, нещо, което често се срещаше в залите за хранене. И в Малори Хол имаха такава. Съоръжението беше замислено като шега за пияни гости. Пъхаха ръката им в халката и я стягаха, след което изливаха съдържанието на рога в ръкава — наказание, което беше по-скоро унизително, отколкото болезнено, освен това скъпо и неприятно, тъй като виното разваляше скъпите дрехи.
Самата тя никога не беше прибягвала до тази процедура в Малори Хол, но Стивън много обичаше да плаши гостите си с това наказание. Гуинивър си беше създала навика да се оттегля дискретно от залата, когато мъжете станеха твърде шумни.
Пипа се втурна към Хю, който беше станал при влизането им.
— Върна ли се Робин, сър?
— Още не — отговори Хю и се наведе да целуне напрегнатото й личице. — Но трябва да се появи всеки момент. Камбаните ей сега ще бият, а той знае, че трябва да се е върнал за вечеря.
