трябваше да провери как изглежда в малкото си пътническо огледало. Лицето й под бялата ленена кърпа и черното боне беше бледо. Плисираната дантела на долната одежда галеше шията й. При всеки друг случай щеше да си сложи някакъв накит, но днес се отказа, защото без накит четириъгълното деколте изглеждаше по-строго. Приличам много повече на монахиня, отколкото на вещица, каза си тя с цинична усмивка. Дано да беше и убедителна.
— Дай ми черната наметка, Тили! По това време по реката е хладно. — Тя извади от най-долното чекмедже на шкафа руло пергамент.
Тили й донесе наметка с качулка от тъмна вълна. Гуинивър я сложи на раменете си и пъхна пергамента в дълбокия джоб. После се обърна към прозореца и се опита да се подготви духом за предстоящото изпитание. След малко се наведе и целуна момичетата за сбогом.
— Сигурно ще се върна късно вечерта, деца. Бъдете послушни.
— Ние винаги сме послушни, мамо — отговори с лек укор Пипа.
— Да, да, знам — усмихна се Гуинивър. Не й се искаше да остави децата си. Отново я обзе луд страх. „Ще се върна. Естествено, че ще се върна.“ Ала не успя да прогони напълно душещия страх в гърлото си, когато се обърна към вратата.
Тили я прегърна окуражително.
— Не се бой, миличка. Всичко ще се обърне на добре. Ще видиш.
Гуинивър се опита да й се усмихне и излезе. Трябваше да стисне здраво зъби, защото беше готова да се върне и да притисне децата до сърцето си. Но нямаше право да ги тревожи.
Тя слезе бавно по стълбището към залата, защото сърцето й биеше много силно. Хю, също с наметка, стоеше пред камината, готов за тръгване.
Като видя ярката светлина в сините очи и меката извивка на устата, сърцето й се качи в гърлото. Все пак успя да го поздрави с безлична учтивост.
— Желая ви добро утро, милорд!
Той се запъти с усмивка към нея, протегнал ръце за прегръдка. Нямаше да й позволи да се държи на разстояние от него. Снощи, след като се бяха любили, тя се бе отдръпнала, но той беше решен да преодолее отчуждението. Отказът и да признае какво ги свързваше, какво означаваха един за друг, беше безумие.
Той взе ръцете й, приведе се и я целуна по устата. Гуинивър напразно се опита да се изплъзне от целувката.
— Моля те, Гуинивър, не се отдръпвай — пошепна той. — Така няма да помогнеш нито на себе си, нито на мен.
— Не мога другояче — отговори с болка тя. — Какво да правя, Хю? Вие сте решен да ме унищожите. Щом постигнете тази цел, ще получите земята, за която претендирате. Нима го оспорвате?
Хю пусна ръцете й.
— Не, не го оспорвам! Но никога не съм твърдял, че целта ми е да ви унищожа. — Очите му засвяткаха. — Как можете да храните такива мисли, след като знаете какво означаваме един за друг! Има известни факти, за които ще ви разпитват други хора. Това не е в моите ръце. Случаят е изцяло извън моето влияние. Независимо от чувствата си получих поръчение да ви доведа в Лондон на разпит. Само изпълнявам дълга си.
— Студен, жесток дълг — отговори с треперещ глас тя. — Дълг, който не допуска намесата на човечността. Вие сте моят пазач. Не мислите ли, че е противоестествено една затворничка да се отдаде на любов с надзирателя си и да търси утеха при него?
— В тази светлина ли виждате чувствата ни? Нима наричате преживяното снощи противоестествено?
Гуинивър вдигна рамене.
— В светлината на всички тези факти просто не ми хрумва друга дума, милорд!
В душата на Хю се надигнаха гняв и разочарование. Беше сигурен, че тя не мислеше така, но нямаше средства да я разколебае. Никога не беше срещал толкова своенравна жена…
— Моля ви, Гуинивър, повярвайте, ако имах власт, щяха да променя нещата — но не мога, затова хайде да тръгваме. — Той разтърси глава, за да овладее смущението си. — Ще вземем лодка на водната стълба в Блекфриарс. — И тръгна пръв към вратата.
Гуинивър се уви по-плътно в наметката си. Мръзнеше, но не свежестта на облачното утро беше виновна за това. Студенината идеше дълбоко от вътрешността й и се дължеше отчасти на страха, отчасти на тревогата, че му бе причинила болка. Ала не виждаше друг начин да запази себе си и децата си. Трябваше да се бори, за да запази живота си и да спаси бъдещето на момиченцата си, а това беше невъзможно, ако се любеше с неприятеля — макар че той се доближаваше до нея в образа на приятел и любовник.
Двамата изминаха в мълчание уличките на Холборн. Въпреки ранния час много хора бяха на крак: пратеници тичаха по улиците, търговци предлагаха прясна стока, жени викаха предупредително и изпразваха нощните гърнета от прозорците си.
Мъж в яркочервена ливрея препускаше като бесен и непрестанно пришпорваше коня си, чиито копита хвърляха буци кал. Гуинивър трябваше да отскочи настрани, за да не бъде смачкана.
— Нима не ме видя? — попита възмутено тя.
— Този човек е пратеник на лорд-пазителя на печата и не се интересува от минувачите — обясни спокойно Хю. — Всичко наред ли е?
— Да, благодаря. — Тя изтърси наметката си, цялата в прах и пръски кал. Припомни си процесията от предишния ден, когато всички се разбягваха, за да сторят път на пазителя на печата и свитата му.
— Вече започвам да мисля, че лордът пазител на печата е навсякъде!
— Видим и невидим — съгласи се Хю и Гуинивър едва успя да овладее нервните си тръпки.
Между къщите в редицата пред тях изведнъж се провидя мътен металически блясък. Когато наближиха, пред тях се разкри широката сива Темза. Реката беше още по-оживена от улиците, които бяха прекосили.
Лодкари се блъскаха в подножието на водната стълба Блекфриърс и търсеха клиенти за барките и лодките си. Голяма барка с богато украсен балдахин, над който се развяваше кралският флаг, беше вързана за един кол. На борда тъкмо се качваха музиканти с лютни и лири.
— Музикантите отиват в кралския палат, вероятно ще свирят тази вечер на празника — обясни Хю, който се оглеждаше за Джак Стедмън и поръчаната лодка. — А, ето го и него. — Той посочи лодката, закотвена малко по-навътре в реката. Местата непосредствено до стълбата бяха заети. Хю повика едно улично хлапе. — Я свирни на онази лодка, момче! Три пъти дълго, три пъти късо.
Момчето изсвири пронизително със свирката, която висеше на врата му. Флагът на Хю, поставен на кърмата, се развя над водата, когато гребците се насочиха към стъпалата. Хю даде една монета на хлапето и помогна на Гуинивър да слезе на мостчето.
Едва сега Гуинивър забеляза, че около нея се носеше нестроен хор от свирки и най-различни сигнали, тъй като слугите викаха лодки за господарите си и всеки имаше свой сигнал. Струваше й се невероятно, че всяко превозно средство чуваше своя сигнал в тази какофония и се отзоваваше незабавно.
Лодката им се удари в стъпалата и Хю скочи на борда, след което протегна ръце и Гуинивър ги улови, за да се прехвърли в лодката. Той не я пусна веднага. Пръстите му задържаха нейните и тя усети силата му, усети топлината на дланите му въпреки ръкавиците. Побърза да издърпа ръцете си и стъпи на палубата, където една факла осветяваше бледото утро и хвърляше светъл кръг върху сивата вода.
— Добро утро, милейди!
— Добро утро, Джак. — Гуинивър кимна приветливо. — Хубава лодка сте наели. Виждам, че има и навес.
Джак очевидно се зарадва на похвалата.
— Сигурно ще ни потрябва, милейди. Духа студен вятър и когато се спуснем по реката, ще стане още по-хладно. На връщане ще запалим мангалите. — Той посочи гордо импровизираната печка на палубата. В ъгъла имаше малък съд с въглени.
„Дали ще има връщане?“ Тя се обърна към Хю и попита с привидно равнодушие:
— Колко време ще пътуваме?
— Около пет часа, ако, времето и водата са благоприятни. В противен случай по-дълго. — Даже да
