Пазачът се появи отново.
— Лорд-пазителят на печата е готов да ви приеме след час. Значи в три.
— Тогава ще чакаме — отговори равнодушно Хю. — Заведете ни в друга стая, далече от тълпата.
Мъжът го изгледа гневно, но посочи малката странична врата.
— Можете да чакате там, милорд. Ще ви повикат.
— Благодаря. — Хю удостои цербера с поклон на изискан придворен. Преследван от завистливи погледи, той отведе дамата си в тихата стаичка.
Останаха там не повече от четвърт час, когато същият пазач се появи от една врата в дъното на помещението.
— Ако желаете да ме последвате, сър… мадам! — Прекосиха след него тесен коридор, осветен от катранени факли по стените. Пазачът спря пред една от вратите и потропа с жезъла си по пода. След това отвори.
Хю кимна на Гуинивър да влезе първа. Мъжът, когото предния ден бяха видели на кон в града, седеше зад масивна дъбова маса в нишата на прозореца. Студени малки очи я изгледаха преценяващо от коравото кръгло лице.
Това беше Томас Кромуел, лорд-пазител на печата, най-страшният човек в страната.
15.
Гуинивър, решена да не показва страха си пред този мъж, запази самообладание.
— Желая ви добър ден, милорд Кромуел — проговори учтиво тя. След това се обърна към другия човек в стаята, облечен в червена църковна одежда.
— Епископ Гардинър! — Лорд-пазителят на печата посочи мъжа, застанал в нишата на един прозорец. — Той прояви интерес към вашия случай.
— Аз случай ли съм, милорд?
— Вие сте жена, прелъстила четирима съпрузи с магьосническото си изкуство — изграчи епископът. — Затова сте обвинена.
— Кой ме обвинява, милорд епископ? Има ли свидетели?
Лицето на епископа почервеня като одеждата му.
— При обвинение в магьосничество няма нужда от свидетели. Църквата не се занимава с юридически трикове, мадам!
Томас Кромуел вдигна ръка.
— Да не избързваме, милорд. Лейди Малори е тук, за да отговори на някои въпроси — това е всичко.
Може би тази забележка трябваше да успокои страховете на Гуинивър, но тя не постигна целта си. Точно обратното — накара я да се почувства като муха в мрежата на паяка, очакваща приближаването на убиеца, който се наслаждаваше на безпомощното мятане на жертвата си. Без да иска, тя хвърли поглед към Хю, който стоеше зад нея с каменно изражение. Движението й привлече вниманието на лорд Кромуел върху него.
— О, лорд Хю — извика пазителят на печата в очевидно добро настроение. — Надявам се, че дългото ви пътуване е минало без произшествия.
— Без нито едно произшествие, милорд — потвърди спокойно Хю.
— Добре… добре. — Кромуел кимна разсеяно и отново посвети вниманието си на Гуинивър.
— Е, милейди, нека започнем с Роджър Нийдхем, първия ви съпруг. Кой състави брачния договор?
— Чичо ми. — По навик Гуинивър леко скръсти ръце в скута си и погледна втренчено домакина си.
— О, простете… колко съм небрежен! — Той опря пръстите на ръцете си едни в други. — Заповядайте, седнете, мадам. — И посочи ниското столче встрани от писалището си.
Гуинивър веднага схвана колко неблагоприятно щеше да бъде, ако седнеше на толкова ниско столче, а останалите присъстващи останеха прави.
— Стоя много удобно, милорд, но ви благодаря за вниманието — отвърна тя.
Лордът пазител на печата я погледна недоволно, но продължи:
— Как е станало така, че Роджър Нийдхем ви е завещал имотите, които лорд Хю дьо Босер иска за себе си? Според него той не е имал право да разполага с тях, тъй като са били собственост на първата му съпруга.
Гуинивър извади от джоба на наметката си навития на руло пергамент.
— Притежавам договора между починалия ми съпруг и първата му съпруга — обясни спокойно тя. — Договорът е сключен преди брака и вътре изрично е заявено, че въпросното парче земя е част от този договор. Роджър Нийдхем е имал пълното право да разполага с този имот.
Тя чу как зад нея Хю пое рязко дъх, но не обърна глава.
— Ще позволите ли да погледна? — Кромуел протегна ръка, украсена със скъпи пръстени.
Гуинивър му връчи документа; той го разви внимателно и грижливо изглади гънките с дебелите си пръсти.
След това зачете съсредоточено. Гуинивър усещаше присъствието на Хю зад гърба си все по-силно… мълчанието му беше много по-изразително от поток обвинителни думи.
След малко Кромуел вдигна глава.
— Знаехте ли за този договор, лорд Хю?
— Не — отговори глухо запитаният. — Ако знаех, нямаше да се обърна към лейди Гуинивър с това искане. За първи път чувам за съществуването на такъв договор. Незнайно по каква причина лейди Гуинивър го скри от мен.
— Съмнявам се, че щях да постигна нещо, ако ви го бях показала, сър — отговори съвсем тихо тя и обърна глава да го погледне. Той беше напрегнат и бледен, в очите му пламтеше гняв.
— Все пак щях да оценя отзивчивостта ви, мадам. Разбира се, ако документът издържи пред съда.
— Ще издържи, сър, уверявам ви — отговори спокойно тя и се обърна отново към лорд-пазителя на печата. — Аз съм убедена, че правото ми на притежание е неоспоримо, лорд Кромуел. Ще установите, че всички земи, които в момента се намират в мое владение, са мое законно притежание.
— Незабавно ще проверим документите, лейди Гуинивър. Сега обаче трябва да ви задам няколко въпроса за съпрузите ви… За последната им воля и внезапната им смърт.
Погледът на Томас Кромуел се стрелна към стенния килим, който красеше вътрешната стена на помещението. Хю проследи този поглед и веднага разбра какво ставаше.
Скрит в тясната ниша зад стената, едър мъж в черно и пурпурно притискаше лице към двата отвора. Скрити изкусно в шарката на килима, двете дупчици позволяваха да се види какво ставаше в частния кабинет на Кромуел. Друга дупка, също така изкусно скрита, позволяваше на скрития да чува разговорите.
— Кълна се в небето! — пошепна Хенри на придружителя си. — Тя е още по-очарователна, отколкото на миниатюрата. Не вярвах, че е възможно.
— Очарователна и рафинирана, ваше величество — пошепна лорд Далглиш, личен адютант на краля. Той получаваше заплата и от лорд-пазителя на печата и имаше задачата да му донася за всяка дума на краля и за всяка подробност от деня му.
— Може би… може би… — промърмори кралят. — Явно носи на раменете си глава на учен и е веща в правото — но никой не би заподозрял зад това магьосничество.
— Нали тъкмо в това е страшното на магьосничеството, ваше величество — обясни лорд Далглиш.
Хенри кимна и отново посвети вниманието си на ставащото в кабинета.
Гуинивър отговаряше на зададените й въпроси спокойно и уверено. Не допусна грешката да се защитава, преди да е станало необходимо. Лорд-пазителят на печата не я обвини пряко, макар че посоката, в която вървяха въпросите му, не оставяше съмнение за целта му. Когато чу, че тя лично е изготвила предбрачните си договори, той реагира с недоверие и изказа предположението, че не е съвсем искрена.
Гуинивър се ограничи да повтори твърдението си.
— Но как е възможно това? — обади се епископът. — Не е обичайно жена да натрупа такива
