укорява. Продължи напред в мрачно мълчание, изведе я от палата и тръгна към дългата, ниска сграда, в която беше настанена кралската гвардия.
— Тази дама трябва да бъде отведена в Тауър — съобщи той на полковника и му предаде навития пергамент. — Заповед на лорд-пазителя на печата!
Полковникът прочете написаното и измери с внимателен поглед неподвижната, облечена в черно фигура зад лорд Хю. Не му стана ясно какво бе извършила тази красива жена, за да разгневи до такава степен краля и пазителя на печата. Без съмнение дамата беше от благороден произход. В Тауър отвеждаха само благородници, но името Малори му беше непознато.
Може би е невинна, каза си той. Кромуел безсъвестно използваше краля за целите си и сигурно му беше подшушнал да я отстрани от пътя му. Но какъвто и да беше случаят, не беше негова работа да размишлява над получената заповед.
Хю се обърна към Гуинивър и рече тихо:
— Тук трябва да ви оставя. Ще направя, каквото мога, за да се застъпя за вас. Кралят бързо сменя настроенията си. Щом гневът му утихне, сигурно ще успея да го умилостивя… стига да го заваря в добро настроение.
Гуинивър поклати глава.
— Така е по-добре. Когато съм сама, нищо няма да ме отклонява от защитата ми. Но искам да ви помоля за нещо. — Гласът й пресекна, в очите й за първи път се появиха сълзи, но тя побърза да ги изтрие.
— Искате да ме помолите да се погрижа за децата ви — отгатна мисълта й той. — Но това се разбира от само себе си, Гуинивър. Както и да свърши процесът, аз обещавам да осигуря защитата на децата ви. Ще се погрижа да ми поверят грижата за тях.
— Много сте добър — прошепна тя. — Нали ще им обясните задържането ми по начин, който няма да ги уплаши?
— Ще се постарая. — Той стисна ръката й и тя не я издърпа.
— Смятате ли, че ще ми разрешат да взема книгите си?
— В указанията на пазителя на печата не се споменава нищо за книги. Утре сутринта ще ви изпратя книгите и някои лични вещи.
Тя най-после издърпа ръката си.
— Благодаря, Хю. За това и защото ще се грижите за децата ми. Знам, че при вас са на сигурно място.
— Поверявате ми децата си, но не и себе си — укори я остро той.
— Не мога…
Той я погледна сериозно, без да отговори, после с примирено поклащане на главата се обърна и излезе.
Гвардейският полковник огледа затворницата с нов интерес. Не бе чул много от полугласно разменените думи, но усети напрежението между двамата. В очите на дамата блестяха сълзи — нищо неочаквано за жена, на която предстояха ужасите на затворничеството в Тауър.
— Готови сме за тръгване, мадам — проговори меко той. — Лодката чака.
Гуинивър кимна и се уви в наметката си. Отряд гвардейци я взеха в средата си и я изведоха на брега под сипещия се дъжд. Едрите капки образуваха кръгове във водата, сивото небе беше ниско надвиснало. Дългите горещи летни дни в Дербишайър, трепкащата мараня над зелените долини и меко заоблените хълмове бяха останали в миналото. Тук всичко беше тъмно, мръсно и влажно.
Гуинивър се зарадва на навеса, който й осигуряваше поне малко сушина и седна на пейката под него. Наметката й беше мокра. Когато мъжете натиснаха веслата и изкараха лодката в средата на реката, тя се разтрепери от студената влага.
Хю, който вече беше на път към дома, щеше да намери огън, топла храна и детско бъбрене, а тя отиваше в затвора… Е, поне леглото му няма да ме изкушава и ще мога да се съсредоточа върху защитата си, опита се да се утеши тя. Нали така искаше.
Но й беше много трудно да запази непоколебимостта си, когато след дълги, мъчителни часове лодката се приближи към голямата сива сграда на Тауър. Вместо да спре на дока пред Лайън Гейт, тя продължи малко по-нататък. Гуинивър видя в стената на кея, на височината на водното равнище, тежка порта, подобна на падаща решетка, през която след къс тунел се влизаше в Тауър. Вдигнаха портата и лодката се плъзна под стената в малко езеро. Отвориха се големи водни порти и съдът продължи пътя си към големия тъмен кей. Стъпалата и мостчето бяха покрити със зелен мъх, от стените на крепостта капеше влага. Четирима гвардейци посрещнаха затворницата.
Това е портата за предателите! — разбра тя. Бяха я превели през портата, от която никой затворник не излизаше на свобода. Даже в пустошта на Дербишайър се говореше за портата на предателите. Никога вече нямаше да види децата си…
Ръцете й, макар и в ръкавици, бяха леденостудени, когато стъпи на хлъзгавото мостче. Полковникът предаде пергамента от пазителя на печата на един от посрещналите ги гвардейци, отдаде чест на Гуинивър и се върна в лодката.
— Оттук, мадам! — Гвардейците обкръжиха новодошлата и я поведоха по тясна каменна стълба по вътрешната страна на крепостната стена към дълъг коридор. Някъде долу грачеха гарвани. След това слязоха по друга стълба и се озоваха в просторен, обрасъл с трева вътрешен двор. Отвсякъде се издигаха високите стени на Тауър, с множество кръгли кули, до които се стигаше по стълби и бойници.
Гуинивър бе преведена през тревата и влезе в ниска постройка, която изненадващо много приличаше на обикновено жилище. Гарвани подскачаха в тревата и грачеха недоволно срещу дъжда. Един от придружителите й почука с жезъла си на вратата, която веднага се отвори.
— Затворницата лейди Малори, за лейтенанта на Тауър — съобщи той.
— Кой идва? Никой не ми е казал, че днес очакваме още посетители. — Нисък, набит мъж със салфетка на шията се появи на вратата в дясната стена на залата. Изисканото му облекло издаваше, че е с висок ранг. Той прочете набързо писмото на Кромуел, после спокойно огледа Гуинивър.
— Е, лейди Малори, известно време ще бъдете наш гост — поздрави я той с придворен поклон. — Ще сторим всичко, което е по силите ни, за да направим престоя ви тук поносим.
— Кой е, Оливър? — В залата влезе закръглена жена. — О, бедничката, сигурно сте премръзнала! — извика съчувствено тя и забърза към новодошлата. — Елате до огъня. Ще вечеряте тук, докато комендантът ви приготви квартира.
„Квартира“! По-точно килия. Гуинивър погледна объркано непознатата жена. Все едно беше влязла в гостоприемница, а не в затвора Тауър. Не знаеше, че тук всички затворници бяха от благороден произход и комендантът и жена му се отнасяха към тях като към равни, с необходимото уважение и почитание — освен ако изрична заповед не бе разпоредила друго.
— Признавам, че бих се радвала на малко топлина, мадам — проговори учтиво тя и влезе в затопления от буен огън салон.
— Свалете тази мокра наметка. Ама каква ужасна вечер! Боя се, че зимата скоро ще дойде. — Жената на коменданта бъбреше без прекъсване, докато помагаше на Гуинивър да свали наметката си и да се настани пред огъня.
— Както виждам, нямате багаж. Поне сухи дрехи. — Непринуденият й тон беше в противоречие с кафявите очи, в които светеше хумор. Предположението й беше съвсем правилно — арестуването беше станало внезапно, както често се случваше в последно време. Лорд-пазителят на печата умело манипулираше краля да върши неща, които бяха от полза лично за Кромуел.
— Утре ще ми донесат необходимото — отговори Гуинивър и протегна измръзналите си ръце към огъня.
— Ще видя какво мога да намеря, за да се преоблечете… докато пристигнат нещата ви — обеща дамата. — Нали ще хапнете с нас?
— Не искам да ви създавам затруднения, мадам. Много сте добра.
— Но това е нормално — отговори с усмивка жената и енергично позвъни. На вратата се появи млада слугиня. — Лиза, донеси на гостенката нещо за ядене. Купичка бульон, парче пастет от дивеч и сирене.
Слугинята направи реверанс и — побърза да изпълни заповедта. Домакинята се извини и остави Гуинивър сама до огъня. След това необичайно дружелюбно посрещане, което й изглеждаше
