усещаше вълнението й, той не реагира.
Лодката се насочи към средата на реката и се включи в движението. Въпреки страха си Гуинивър беше запленена от интересните сцени, които се разиграваха пред очите й. Скоро излязоха от града и от двете страни на реката се заредиха великолепни имения, чиито градини стигаха чак до реката. Пред всяко имение имаше водна стълба и кей за лодките на собственика. Бреговете бяха покрити със зелени ливади, по които мирно пасяха овце и кози. Минаха през голямата гора на Ричмънд, където трябваше да лавират между множество малки острови, пръснати безредно по реката. В тръстиките се събираха блатни птици, лебеди се плъзгаха грациозно по студената сива вода. Минаха и покрай много крайречни езерца, по чиито брегове седяха дрипави деца и ловяха риба.
Хю я остави и отиде при Джак Стедмън и хората си на носа. Не понасяше да седи до нея, да усеща страха й и да знае, че не може да я утеши. А даже и да можеше, тя нямаше да приеме. Той беше врагът, причината за сегашното й отчаяние.
Гребците припяваха в ритъма на равномерните си движения. Малките рибарски лодки танцуваха в следата има. Часовете минаваха и Гуинивър изпитваше все по-силно желание безкрайното пътуване най- сетне да свърши, за да разбере какво я очаква.
— Носим хляб, месо и бира. Добре е да хапнете нещо.
Тя беше толкова потънала в мислите си, че дълбокият глас на Хю я стресна.
— Благодаря, но не съм гладна.
— Трябва да хапнете — настоя той. — Ако припаднете в краката на краля, това няма да е от полза за делото ви. Негово величество не изпитва търпимост към човешката слабост, даже към женската. Чувства се неловко. Затова по-добре не го поставяйте в неудобно положение.
— Нямам навика да припадам — отговори кратко тя.
— Обстоятелствата са… необикновени. — Той я настани под навеса и извади кошницата, в която бяха прибрани хлябът и месото. Отчупи парче хляб, отряза с ножа си парче котлет и й го подаде. После напълни един рог с ейл и го остави на пейката до нея.
— Ще видите, че ще се почувствате по-добре.
Той си взе ядене и за да не я смущава, излезе навън при хората си. Гуинивър се запита дали наистина й беше от полза да я остави сама с мислите й.
Около час след обяда минаха през големия ловен парк на Хамптън, който се простираше покрай реката. В средата му се издигаха кулите и фронтоните на палата. По бреговете се тълпяха слуги в ливреи и лодкари. Музикантите бяха пристигнали малко преди тях и лодката на Хю трябваше да изчака в средата на реката, докато барката им освободи стълбата.
Гуинивър стъпи на мостчето и потръпна. Ръмеше дъжд, типичният ситен английски дъждец, който приличаше повече на капчици роса, отколкото на истински дъжд. Тя вдигна качулката си.
В горния край на стълбата се издигаше огромна арка със зъбери на върха. Джак Стедмън даде нарежданията си на лодкарите, след което бързо отиде при нея и я прихвана за лакътя, за да я изведе нагоре по стълбата.
От арката започваше път, покрит с калдъръм, който се виеше през парка към палата. Грижливо подрязани живи плетове го обграждаха от двете страни, обкръжаваха малки градинки и беседки и често се отваряха към ниши за статуи. През листата се виждаха цветя, декоративни езерца, овощни дръвчета, приведени под тежестта на плодовете си. Пътят скоро се разшири и се вля в широк площад. От трите му страни беше паркът, в далечината се виждаха могъщи стари дъбове, мокри от дъжда, под които пасеше дивеч. Четвъртата страна беше заета от огромния, увенчан с кули портал на палата.
— Къде отиваме? — пошепна Гуинивър, която се чувстваше изгубена сред шумното, бързащо множество. Ездачи и коли бяха изпълнили площада. Слуги в ливреи тичаха насам-натам. Помпозно натруфени камериери крачеха величествено зад разкошно облечените си господари, поверени на грижите им. Никой не забелязваше дъжда.
— Отиваме в приемната на лорд-пазителя на печата — отговори спокойно Хю. — Там обикновено е пълно с просители, затова аз ще ви проправям пътя. Дръжте се здраво за мен.
Той тръгна уверено през навалицата и скоро двамата минаха през голямата сводеста порта. От лявата страна на портата имаше стълба. Пред тях се простираше външният двор, зад който се виждаше друга сводеста порта. Гуинивър се огледа с нескрито любопитство.
Хю сведе глава към ухото й и посочи стълбата в стената, която стигаше до върха, залян от светлината на факли.
— Наричат я стълбата на краля — обясни шепнешком той. — Води към частните му покои и към залата за аудиенции.
От четирите краища на външния двор прозвучаха сигнали на тромпети. Гуинивър не успя да ги различи, но явно всички изпълняваха една цел. Посетителите, пажовете, вратарите — всички се водеха по тези сигнали. Във все по-увеличаващата се мокра бъркотия никой не изглеждаше объркан или безпомощен.
Хю вървеше уверено по калдъръма на външния двор към следващата сводеста порта и здраво стискаше ръката на Гуинивър. Отмерените му стъпки издаваха, че знаеше точно къде отива. Никой не им обръщаше внимание. Двамата минаха през портата и Гуинивър видя, че вторият двор беше много по-спокоен.
Прекосиха площадчето под все по-засилващия се дъжд. Въпреки потиснатостта си младата жена остана силно впечатлена от позлатеното великолепие на северната стена на сградата, украсена с множество колони. Тя спря в средата на двора, без да обръща внимание на Хю, който нетърпеливо я теглеше напред. Астрономически часовник с фина украса беше поставен точно на портата зад нея.
— Господи, колко е хубаво — пошепна смаяно тя.
— Да, хубаво е — кимна кратко Хю. — Хамптън е предпочитаният палат на краля. Елате, трябва да побързаме. — Той продължи напред и влезе в палата.
Двамата тръгнаха по дълъг, много оживен коридор. Мъже и жени чакаха, облегнати по стените. Някои от тях сякаш бяха пуснали корени по местата си. Когато човек с облекло и поведение на видна личност си позволеше да мине напред, просителите се развикваха възмутено и протягаха ръце да го издърпат назад.
— Какво искат? — попита Гуинивър, едновременно отвратена и възхитена от сцената.
— Това е преддверието на държавния съвет. Затрупани са с молби… обжалване на съдебни присъди… уреждане на всякакви правни спорове… милостиня — обясни с паузи той.
— Учудвам се, че и вие не сте се обърнали към държавния съвет — промърмори Гуинивър и усети натиска на пергамента в джоба си, документа, който щеше да обори претенциите на Хю към земята й. Ако случаят беше отнесен до държавния съвет, всичко това може би щеше да й бъде спестено.
Хю я погледна студено.
— Ако вярвах в успеха, щях да го направя. Но след смъртта на Томас Мор съветът отново е корумпиран.
— Това не са ли еретически приказки?
— Възможно е.
— Нали ме посъветвахте да внимавам какво говоря.
— И сега ви съветвам същото! Аз съм в много по-изгодно положение от вас, Гуинивър.
Тя не каза нищо, само се хвана по-здраво за ръката му, докато той си пробиваше път през навалицата. След малко завиха в друг коридор, също така препълнен с хора. Хю мина покрай тях, без да им обръща внимание. Целта му беше двойната врата в края на коридора. Пред нея бдяха двама пазачи в червени кадифени ливреи.
— Хю дьо Босер — представи се кратко Хю. — С лейди Гуинивър Малори. По покана на краля и лорд- пазителя на печата.
В първия момент пазачът явно не искаше да ги пусне. Враждебното му изражение остана, докато не видя погледа на Хю и не промени намерението си.
Тогава се поклони, удари по пода с жезъла си и отвори крилото зад гърба си. След това влезе заднешком и порталът отново се затвори.
Гуинивър усети гадене. Стисна с все сила ръката на Хю и се опита да спре треперенето във вътрешността си. Той сложи ръка върху нейната, за да й вдъхне сила.
