Тя затвори очи и извика в спомена си онази фатална вечер. Чу тежките, влачещи се стъпки на Стивън, дрезгавия глас на пияния мъж, който я обсипваше с ругатни. Видя как той се втурна към нея с вдигнат юмрук. По устните, в зъбите или в лицето — все едно му беше къде щеше да улучи. Тя протегна крак и…
— Лейди Малори?
Гуинивър стреснато отвори очи и осъзна, че се беше олюляла. Лорд-пазителят на печата я измерваше с остър поглед.
— Простете — прошепна тя.
— Вино за дамата — заповяда кралят. — Лицето й е необичайно бледо. Не искаме да припадне по време на разпита. Томас!
Кромуел чу укора в гласа на краля и стисна устни. Явно Хенри се беше поддал на едно от внезапните си настроения и изпитваше симпатия към лейди Малори. Първо я хвърли в Тауър, а днес слушаше безсрамията й с видимо одобрение — сега пък си играеше на кавалер! Като че ли този процес не беше и в негова материална изгода, не само на пазителя на печата! Само епископът не мислеше за материалните облаги, той търсеше единствено удовлетворение на фанатичните си наклонности.
Един прислужник излезе навън и скоро се върна с чаша вино. Подаде я на Гуинивър, която беше готова да откаже, но си помисли, че вече достатъчно е събудила недоволството на краля. Ако отблъснеше великодушния му жест, щеше да го обиди. Затова отпи малка глътка.
— Браво, виждам, че цветът се възвръща по бузите ви — оповести доволно кралят. — Продължавайте, Томас.
Кромуел се поклони и отново се обърна към Хю, който междувременно беше седнал. Той не виждаше лицето на Гуинивър, но бе усетил слабостта, която заплашваше да я надвие. Засега не можеше да направи нищо за нея. А така копнееше да я прегърне, да й даде своята сила.
Тя ли бе убила Стивън Малори?
Сега това нямаше значение.
— Какво ще ни разкажете за смъртта на лорд Малори, лорд Хю? Гуинивър дишаше бавно и равномерно, потискайки паниката си.
— Мисля, че знам малко повече, отколкото за смъртта на другите трима, лорд Кромуел.
— О, това е добре! — Пазителят на печата се отпусна назад. — Продължете.
— Лорд Малори често се е напивал. — Хю подбираше думите си много внимателно. Тъй като повечето присъстващи познаваха това състояние, сигурно нямаше да намерят в него нищо осъдително. — Той е бил грамаден мъж. Нерядко се е случвало да падне някъде и много трудно са го вдигали отново на крака.
— Бил ли е пиян вечерта, когато е паднал?
— Да. Имал е гости. Моят лейтенант говори с тях и всички се заклеха, че е бил пиян като никога досега. Жена му се е оттеглила рано. Както чух, тя се отвращавала от пиянството му и не се е страхувала да му го каже открито.
Чу се неодобрително мърморене. Гуинивър впери очи в позлатения таван.
— Гостите на лорд Стивън са останали с впечатлението, че тя не се е отнасяла към него с необходимото уважение… Всички твърдят, че е бил мъртвопиян, както и че се е ядосал на жена си.
— Нито един мъж не може да остане равнодушен, когато съпругата го излага пред гостите му — отбеляза един от лордовете.
— Точно така — кимна Хю. — Това може да бъде взето предвид, ако се търси мотив за умишлено нараняване. Според мен не лейди Гуинивър, а лорд Малори е имал такъв мотив. Огромен мъж, милорди! Много по-едър и тежък от милейди. Мъж, склонен към насилие.
Той направи пауза, за да остави думите си да подействат.
— Е, какво точно се е случило онази вечер? — попита раздразнено епископът. — Лорд Малори е имал пълното право да накаже съпругата си за неподчинението й. Направил ли го е?
— Лейди Малори не е била в спалнята си, когато той е отишъл там, след като е изпратил гостите си — отговори Хю. — Тя се е намирала в гардеробната си със своя управител и със старата си камериерка, където са преглеждали сметките. По всичко изглежда, че пияният лорд Малори е влетял в стаята в пристъп на ярост, загубил е равновесие и е паднал от прозореца. Прозорецът е нисък. Не намирам друго обяснение.
Гуинивър напразно се опита да проумее казаното. Той описа всичко, както се беше случило… с едно малко изключение. С една малка поправка, която я оневиняваше. Нито думичка за измама, за лъжите на персонала. Нищичко!
— Лорд Хю, вярвате ли, че лейди Малори е невинна по всички обвинения? — попита в напрегнатата тишина лордът пазител на печата.
— Лейди Малори не е убила нито един от съпрузите си — отговори спокойно Хю.
Тогава Томас Кромуел се приведе рязко напред и посочи Гуинивър с пръст.
— Вашият съпруг Стивън Малори е бил приятел и благодетел на предателя Робърт Аски!
Кралят се обърна стреснато и доброжелателното му изражение изчезна.
— Какво чувам?
— Съпругът на дамата е подпомагал поклонническото пътуване, ваше величество — отговори гладко Кромуел. — Можем да смятаме, че жена му е участвала в предателството. Гниещото тяло на Аски виси във вериги в Йорк, както подобава на един предател. Стивън Малори е мъртъв. Но съпругата му, дамата, за която трябва да предполагаме, че е споделяла възгледите на мъжа си и е вървяла по неговия път, седи тук пред нас.
— Простете, милорд, но не разбирам как можете да обвинявате лейди Гуинивър в съучастие в предателство — отговори спокойно Хю и дори се усмихна. — Вече всички разбрахме, че дамата носи умна глава на раменете си. Именно независимият й дух я доведе днес пред този съд. Готов съм да се обзаложа, че тя е последната, която би се присъединили към мнението на съпруг, когото е ненавиждала!
Кралят се намръщи, обърна тежката си глава и изгледа пронизващо Гуинивър.
— Бил ли е съпругът ви съучастник в предателството на Аски, мадам?
Гуинивър, която изведнъж се видя изправена пред нова страшна заплаха, решително поклати глава.
— Знам, че се е познавал с Аски, ваше величество, но още в началото на поклонническото пътуване прекъсна всички връзки с него. — Тя се намръщи леко и добави: — Стивън Малори не притежаваше качества като лоялност или твърдост на възгледите, милорди.
— А вие, мадам? Какво е мнението ви за Аски и поклонническото му пътуване? — Погледът на Хенри сякаш се мъчеше да проникне в главата й.
Сега трябваше да бъде много внимателна. Всичко зависеше от дипломатичността й, от грижливия подбор на думите.
— Аски постъпи необмислено, ваше величество — отговори тихо тя. — Аз съм на мнение, че трябва да уважаваме пламенната вяра — но мистър Аски искаше единствено да предизвика бунтове и да се сдобие с власт, не да последва сърцето си.
Дълбоко в себе си тя помоли за извинение нещастника, който беше загинал от жестока смърт заради вярата си, но ако искаше да избегне подобна съдба, беше длъжна да го стори.
Кралят кимна замислено.
— Вече не ме е грижа за Аски и бунтовете му. Той си плати за предателството. — Погледна първо Кромуел, който изглеждаше безкрайно разочарован, след това се обърна към Хю. — Значи вие, лорд Хю, вярвате, че дамата не е убила нито един от съпрузите си?
— Да, ваше величество. И съм готов да се оженя за нея, за да се убедите, че съм прав!
Всички присъстващи шумно поеха въздух. Епископът скочи и намести шапката си. Пазителят на печата ахна изненадано, после по лицето му се изписа ожесточение. Минаха секунди, докато възстанови обичайното си равнодушие. Кралят се приведе напред и очите му засвяткаха с предишната веселост.
— Е, Хю дьо Босер, това е невероятна проява на доверие. Значи не се боите нито от отрова, нито от магьосничество, даже от остър нож в мрака? — Той се изсмя гърлено.
Хю погледна неподвижната Гуинивър, изправения й гръб, високо вдигнатата глава и отново си представи как беше изглеждала миналата нощ: отчаяна и въпреки това невероятно смела.
