— Разбира се. — Тя наклони глава. — Вие определете часа, лорд Хю. Нали ще останем под вашия покрив.
Той се засмя, както се беше засмял в Стар Чеймбър, и сърцето й направи скок. Обичаше смеха му. Той не беше подигравателен, ни най-малко, а изразяваше одобрение, като че беше чул добра шега. Тяхна шега, неразбираема за никой друг. Гуинивър многозначително вдигна рамене.
— Моля да ме извините, лорд Хю, но бих желала да се оттегля. Предиобедът беше напрегнат… във всяко отношение.
— Естествено. — Той се поклони. — Ще се храним в два. Малко е късно, знам, но ако искаме на масата нещо повече от обичайното, трябва да дадем на готвача достатъчно време.
Гуинивър кимна в знак на съгласие и се обърна.
— Тили, магистре, моля ви да ме придружите!
— Искам да ви кажа още нещо. — Хю я задържа в началото на стълбището. Гуинивър остана с ръка върху парапета.
— Ще ви бъда много благодарен, ако с магистър Хауърд направите пълен списък на притежанията си. Горе-долу знам колко са големи, но съм сигурен, че има още доста, с които не съм имал възможност да се запозная. Нека списъкът бъде готов преди утрешното ни събиране. — Той се усмихна невинно, като че молбата му беше съвсем обикновена.
— Всички имоти, които са мое притежание, са вписани в поземления регистър — отговори хладно тя.
— Да, знам, но би трябвало да се върна в Дербишайър, за да го прегледам — възрази той със същата невинна усмивка. — Пътуването е дълго и опасно. Знам, че ще ми спестите това усилие. Кралят настоя бракосъчетанието да стане след два дни, което означава, че дотогава трябва да подпишем и заверим брачните договори. Съмнявам се, че Хенри ще се съгласи на отлагане. Той е известен с бързите промени в настроението си.
Заплахата беше недвусмислена. Гуинивър знаеше, че той говори истината. Имаше право да й напомни колко застрашена е свободата й преди официалната сватба. Като че ли имаше нужда от това предупреждение! Затова се задоволи с кратко кимване и изкачи стълбата, следвана от Тили и магистъра.
— Значи наистина ще има сватба — повтори Тили, щом влязоха в спалнята, и поклати глава. — Надявам се този брак да бъде по-добър от другите. — Е — допълни тя с обичайната си откровеност, — след като вече познаваш леглото на лорд Хю, сигурно знаеш какво правиш.
При тази недискретна забележка магистърът се изчерви и смутено подръпна връзките на шапката си. Тили нямаше право да говори така в негово присъствие! Съвсем друго беше, когато двете споделяха тайните си на четири очи.
— Решението дойде внезапно, милейди… — Бедният Хауърд се покашля сухо.
— Прав сте. — Гуинивър свали ръкавиците си. — То ми бе натрапено от обстоятелствата, мисля, че ме разбирате. Лорд Хю иска висока цена, задето ме спаси от палача. — Тя се изсмя безрадостно. — Мога ли да му се сърдя? На негово място сигурно щях да постъпя по същия начин.
Магистърът вдигна вежди.
— Това ли е причината, поради която поиска списък на имотите ви?
Гуинивър кимна.
— Още тази вечер трябва да помислим какво бихме могли да си запазим. Например земите, които са непродаваема собственост или ми принадлежат само докато съм жива, поради което не мога свободно да разполагам с тях.
— Както и собствеността на лейди Пен и лейди Пипа, завещана им от лорд Хадлоу — допълни магистърът и бързо забрави смущението си. — Може би ще успеем да увеличим малко тяхната собственост и ще добавим към нея и част от земите в Айлкистон. Тя не е спомената изрично в завещанието на лорд Хадлоу — но може да мине, тъй като имотите са съседни. — Той се почеса по брадичката. — Лорд Хю няма да посегне на наследството на децата ви, нали? — Във въпроса му имаше съмнение.
Гуинивър поклати глава.
— Лорд Хю няма да стори нищо, което би навредило на дъщерите ми — отговори спокойно тя.
Нямаше да навреди и на нея — само на гордостта й.
Първоначално бе предявил претенции към известни части от собствеността й, но сега имаше шанс да получи много повече от земите, които искаше за Робин. Естествено претенциите му бяха компенсация за оказаната й услуга и тя трябваше да преглътне гордостта си. В сегашното си положение не можеше да си позволи лукса да бъде горда. Но я болеше… не можеше току така да се откаже от онова, за което беше работила толкова години, първо, за да го получи, а после да го задържи и да увеличи стойността му… за да го предаде на човек, който не беше сторил нищо… който го искаше само защото щеше да стане неин съпруг!
Да, щеше да я боли. Но не колкото секирата на палача. Мрачна усмивка трепна на устните й.
20.
Мастър Нюбъри беше висок и мършав. Кафявото, подплатено с кожи палто висеше на раменете му като на закачалка. Черната шапчица с наушници беше здраво вързана под брадичката. Едното му око изглеждаше мътно и се движеше във всички посоки, докато другото оставаше неподвижно. Изглеждаше, като че не се беше хранил от месеци.
Когато на следващата сутрин Гуинивър слезе в залата, придружена от магистъра, адвокатът я посрещна с дълбок поклон.
— Ще позволите ли да ви изкажа благопожеланията си, милейди…
— Благодаря ви, мастър… — Тя се поколеба. — Мастър Нюбъри, ако не се лъжа.
— Точно така, милейди.
— Позволете да ви представя магистър Хауърд, моя дългогодишен учител и съветник.
Двамата мъже се поздравиха с кратко кимване и се огледаха подозрително.
Хю влезе от задния вход след обичайната си сутрешна езда и в залата нахлу свеж утринен въздух. Той беше гологлав, посивялата му коса беше разбъркана от вятъра.
След като свали ръкавиците си и ги остави на пейката до вратата към кухнята, той поздрави присъстващите в най-добро настроение.
— Желая на всички ви добро утро. Лейди Гуинивър, магистре, мастър Нюбъри. — Той хвърли изпитателен поглед към Гуинивър. Цяла нощ се беше надявал тя да отиде при него, но спа сам… с мечтите си.
Но вдругиден… Тогава щеше да спи в леглото му като негова съпруга.
Облечена в светлосива, дискретно избродирана роба, Гуинивър изглеждаше хладна и недостъпна. Тъмносиньото було беше прибрано и разкриваше лебедовата шия, украсена с великолепни перли. Висока и стройна, с порцеланов тен, тя изглеждаше непоколебима, неспособна да направи погрешна стъпка, да каже нещо не на място. Ако не знаеше истината, той би повярвал, че във вените й тече вода. Нищо не показваше, че под нежната светла кожа пулсираше топла кръв.
Пръстите го засърбяха да свали булото и да разпусне косата по гърба й, а после да зарови ръце в сребърните къдрици. Желанието беше толкова силно, че тя сигурно го усети. Ала Гуинивър не допусна да се разбере дали беше успял да й предаде мислите си. Само го дари с полуусмивка, далечна и загадъчна.
Той не можеше да знае, че разкъсвана от трескаво желание, тя беше лежала цяла нощ будна и решена да остане в леглото си; в никакъв случай не биваше да се поддаде на страстта, докато Хю й беше враг. Нямаше да се предаде без съпротива, нямаше да му позволи да й отнеме имотите. Двамата щяха да водят жестока борба за брачните договори.
— Да седнем! — Хю посочи дългата маса за хранене и седна начело. Гуинивър и магистърът седнаха от дясната му страна, мастър Нюбъри — от лявата.
— Подготвихте ли списък на имуществото си? — обърна се лордът към Гуинивър. Тя посочи магистъра, който разпростря върху масата гъсто изписан пергамент. Хю го взе и го прегледа набързо. Не откри нищо изненадващо. Лорд-пазителят на печата имаше пълен списък на имотите на вдовицата и беше изчислил на
