Хю застана зад сина си и сложи ръка на рамото му. Оттатък градината се виеше реката, виждаше се и пасище със стада овце. Всичко в Малори Хол беше подредено и се развиваше по най-добрия начин.
— Защо имаме претенции към земята на лейди Малори, сър? — Момчето вдигна глава към баща си. Очите му бяха в същото наситено синьо като на ХЮ. — След като грамотата за имота е у нея…
— Да, синко, грамотата е у нея, но без правни основания. Роджър Нийдхем не е имал право да завещава тази земя. Тя е принадлежала на първата му жена, която ни е далечна братовчедка. С помощта на правни трикове лейди Малори е убедила Нийдхем да й припише чужда земя. А той не е имал това право. Имотът е семейно притежание на първата му жена и той е бил длъжен да го върне официално след смъртта й.
Бащата направи няколко крачки в просторната стая.
— Земята, за която спорим, е особено богата на оловни находища. Разбирам, че лейди Малори не желае да се раздели с нея, след като години наред е прибирала печалбите от мините… Те ще бъдат в основата на твоето бъдещо богатство, Робин, и смея да твърдя, че ти ще станеш един наистина заможен млад мъж.
Робин скочи от рамката на прозореца.
— Смяташ ли, че ще си получим земята просто така?
Хю издаде кратък смях. Припомни си израза, който бе употребил пазителят на печата.
— След всичко, което знам за лейди Малори, битката ще бъде тежка. Но ние разполагаме с много възможности да одерем кожата на една котка. — Той отвори обкования с желязо дървен сандък, който слугите му бяха качили в стаята. — Е, какви празнични одежди ще изберем за рождения ден на лейди Пен?
— Тя е много красива — проговори тихо Робин. — Не намираш ли и ти?
— Кой? Пен? — Хю кимна и отново се обърна към съдържанието на сандъка. — Но не бих казал, че и майката е красива. Това не е дума, която й подхожда. Какво ще кажеш за синия жакет със сребърна наметка? Или предпочиташ жълто и червено?
— Искам синия. — Робин пое дрехите, подадени от баща му, и бързо свали практичния сив жакет, който носеше на път. — А ти какво ще облечеш?
— Още не съм решил. — Хю свали жакета, ризата и панталона и се наведе над легена да се измие. — И ти трябва да смениш ризата и панталона си.
Робин огледа скептично ризата си.
— Не е много мръсна. Носил съм я само една седмица.
— През която всеки ден си бил на седлото — напомни му укорно Хю. — Миризмата ти е крайно неприятна, синко, а ако искаш да направиш впечатление на младите дами, трябва да миришеш на чисто. Значи имаш нужда от основно измиване. — Той хвърли кърпата на сина си и изчервеният Робин побърза да я улови.
Хю се засмя, седна на леглото и обу чисти чорапи. Винаги когато му оставаше свободно време от военната служба, той се занимаваше усърдно със сина си и го водеше със себе си още от петгодишната му възраст. Майката на Робин почина при раждането и Хю успя да превъзмогне мъката си, като се зае с възпитанието на сина си. Робин, който много приличаше на майка си, много често му напомняше с мимики и жестове за Сара, любимата му съпруга, толкова рано отнесена от смъртта, и тогава дъхът му спираше и той отново преживяваше болезнено неотвратимата загуба.
Сега момчето беше почти възрастен мъж и можеше да придружава баща си във военните походи. Дългото пътуване до Дербишайър беше първото, което предприемаха заедно, и още повече ги сближи.
Хю стегна връзките на чорапите под коленете си, докато скритом наблюдаваше приготовленията на сина си. Веднага беше усетил, че Гуинивър хранеше към дъщерите си същата силна любов, каквато той изпитваше към сина си. Дали момичетата също й напомняха за мъртвия съпруг? Дали тя беше обичала лорд Хадлоу, както той бе обичал Сара?
Хадлоу беше станал жертва на стрелата на един ловец, тайнствена стрела, за която никой не желаеше да признае, че е негова. За съжаление стрелата нямаше и никакъв знак, по който би могъл да бъде разпознат собственикът й. Повечето ловци белязваха стрелите си, за да няма съмнения кой е улучил животното. Обаче лорд Хадлоу бе улучен от стрела без белег, а смъртта му донесе на вдовицата цялата земя между Матлок и Честърфийлд, която беше много богата на въглища и желязо. Сега дамата притежаваше толкова много имоти и ловни участъци в графството, че можеше да пътува по половин година от едното място до другото, без да повтаря посещенията си.
Хю отиде до прозореца и завърза връзките на ризата си, загледан към сочните ливади зад просторните градини. Мекият сив цвят на каменните стени, с които бе обграден Малори Хол, и цветният разкош на терасовидните градини му даваха да разбере защо тя предпочиташе този имот пред всички други. Дали пък не се беше омъжила за лорд Малори само за да се сдобие с това прекрасно имение?
Какви хора са били съпрузите й? Той не познаваше нито първия, нито следващите, макар че първият беше роднина на баща му. Роджър Нийдхем е бил много по-възрастен от шестнадесетгодишната си невеста. Горе-долу два пъти по-възрастен. Бракът им със сигурност е бил уреден, без да попитат момичето. Но никой не я е принуждавал да се омъжи за следващите трима мъже. Тя сама беше избирала кого да отведе пред олтара, сама беше влизала във връзка с избраниците си. Учените благородни дами съвсем не бяха рядкост по това време. Например лейди Мери, незаконната дъщеря на краля, беше известна като превъзходна познавачка на латинския и учена, а се твърдеше, че четиригодишната й сестра лейди Елизабет вече ходела на уроци. Но юридически обученият ум е нещо съвсем друго, каза си Хю.
Сигурно между слугите и работниците имаше възрастни хора, които познаваха дамата от много години, продължи да размишлява той. Може би ще има късмет и да попадне на хора, който й бяха служили по време на различните й бракове. Например управителят. Главният ловец. Някой от възпитателите. Някоя камериерка. Още утре сутринта щеше да хвърли мрежите си и да види какво ще улови.
Той извади яркочервен жакет, облече го и го пристегна на кръста с колан от тъмна кожа. В този миг прозвучаха камбаните за вечерна служба.
— Да вървим, Робин. Вече е почти пет. Не бива да караме домакинята да чака. — Хю наметна широката, удобна горна одежда от избродирана червена коприна, подплатена с тъмносиня материя, и затъкна камата си в ножницата. После огледа изпитателно сина си и кимна одобрително с глава. Почисти няколко прашинки от рамото му и го поведе навън.
Пикантният аромат на печено от кухнята накара Робин да въздъхне с копнеж. Но още не беше време за вечеря. Първо трябваше да отидат в параклиса, където камбаната все още биеше.
В параклиса, разположен в горния двор на замъка, се бяха събрали всички по-важни членове на домакинството. Когато Хю и Робин влязоха в сводестото помещение, мъжете и жените се обърнаха да ги погледнат от високите си дъбови столове.
— Момчето трябва да седне при нас — обади се Филипа и звънкото детско гласче отекна във високия свод. — Ела при нас, момче — извика заповеднически тя.
— Не викай така, Пипа — пошепна й възмутено Пен. — Намираш се в църква. А името му е Робин.
— О, да, забравих. — Пипа сложи едната си ръка пред устата, а с другата махна на Робин.
Хю не можа да открие лейди Гуинивър зад високите облегалки, докато крачеше по пътеката към олтарното помещение. Може би нечистата съвест я принуждава да стои далече от божия дом, каза си мрачно той.
— Ела и седни до мен — пошепна Пипа и се премести, без да обръща внимание на зелената си копринена рокля, която щеше да се смачка.
Хю едва сподави смеха си. Беше му ясно, че Робин харесва повече по-голямата сестра, която също му се усмихваше подканващо, макар и плахо. Той даде знак на сина си да седне при момичетата и потърси за себе си място от другата страна на пътеката. Когато на вратата настана раздвижване, той се обърна.
Онова, което видя, за момент му отне дъха. Лейди Гуинивър влезе в църквата с одежда от кехлибарено копринено кадифе, обшито с черни скъпоценни камъни. Талията й беше пристегната със златен колан, на който висяха емайлирано и позлатено шишенце за аромати и мъничък, украсен с диаманти часовник. На гърдите си носеше диамантено колие, диаманти красяха и накита на главата й, специално отдръпнат назад, за да се вижда гладката, блестяща коса, която сякаш се състезаваше с диамантите.
— Простете, че ви накарах да чакате, лорд Хю. Трябваше да поговоря с музикантите, да се уверя, че могат да изпълнят любимите танци на Пен. — Гласът й беше мек и мелодичен, усмивката омагьосваща,
