жеста му.
Гуинивър го погледна смаяно.
Сътрапезникът й се усмихна неприятно.
— Тази вечер ще пием от една чаша и ще се храним от една чиния, мадам.
— Какво искате да кажете?
— Близо до вас мъжете намират смъртта си — обясни той, без да я изпуска от поглед, и побутна чашата към нея.
3.
Гуинивър стисна до болка тънката дръжка на чашата. За секунди се уплаши, че благородният венециански кристал ще се пръсне на парченца, докато тя се бореше да запази самообладание. Трябваше да се преструва на равнодушна и да не допусне да се забележи, че обидите му я засягат болезнено.
Без да отговори на забележката му, тя попита хладно:
— Как намирате виното, милорд? — И отново поднесе чашата към устните си.
— Добро е като всички от тази област — увери я той. — Естествено… забравих че имате лозя в Аквитания. — Той смръщи чело, като че пресмяташе. — Доколкото си спомням, наследили сте ги от третия си съпруг? — Той се приведе и си взе парче глиганско печено от чинията й. Погледът, впит в обърканото й лице, беше пълен с подигравка като думите.
— Да, между другото той ми остави и лозята си — отговори все така спокойно Гуинивър и издържа на погледа му.
— А кой го изпрати под земята? Май и това съм забравил. — Той преглътна хапката си и посегна към чашата, за да отпие малко вино.
— Треската, която върлуваше по онова време в Лондон и отнесе толкова много хора, милорд, се пренесе и на север — отговори делово тя. След лова беше много гладна, но сега апетитът й бе изчезнал. Месото в чинията й изглеждаше сиво и мазно вместо вкусно и сочно, виното имаше металически привкус.
Хю остана мълчалив и се облегна назад, когато пажът напълни общата им чаша и сложи в чинията голяма порция печени гъби с колбас.
Вярно е, размишляваше той. В годината, когато е умрял лорд Кърк, треската бушуваше в цялата страна. И той удостои вдовицата на лорд Кърк с бърз поглед отстрани.
Гуинивър извърна глава и срещна предизвикателния му поглед. Студена усмивка заигра по устните й, веждите й се вдигнаха многозначително.
— Сега вероятно се питате дали съм убила третия си съпруг под прикритието на епидемията…
Мъжът вдигна рамене и коприната на раменете му се опъна под напора на яките мускули.
— Тук съм, за да търся отговори, мадам. — Той набоде една наденичка на ножа си и я захапа.
— Отговори, а не доказателства? — попита напрегнато тя, ала очите й гледаха студено и привидно безгрижно.
— Има ли разлика?
— Според мен да. — Въпреки бездънното си отчаяние Гуинивър откри, че се наслаждаваше на словесната им престрелка. Отдавна беше изострила ума си в споровете с магистър Хауърд, умееше да прилага логични и остроумни аргументи; ала само вторият й съпруг, бащата на дъщерите й, владееше изкуството да дебатира. Тимъти Хадлоу беше необикновен човек и никога не се сърдеше, когато жена му излизаше победител в дискусиите.
Все пак тя не можа да устои на изкушението и обясни:
— Доказателството подкрепя подозрението за някакво злодеяние. Отговорът търси само обяснението на една загадка. Около смъртта на съпрузите ми няма загадки. Всеки отделен случай има свое обяснение. — Апетитът й отново се събуди и тя помоли един от слугите да й сервира няколко вкусни парченца печена птица от таблата, която носеше.
След като разкъса крехкото месо с пръсти, Гуинивър задъвка доволно. При това наблюдаваше противника, който очевидно обмисляше отговора си.
След малко Хю заговори отмерено:
— Тогава ще го кажа по следния начин: аз търся доказателства за подозрителни обстоятелства, които са съпътствали тези дошли съвсем навреме смъртни случаи.
Гуинивър отпи глътка вино и отвърна с известна острота:
— Изяснете се, лорд Хю: дали сте тук, за да търсите доказателства, или ще се погрижите да си ги набавите?
В първия момент мъжът не можа да отговори, но после изрече в прилив на гняв:
— Ние поставяте под съмнение честта ми, мадам.
Най-после го бе улучила. Разбра го по лекото зачервяване на обрулената от слънцето и вятъра кожа, по вцепенената уста, по вирнатата брадичка.
— Така ли? — контрира тя, остави изгризаната костичка и маниерно облиза пръстите си един след друг.
Хю се улови, че погледът му жадно следи върха на езика й между топлите устни, които образуваха примамлив контраст с белите зъби. Не помнеше някога да е виждал толкова чувствен жест като това облизване на пръстите и гневът му от наглия й намек моментално изчезна.
— Мамо… мамо… — Звънкото гласче на Пипа разкъса кръга на напрежение, който се бе сключил около тях, и двамата въздъхнаха облекчено.
— Какво има? — Гуинивър се усмихна на дъщеря си, чието личице пламтеше от вълнение под златната корона на плитките.
— Мога ли да помоля момчето да танцува с мен? Свирят гаярда, а аз днес цяла сутрин упражнявах стъпките.
Гуинивър видя разочарованата физиономия на Пен и зачервените бузи на Робин, който бе разбрал, че бързайки да насити глада си, е забравил светските си задължения — да не говорим, че бе пропуснал идеалната възможност да покани дамата на сърцето си.
— Днес Пен има рожден ден и тя трябва да открие танците — отговори меко майката.
Робин се изкашля, изтри устата си със салфетката, скочи и заговори, заеквайки:
— Лейди Пен, позволете да…
Той бързо избърса ръката си в панталона, защото се боеше, че е още мазна, и я протегна подканващо към Пен.
Момичето се изчерви като роза и стана, за да му подаде ръка. Под шумните ръкопляскания на гостите, които наставаха на двойки, за да се присъединят към тях в отмерените фигури на танца, Робин поведе дамата си към подиума.
Пипа прехапа устни и успя да изпише на лицето си усмивка. След малко се успокои и заръкопляска с другите.
Хю хвърли салфетката си и стана.
— Хайде, госпожичке, искам да проверя колко добре си научила стъпките. — Той й предложи ръката си с най-меката си усмивка и Пипа скочи с такова въодушевление, че преобърна стола си.
— О, моят учител по танци смята, че съм много добра. Всъщност по-добра от Пен — довери му тя с висок шепот. — Аз имам по-добро чувство за ритъм и стъпвам по-леко от нея. Иска ми се да знам дали това ще направи впечатление на момчето.
— Сестра ти е прелестна танцьорка — отговори сдържано Хю. — Трябва да бъдеш наистина много добра, за да танцуваш като нея.
— Да, такава съм — увери го Пипа, без да осъзнае укора, докато подтичваше редом с него към танцовата площадка.
Гуинивър облегна глава на богато резбованата облегалка на стола и за малко затвори очи. В момента се чувстваше напълно изтощена, толкова уморена, като че имаше зад гърба си физическо премерване на силите. След малко отново се изправи, отпи глътка вино и се загледа към танцьорите. Пен и Робин отдаваха голямо значение на танца. Пен беше захапала здраво долната си устна, толкова беше съсредоточена. Робин
