кутийката. След това стана и бавно, съвсем бавно свали златната верига, която пристягаше талията й, нави я и я скри в шепата си.
Хю усети, че губи връзка с реалността, като че причината за присъствието му в това помещение, изпълнено с мека светлина, аромат на върбинка и загадъчни сенки, беше да наблюдава жената, а не да я съди. Той стисна здраво зъби и си проби път през чувствената мрежа, която го обгръщаше, за да разруши магията на мига.
— Какво си мислите, че правите? — Дрезгавият му глас разкъса грубо тишината. Очакваше всичко друго, само не и еднозначния отговор, който получи.
— Вече е много късно, милорд, и искам да разпусна косите си — отвърна просто тя и седна отново до масичката. — Моля, продължете разследванията си, не искам да ви преча. — Тя потърси погледа му в огледалото, който беше прикован в лицето й, и той застана зад нея. За момент беше успяла да отклони вниманието му от въпросите около падането на Стивън. Дали отново щеше да започне да я разпитва?
Тя сведе глава и свали черното копринено боне, след това извади дългите златни фуркети от белите панделки. Сега вече Хю загуби самообладание.
— По дяволите! Къде е камериерката ви?
— В частния ми кабинет — отговори с готовност тя и посочи вратата в отсрещната стена. — Реших, че предпочитате да ми задавате въпросите си на четири очи, за да получите честни отговори. Тъй като сигурно ще пожелаете да говорите и с Тили, аз не желая да останете с впечатлението, че искам да влияя върху нейните изказвания. Затова реших, че тя не бива да чуе какво си говорим ние с вас. Или вие сте на друго мнение, милорд? — Тя приглади диплите на булото си и се наведе, за да го сложи на близкото столче.
Езикът на Хю се парализира. Косата й беше разделена на път по средата и сплетена на дебела плитка, изтеглена назад над ушите и пристегната на тила. Тънки кичурчета, измъкнали се от плитката, обкръжаваха челото и ушите.
Със същите спокойни движения Гуинивър извади дългите фуркети, които придържаха плитките. Погледът й все още беше прикован в неговия в огледалото.
— Сигурно много пъти сте виждали как жената разплита косата си, милорд? — Едната златна, фино изрисувана вежда се вдигна подигравателно.
Мъжът най-сетне си възвърна дар слово.
— Има си време за интимности в спалнята и време, когато подобни интимности са неуместни. Намирам, че сегашният момент е абсолютно неподходящ.
Гуинивър се засмя с мелодичния си смях.
— Добре, лорд Хю, задайте въпросите си. Знам, че ще се обърнете и към служителите ми и съм убедена, че всички ще ви отговорят по съвест. Но този разпит ще бъде единствен. Няма да ви дам друга възможност.
Плитката падна тежко на раменете и тя започна да я разплита, при което дългите бели пръсти се справяха сръчно със сплетените коси. След малко тя разтърси глава и блестящата тъмноруса коса се разстла по гърба й. Без да бърза, тя посегна към четката с дръжка от слонова кост и се зае да разресва косите си.
Без да съзнава какво прави, Хю сграбчи китката й. Тъмните му пръсти бяха в ярък контраст с бялата, нежна кожа с тънки сини жилки. Гуинивър пусна четката, той я взе и започна да четка косата й с дълги, ритмични движения. Очите й все така бяха приковани в неговите в огледалото, за минути се възцари тишина, прекъсвана само от тихото съскане на четката и проскърцването на копринената коса.
— Вие сте по-сръчен и от най-добрата камериерка, милорд! — Гуинивър прекъсна мълчанието с подрезгавял глас и склони глава, за да се наслади на равномерния масаж.
— Минаха много години, откакто съм правил това за една жена — отговори съвсем тихо той.
— За майката на Робин? Той кимна.
— Сигурно ви е била много скъпа.
Ръката му застина неподвижна. Той се взря в лицето на жената в огледалото, обзет от спомена за рано отишлата си Сара. Кръгло, обсипано с лунички лице с чипо носле и весели очи. Съвсем различна от красотата на лейди Гуинивър, която беше като изсечена с длето. Никога не бе чувал Сара да се подиграва, да дразни някого или да говори безсърдечно. Тя не беше учена, образованието й се изчерпваше със сърдечна доброта, майчинска нежност и домакинстване — но той я бе обичал.
Хю захвърли рязко четката и тя падна на пода. Помещението отново доби контури, той си припомни защо беше тук и коя беше тази жена. Обърна се с гръб към това магически красиво лице с блестящите умни очи.
— Значи Стивън Малори е паднал от прозореца? Къде се намирахте вие по това време?
Тя се обърна бавно на стола си, за да може да го следи с поглед, когато се отдалечи от нея. Какво бе разкъсало връзката между тях? Ето че той отново я гледаше със старата враждебност и беше един съвсем реален, озлобен противник.
— В гардеробната — отговори колебливо тя. Усети как ръцете й овлажняха и самообладанието заплаши да й изневери.
— Не бяхте ли свидетелка на падането му?
— Не. — С времето тя бе започнала да вярва в тази версия, ала когато произнесе лъжата, усети как кракът й потръпна — също както тогава, когато Стивън се бе нахвърлил върху нея. Усети и пробождане в глезена — същото, каквото изпита, когато Стивън се бе спънал в него. Едва устоя на напора да се наведе и да го разтрие.
— Някой видял ли го е да пада?
Тя поклати глава.
— Доколкото знам, не. Факлоносците дотичали, когато чули вика му, но преди да стигнат до него, той вече лежал на паважа.
— Пиян ли е бил?
— Той винаги беше пиян. През цялото време. — От простите думи лъхна горчивина.
— Това ли е причината, поради която не тъгувате за него?
— Между другото. — Ръцете й се отпуснаха в скута и тя се обърна отново към огледалото, за да фиксира образа му в него. Това беше по-лесно, отколкото да го гледа право в очите.
— А какво ще кажете за другите си съпрузи? Тъгувахте ли за тях? Или и те не бяха достойни за тази чест?
— Смятате ли, че моите чувства към съпрузите ми са от значение за вашите разследвания, милорд?
— Аз разследвам обстоятелствата около смъртта им. Вашите чувства биха могли да бъдат мотив за тази нещастия — отговори безстрастно той, облегнат на стената зад нея, скрил ръце в дълбоките джобове на жакета си. Отново беше господар на себе си, изражението му беше студено и кораво.
— Мотив за това, което възнамерявате да докажете — възрази също така твърдо тя. — Ако установите, че не съм изпитвала особено нежни чувства към съпрузите си, присъдата ви ще е готова и няма какво повече да търсите. Това ли е начинът, по който вие и господарите ви възнамерявате да действате, сър?
— Съмнявам се, че в основата на мотивите ви е било нещо толкова просто като враждебността, мадам. Според мен главната пружина е била алчността, жаждата за печалба — обясни бавно той.
— Говорите, като че вината ми е вече доказана. Все още не сме обсъдили смъртта на двама мои съпрузи. — Тонът й беше сладък като марципанът върху тортата на Пен, но очите гледаха остро. — Ще ме разпитате ли и за тях, или не си струва, тъй като отдавна сте си съставили мнение за мен? — Тя остана с гръб към него, ръцете й бяха скръстени в скута.
— Ще ви осигуря почтен процес — обеща кратко той. Гуинивър поклати глава.
— Не, милорд, аз познавам живота. Щом лорд-пазителят на печата е решил да ме обяви за виновна, за да задоволи собствените си интереси, той ще го направи. Приемам, че вие сте само негов инструмент… лапата на котката, така да се каже!
Обидата го засегна болезнено. Сините очи засвяткаха, той се отблъсна от стената. В първата минута Гуинивър беше готова да повярва, че мъжът ще я удари. Вместо това той отиде до отворения прозорец към двора, сложи единия си крак върху ниския перваз и опря ръка на коляното си.
— По-внимателно, мадам — отвърна той с леденостудено спокойствие. — Думите ви звучат като държавна измяна. Подобни изказвания за лорд-пазителя на печата обиждат господаря му, краля. Ако
