— Значи те избират вместо вас — отбеляза той. — Умен избор, мадам.
— Не, милорд, те само ме съветват. Изборът е мой.
— Колко интересно. — Той не беше сигурен дали можеше да й вярва. Жените не разбираха нищо от вина.
От друга страна обаче, жените не търсеха сами съпрузите си, не сключваха сами брачните си договори, нито пък наследяваха цялата собственост на починалите си мъже. Замислен, Хю прокара пръсти по долната си устна.
— Нито един от съпрузите ви ли нямаше семейство, което да предяви претенции към част от наследството?
— Аз съм склонна да отговоря на въпросите ви, милорд… и да сътруднича в „разследванията“ ви, както ги наричате. Но не и когато дъщеря ми празнува рождения си ден. — Тонът й забраняваше по-нататъшни въпроси.
— Тогава по-късно?
— Когато децата заспят и ако ме потърсите в покоите ми, ще направя, каквото мога, за да обезсиля подозренията ви.
— Съмнявам се, че сте в състояние да го сторите, мадам.
— Ако вече не сте се затворили за истината — отвърна тихо тя.
— Винаги съм отворен за истината.
Тя го погледна право в очите и той прочете в погледа й горчива подигравка за жалкото оправдание на присъствието му под покрива й.
— Наистина ли, лорд Хю?
Нов сигнал на тромпети му попречи да отговори. Пипа скочи преди сестра си.
— Процесията, Пен! Започва! Момче Робин, ти трябва да вървиш редом с Пен, тъй като си почетен гост и Пен те харесва… това е вярно, нали, Пен? — След кратко колебание тя продължи смело: — И аз ще вървя с вас. Мама ще се нареди след нас със… — Тя се поколеба отново и погледна Хю.
— Аз ще вървя след майка ви — оповести спокойно той.
— И всички останали ще спазват обичайния ред — завърши сияещата Пипа.
Водена от херолди и факлоносци, процесията излезе от залата, мина през долния двор и напусна къщата. Прекосиха мостчето и излязоха на поляната под обсипаното със звезди небе, след това навлязоха в градината с фигурите, която се простираше по продължение на външната стена на къщата.
Щом се върнаха в долния двор, Гуинивър целуна дъщерите си за лека нощ и се сбогува с прислугата с признателна усмивка и думи на благодарност. Накрая връчи на мастър Кроудър добре напълнена кесия, която той трябваше да разпредели по свое усмотрение.
След като изпълни задълженията си, младата жена вдигна глава към небето, където жълтият полумесец висеше като четвъртинка от лимон. Откъм лагера оттатък крепостните стени се носеше миризма на дим и катран. Тя се обърна бавно към мъжа, който стоеше зад нея — също така неподвижен.
— Прекрасна нощ.
— Да — съгласи се тихо той.
— Жалко е да я разваляме. — Гуинивър въздъхна. Дългите пръсти на дясната ръка въртяха пръстените на лявата. — Но каквото има да става, ще стане. Ще ида да видя заспали ли са момичетата, после ви очаквам в покоите си. Ще ги намерите над северния вход.
Без да каже нищо повече, тя се обърна и закрачи към къщата. Хю проследи тънката, висока фигура, която бързаше през двора с развяващи се поли. Ароматът на парфюма й, който изпълваше ноздрите му, го замайваше, макар че нея вече я нямаше. Не, това сигурно е ароматът на розите от градината, каза си почти сърдито той.
Мъжът не забеляза, че и той въздъхна, когато излезе през портата, за да направи задължителната обиколка на лагера.
4.
Камбаната в параклиса удари десет, когато Хю прекоси дългия двор, вдигнал глава към прозорците над северния вход, които гледаха към двора. Дървените капаци бяха отворени, мека светлина на свещи проникваше през стъклата. Зад единия прозорец се появи сянка, висока и грациозна.
Мъжът влезе в къщата през избитата в портала ниска врата. От кухненските помещения от лявата страна долитаха шумове. Сигурно прислужниците разчистваха след празненството. Хю мина през отвора в разделителната стена и влезе в голямата зала. Тук вече не се виждаха следи от дългия банкет. Покривката беше махната от масата на подиума, дългите дървени маси бяха прибрани към стените, пейките бяха вдигнати отгоре им. Подът беше почистен от отпадъците, всички факли по стените бяха угасени, освен две, които трябваше да осветяват пътя към стълбището в другия край на залата.
Хю изкачи стъпалата и тръгна по дългия коридор на галерията, който водеше към покоите на лейди Гуинивър. Спря пред тежката дъбова врата и се вслуша за гласове отвътре. Ала не чу нищо. Вдигна ръка и похлопа.
— Заповядайте, лорд Хю!
Мъжът вдигна резето и отвори. Гуинивър седеше до масичка, над която висеше малко, обковано със сребро италианско огледало в красиво резбована и изрисувана дървена рамка. Високи свещи горяха на масата от двете страни на огледалото. Те бяха ароматизирани и изпълваха помещението с нежен аромат на върбинка.
Гуинивър се изправи и му се усмихна приветливо.
— Моля ви, сър, затворете вратата.
Хю посегна зад себе си и затвори вратата. Тази жена отново беше изписала на лицето си магьосническата усмивка, очите й горяха. На светлината на свещите кожата й изглеждаше кремава и сияеше, пълната уста беше топла и чувствена.
В голямата стая се възцари тишина, прекъсвана само от съскането на свещите на масичката. Ламперията на стените беше от светъл дъб, гипсовият таван бе позлатен. Погледът му неволно се плъзна към голямото легло с изкусно резбовани опори. Завесите в турскосиньо и завивката бяха от тежка дамаска, избродирани с едри жълти слънца, възглавниците и чаршафите бяха от снежнобял лен. В зиданата камина не гореше огън, затова беше украсена с голяма медна стомна, пълна с яркооранжеви невени, които придаваха на стаята лятна атмосфера.
— Седнете, ако желаете. — Гуинивър посочи дървената пейка край камината.
Вместо това Хю приседна на дълбокия каменен перваз на прозореца, откъдето можеше да вижда целия двор и отвъд стените. Гласът му прозвуча рязко, стремейки се да потуши вътрешното вълнение, когато проговори:
— Значи Стивън Малори е паднал оттук в двора.
— Да, от този прозорец. — Гуинивър посочи мястото, където бе седнал той. — Беше пиян, както ще потвърди всеки в тази къща. — Тя седна отново пред огледалото, свали пръстените си и ги окачи по клончетата на филигранното портокалово дръвче от сребро. Хю видя, че ръцете й бяха напълно спокойни.
Мъжът се надигна и пристъпи към отсрещния прозорец. Дълго стоя там, загледан в паважа под себе си.
— Не мога да си представя, че човек може да падне по невнимание през този широк перваз.
Той погледна през рамо към жената пред огледалото. Гуинивър вдигна тесните си рамене.
— Той беше едър и тежък. А когато се напиеше, ставаше тромав. — Тонът й остана все така неутрален, като че не я беше грижа дали той ще й повярва или не.
Тя отвори една сребърна кутийка и свали верижката на диамантеното колие, което почиваше между гърдите й, за да постави ярко светещия скъпоценен камък на мястото му върху черното кадифе.
Хю я гледаше като омагьосан и въпросите, които беше приготвил, останаха неизречени. Тя свали тънката диадема, обсипана с диаманти, от черното си копринено боне и я остави на масата. Движенията й бяха тържествено отмерени като древните стъпки на някакъв ритуал.
Гуинивър свали шишенцето за аромати и мъничкия часовник от колана си и ги прибра при колието в
