си, а Грийни беше свидетел на срещата в гората. Макар че никой не знаеше точно за какво става дума, по- важните служители в домакинството на лейди Малори усещаха, че във въздуха витае напрежение. Никой не се чувстваше сигурен, когато пред портите на замъка лагеруваха въоръжени мъже.
— За лова ли говорехте? — Пипа не се отказваше толкова лесно.
— Да — отговори Грийни. — Точно за лова.
— Глиганът наистина ли е нападнал понито на Пен? И какво направи тя — изпищя ли? Сигурна съм, че е изпищяла. Затова стрелата й е пропуснала целта, нали?
Робин, който седеше сам на подиума, се чувстваше все по-зле. Вече беше започнал да съжалява, че е прогонил Пипа, когато откъм кухнята се чуха шумове и сигнал на тромпети прекъсна танца. В залата влезе шествие от факлоносци, в средата им готвачът с огромна четириъгълна торта, украсена с макет на Малори Хол с всичките му градини, портите и безброй човешки фигури. Миниатюрно пони с мъничката фигура на Пен на гърба му изобразяваше езда през мостчето, под което течеше зелено-кафява река.
Зачервена от радост, Пен изостави партньора си и се втурна към масата, следвана от пъшкащия магистър Хауърд.
— О, мастър Гилбърт, каква красота! — проговори страхопочтително тя, когато готвачът внимателно постави тортата пред стола й. — Никак не ми се иска да я разрежа. Не е редно да я изядем просто така.
— Разбира се, че е редно, Пен! — обади се Пипа и я побутна нетърпеливо. — Само си представи колко продукти ще се похабят, ако не изядем тортата. Марципан ли е това, мистър Гилбърт? Много обичам марципан!
— Всички тук са добре осведомени за предпочитанията ти — отговори Гуинивър с крива усмивка. — Мастър Гилбърт, вие сте ненадминат майстор.
Готвачът засия от радост и подаде на Пен голям нож.
— Разрежете тортата по средата, лейди Пен, аз ще свърша останалото.
— Трябва да си пожелаеш нещо… непременно трябва да си пожелаеш нещо! — отекна гласчето на Пипа, която се беше надигнала на пръсти, за да не пропусне нито една подробност от разрязването на тортата. — Пожелай си нещо прекрасно… ох, защо не си пожелаеш например ново пони или… или косата ти да се накъдри… или да убиеш глиган още при следващия лов… или…
— Благодаря, но аз мога и сама да си пожелая нещо хубаво — прекъсна я сърдито Пен.
— Трябва да затвориш очи и да си го представиш съвсем живо — посъветва я Пипа, която изобщо не се трогваше от укори, и впи пронизващ поглед в лицето на сестра си, за да се увери, че указанията й ще бъдат изпълнени съвсем точно.
Хю се изсмя тихо и застаналата до него Гуинивър усети как раменете му потръпнаха. Пен хвърли бърз поглед към Робин, който й посочи едно място на тортата.
— Ако започнеш да режеш оттук, декорацията няма да пострада — препоръча той.
Пен кимна и посегна към ножа. След това затвори очи и направи голям разрез.
— Какво си пожела, Пен?
— Ако ти кажа, желанието ми няма да се изпълни — отговори Пен с тон на умната голяма сестра. После хвърли бърз поглед към Робин и момчето реагира с усмивка.
— Е, тогава се надявам, че наистина е било нещо великолепно — примири се Пипа. — Торта като тази заслужава особено желание, нали, мамо?
— Точно така, скъпа — съгласи се Гуинивър. — Но ти ще получиш само едно малко парченце. Едно марципаново дръвче ти е напълно достатъчно за днес.
Тя кимна на мастър Гилбърт, който се изсмя развеселено.
— Аз ще се погрижа, милейди. — Той вдигна тортата, отнесе я на масичката за сервиране и започна да я реже на парчета.
— Да кажа ли на иконома да донесе благородното рейнско вино, милейди? — Мастър Кроудър се появи на подиума с развяващо се черно палто.
— О, да, разбира се. То е много подходящо за сладкото и е моето любимо вино. — Тя се обърна с многозначителен поглед към лорд Хю и добави: — Може би ще пожелаете лично да отворите бутилката и да налеете, милорд, така ще бъдете сигурен, че не ви заплашва опасност.
Хю, който беше заговорил за отрова само за да я раздразни с подигравателни изказвания, и сега отблъсна атаката тихо и умело:
— За мен беше удоволствие да пия от една чаша с вас, мадам. Това увеличи насладата ми от празненството. Бих желал да продължим по същия начин, ако не възразявате.
Гуинивър усети как бузите й пламнаха. Дълбоко в нея възмущението се бореше с нова вълна от упорити, мъчителни спомени. Той бе поел ръкавицата — точно както тя очакваше. Ала леко подигравателният укор я улучи толкова силно в сегашното объркано състояние на духа й, че тя изведнъж онемя. И той ли изпитваше същото?
Тя бе усетила как реагираше той на близостта й, видя погледа му в параклиса и като истинска жена знаеше какво можеше, да постигне с омайващата усмивка и нежния, мелодичен глас. Това бяха единствените оръжия, с които разполагаше — в сравнение с внушителната сила на Хю Босер, но тя забравяше целта си всеки път, когато ги прилагаше срещу този мъж. Във вихъра на танца, отдадени на ритъма, и двамата бяха отслабили бдителността си. Близостта и въздействието на този силен, остроумен и сърдечен мъж я вълнуваха все по-силно, но враждебността и недоверието между тях избликваха на нови вълни, които заличаваха проявите на симпатия.
Тя сведе глава и се върна на мястото си, за да следи колко марципан ще погълне Пипа. Икономът отвори почтително бутилка рейнско вино и го наля тържествено в чисти чаши.
Този път Хю не сложи ръката си върху своята чаша. Само се облегна назад и проследи как златната течност, искряща под светлината на свещите, изпълни кристалната чаша. На трапезата има толкова много скъпоценно венецианско стъкло, че ако го продам, ще мога да построя и укрепя малък замък, помисли си той. Погледът му обходи залата. Стените бяха с красива ламперия, завесите бяха в различни нюанси на зеленото и синьото, примесени със златно, червено и сребърно. Под светлината на факлите цветовете изглеждаха особено наситени. Свещите на високата маса бяха восъчни, а не от мас, въздухът беше изпълнен с аромат на сушени билки. По пода бяха разпръснати свежи треви.
Дворът на крал Хенри беше известен с разкоша си, а аристократите се надпреварваха да демонстрират богатството и вкуса си. Нерядко се случваше някой да похарчи цяло състояние за нови ливреи на слугите си — или да се отнася крайно небрежно към имуществото си, за да покаже по този начин собствената си значимост. Хю беше виждал как уж безкрайно богатите домакини нервно потрепваха, когато някой от гостите неволно счупеше чаша от безценното венецианско стъкло.
Гуинивър Малори със сигурност беше богата почти колкото лорд-пазителя на печата, ала разкошът, който я заобикаляше, не беше излагане на показ, а съвсем естествена рамка за тази жена. Никой от присъстващите нямаше чувството, че са го поканили, за да парадират с богатство и ценно имущество.
Той хвърли бърз поглед към Робин, който ядеше торта с марципан със страстната отдаденост на бързо израстващо и постоянно гладно момче. Робин щеше да наследи малък имот в Кент, останал от майка му. Самият Хю, най-младият от четирима синове, не притежаваше почти нищо. Оказаните на краля услуги му бяха донесли имението Босер в Бретан. Земята беше плодородна, но не беше много. Имаше и малко пари, великодушен дар от краля, който за съжаление често забравяше да даде обещаното, но засега не беше намерил възможност да ги инвестира в имота в Кент или във френското си имение. За съжаление богатството му не стигаше да се заобиколи с лукса, който беше съвсем естествен в Малори Хол. В сравнение с лейди Гуинивър Хю Босер беше просто един беден пияница.
Той отпи глътка рейнско вино и отбеляза превъзходното му качество. Кой от съпрузите й се беше погрижил за избата с вината?
— Хареса ли ви виното, лорд Хю?
— Невероятно е. Запитах се кой от съпрузите ви го е купил. — Очите под тежките ресници я пронизваха като с нож.
Гуинивър се поколеба, но отговори честно:
— Лорд Хадлоу имаше доставчици от Бургундия, от Бордо и от Рейнската област. Той ме научи на много неща. Оттогава купувам вината си от същите търговци.
