зад гнева, предизвикан от това обвинение, дебнеше неприятното усещане, че сега не му оставаше нищо друго, освен да я отведе в Лондон. Всичко останало беше работа на лорд-пазителя на печата. Хю беше задвижил процеса, като беше запознал краля и верния му слуга с произхода на богатството на лейди Гуинивър. Колелото щеше да се завърти и без негова намеса, а при разпределянето на плячката той щеше да получи заслужената си награда.
Той потърка брадичката си, все още загледан в зеленокафявите извивки на реката. Досега не беше помислял, че в действията му има нещо нередно. Абсолютно сигурен в себе си, той беше решен да си върне собствеността, заграбена от една алчна жена, сдобила се с огромно богатство благодарение на непочтените си интриги. Тогава още не познаваше Гуинивър. Не я беше виждал с дъщерите й. Не беше помислял за чисто човешките последствия за засегнатите. На хартия имената се изличаваха много по-лесно от живата, топла плът.
Ако обаче успееше да събере неопровержими доказателства, че тя е убила поне един от съпрузите си, нямаше да страда от угризения на съвестта. А каквото и да твърдеше, тя имаше сериозни основания да желае смъртта на последния си мъж. Е, даже да беше помогнала на Стивън Малори да се пренесе на онзи свят, никой в тази къща не я обвиняваше за стореното. Ала когато заговориха за Тимъти Хадлоу, тонът й издаде, че чувствата й към него са били от съвсем друг вид. Тя говореше за него с възхищение и съжаление. Дори с любов. Още преди това Хю се бе питал дали тя е изпитвала любов към бащата на децата си. Дълбоката, здрава връзка с момичетата показваше, че тя е изпитвала подобни чувства и към създателя им. Ала и смъртта на Хадлоу беше обгърната в тайна. Безименна стрела, която никой не искаше да признае за своя…
Като цяло обаче хората от домакинството й се държаха така, сякаш се опитваха да скрият нещо. Мистрес Тили не е била в покоите на господарката си, когато лорд Малори е паднал от прозореца. Защо тогава твърдеше противното?
Следвайки внезапния си импулс, Хю откъсна очи от прекрасната гледка и тръгна по пътеката покрай външните стени на къщата към оборите. Когато се движеше, можеше да размишлява по-добре. Много му се искаше да вземе и Робин, но сутринта му беше възложил някои задачи в лагера. Вероятно синът му вече беше поднесъл на Пен закъснелия си подарък за рождения ден. При тази мисъл на устните му заигра усмивка. Той влезе в обора и извика на едно момче да му оседлае коня.
Докато чакаше на мястото за водопой и небрежно удряше по ботушите си с камшика, от близкия обор се чу шум от боричкане. Хю се обърна бързо и видя бялокафява бъркотия, чу лай, тракане на зъби и високите, отчаяни викове на Пипа. Забеляза червена поличка, която се хвърли между биещите се кучета, които се мятаха едно срещу друго с оголени зъби. Сърцето му се качи в гърлото.
Без да се бави, Хю грабна голямата кофа с вода, хвърли се към кучетата и изля водата отгоре им. Тримата нападатели се отдръпнаха, треперейки, с увиснали уши. Той размаха камшика и кучетата се оттеглиха с жален вой и подвити опашки.
Мокра до кости и разплакана, Пипа се изправи. Златната й коса беше нападала по раменете, ръкавът й беше разкъсан, полите на рокличката бяха ужасно мръсни.
— Искаха да го убият. Непрекъснато го нападат — заговори през сълзи тя и изтри челото си с опакото на ръката, като остави по кожата мръсна следа. — Защото е най-малкото между новородените кученца, само затова го нападат. Грийни не ми позволи да го отнеса в къщата, защото е ловно куче, но аз ще кажа на мама, че трябва да ми разреши.
Хю не чу и половината от обясненията й. Страхът за живота й засили още повече гнева от импулсивната й постъпка.
— Ти нямаш ли ум в главата си, дете? — Той се наведе над мокрото и разплакано момиченце. — Никой ли не ти е казвал, че никога, никога не бива да се втурваш между биещи се кучета или котки? Можеха да те разкъсат на парчета!
— Роли нямаше да ми стори нищо — изхълца тя и неволно погледна ръкава си. Неловкостта й показа на Хю, че и други й се бяха карали за непредпазливостта й.
— В такива моменти кучетата не съзнават какво правят — обясни сериозно Хю, без да намалява укора в гласа си. — Очаквах от теб повече разум, Пипа — настави той и вдигна ръкава, за да прегледа раната. Като не откри опасни следи от ухапване, тревогата му поотслабна.
— Само драскотина — рече той. — Въпреки това трябва да я почистят и превържат. Ако се беше наложило да изгорят мястото, щеше да получиш добър урок.
Пипа бързо покри раната с ръкава си и в очите й блесна страх.
— Но сега не е нужно, нали?
— Майка ти ще реши — отговори той. — Сега най-важното е да свалиш тези мокри дрехи. Ела. — Той я улови за ръката и извика през рамо на оборския ратай, който беше довел коня му: — Разседлай го, няма да ми трябва.
Пипа отново вдигна ръкава на ранената си ръка и внимателно я огледа.
— Не се налага да горят раната, нали?
Едва когато влязоха в долния двор, Хю благоволи да я погледне и отговори снизходително:
— Не, мисля, че не.
Мръсното й личице просветна.
— О, колко се радвам! Някога си имах катеричка и когато веднъж ме ухапа лошо, трябваше да ми изгорят раничката. Ужасно ме заболя, кожата се сбръчка и замириса. Толкова плаках… — Тя подскочи и обувките й изджавкаха.
Хю спря изведнъж. Остана с впечатлението, че детето ще забрави днешното си преживяване също така бързо като предишното. Тъй като беше виждал хора, ухапани от кучета, да умират в страшни мъчения, безгрижието на малката му вдъхна истински страх. Все едно, че ставаше дума за неговия Робин. Той се наведе и я вдигна на ръце, за да я погледне право в очите.
— Пипа, ти още ли не можеш да разбереш, че ухапването на животно може да те убие? Наистина ли не разбираш? — Той я раздруса леко, за да придаде повече тежест на думите си.
— Но нали изгориха раната? — попита колебливо тя.
— Това не значи, че отровата престава да действа — отговори строго той, без да я изпуска от ръцете си, и големите й лешниковокафяви очи не се отклониха от погледа му.
— Защо? — попита тя. — Защо има отрова? И защо няма полза, като изгорят раната?
По дяволите! Малката госпожичка вечно задаваше въпроси, на които повечето хора не можеха да отговорят. Той пусна детето на земята.
— Не знам, Пипа, но въпреки това е вярно!
Пипа смръщи челце.
— Обаче аз искам да знам защо нещата са такива.
Без никаква връзка Хю си помисли, че сигурно и Гуинивър е била жадно за знания дете.
— Всички искаме да знаем — отговори строго той и потърси носната си кърпа. — Е, разбра ли какво ти казах? — Той изтри енергично мръсното й носле. — Ухапване от животно може да те убие. Ясно ли е?
Пипа кимна примирено и потърка зачервеното си носле с мръсната ръчичка.
— Но какво да правя сега с бедния Роли?
— Пипа, мила, защо си толкова мокра?
— Мамо, мамо!… — Пипа се изтръгна от ръцете на Хю и се втурна към майка си, която току-що бе излязла от къщата. — Нападнаха Роли и аз се хвърлих да го спасявам.
— За бога, Пипа, колко пъти сме ти казвали да не се доближаваш до биещи се кучета! Дай да видя. — Гуинивър се наведе над одрасканата ръка. — Никога ли няма да се научиш? — Майчиният гняв, необичаен и много реален, доведе до нов поток от сълзи.
— Досега разговаряхме сериозно по тази тема — намеси се тихо Хю. — Надявам се, че я уплаших достатъчно, за да не се повтаря повече. Този път се отърва само с драскотина.
Гуинивър го погледна стреснато и той побърза да я успокои с усмивка. Не можеше да си представи какво ставаше в момента в сърцето й. Държеше се така, сякаш имаше право да укорява нейното дете. Не можеше да знае, че Гуинивър пазеше като орлица майчините си права. Нито един от несъщите бащи на дъщерите й нямаше право да се намесва във възпитанието им.
За свое учудване днес тя откри, че не можеше да възрази срещу намесата на Хю. Много странно. Той й
