беше враг и въпреки това тя му се доверяваше, макар че ставаше дума за най-скъпото на света — децата й. Затова само каза:
— Разбирам. Тогава няма смисъл да започваме отново. Защо си толкова мокра, Пипа?
— Лорд Хю изля кофа вода отгоре ми — отговори с треперещ глас момиченцето.
— Излях я върху кучетата — поправи я с усмивка той. — Ти случайно се оказа в центъра на събитията.
В очите на Гуинивър блеснаха весели искрици и тя се изправи.
— Веднага върви при Тили и й покажи ръката си. Тя ще реши какво трябва да се направи. И помоли Нел да те преоблече, преди да си настинала. О, щях да забравя — защо не беше с Пен на урока на магистър Хауърд?
— Пен е тъжна, защото се е скарала с момчето Робин, и магистърът се опита да я развесели, като ни прочете от „Одисеята“ — само че аз не разбирам гръцки… Всъщност и Пен не го разбира или само малко, но се преструва, че всичко й е ясно… Затова той ми каза да изляза и да набера букетче от най-хубавите полски цветя, за да запишем латинските им имена. Тъкмо бях тръгнала да търся цветята, когато Роли бе нападнат. — Този подробен и абсолютно достоверен разказ бе произнесен на един дъх.
— Защо са се скарали Пен и Робин?
— Не знам, не съм била там, а Пен не пожела да ми разкаже. — В гласа й прозвуча възмущение.
— Хайде, върви да се преоблечеш. — Гуинивър й махна и Пипа се отдалечи, притиснала ръка към гърдите си, без обичайните си весели подскоци.
Гуинивър се обърна към Хю с едва забележима усмивка.
— Тя сигурно ви напомня за баща си — предположи замислено той.
Младата жена сякаш се замисли.
— Да, но само малко. Най-вече с това, че и тя като него обича всичко. Иначе Пен прилича много повече на Тимъти. Реалистка е като него. — Тя поклати глава и усмивката й стана по-широка. — По-скоро Пипа прилича на мен, каквато бях на тази възраст. Непрекъснато тичах от едно място на друго, все нещо ново будеше интереса ми. Никога не успявах да се съсредоточа изцяло и също като Пипа трябваше да се уча да се владея.
— Тя е още много малка.
— Прав сте. — Гуинивър изви устни в усмивка. — Ще призная обаче, че на нейната възраст аз вече превеждах много добре „Одисеята“ с магистър Хауърд. Дъщерите ми не се интересуват много от учението. — Очевидно това беше необяснимо за нея, защото лицето й помръкна. — Пипа постоянно попада в някаква беля — естествено, без да я търси нарочно. Трябва да ви благодаря за решителната намеса, лорд Хю. Много съм ви задължена.
След минута мълчание той отговори:
— Съмнявам се, лейди Гуинивър. — Усмивката все още беше в погледа, в ъглите на устата му, но сякаш беше замръзнала. Тя усети как собственото й добро настроение отлетя и побърза да смени темата.
— За какво ли са се скарали децата?
— Скоро ще научим.
— Да, вероятно. — След кратко колебание тя реши да продължи: — Обикновено обядваме в трапезарията зад банкетната зала. Надявам се, че вие и Робин ще ни правите компания.
Мъжът смръщи чело.
— Вчера приех поканата ви да присъствам на празненството по случай рождения ден на Пен, но не бих искал да злоупотребявам с гостоприемството ви. Докато трае разследването, Робин и аз ще се храним с нашите хора.
Това я лишаваше от всяка възможност да му повлияе в своя полза, освен това нямаше да знае как напредват разследванията му.
Забравила въздържаността си, Гуинивър рече бързо и с усмивка:
— О, моля ви, милорд, нали няма да лишите Пен и Робин от възможността да изгладят несъгласията си? Освен това смятам, че си струва да ме опознаете по-отблизо. Как ще прецените правилно характера ми, ако не прекарвате повече време с мен? Нали трябва да се убедите дали съм способна на убийство, преди да ме обвините.
Тя се усмихна, в очите й блесна неустоимо очарование и Хю отново преживя вече познатото объркване, което възниква при противоречие между разума и сетивата.
— Може би се опасявате, че разследванията ви ще попаднат в задънена улица, ако се опознаем по- отблизо? — попита тихо тя, усетила колебанието му. — От магия ли се боите, милорд?
Подигравателното предизвикателство, скрито зад сладко прозвучалия въпрос, беше повече от ясно. Хю усети топлината на слънцето в тила си. Въздухът ухаеше на розмарин и лавандула. Сапфирената брошка в четириъгълното деколте, от което се подаваше ослепително бялата риза, искреше като огън. Булото на главата й беше от същата коприна в цвят на слонова кост, от която бяха ушити разрязаните ръкави на розовата кадифена рокля.
— Може би — изплъзна се неволно от устата му. — Но се съмнявам, че ще стана жертва на вашата магия, мадам.
— Как можете да знаете, след като се криете извън портите на дома ми? — Тя се засмя и на бузите й се появиха трапчинки; погледът й го приковаваше към земята, едновременно предизвикателен и подканващ. — Намирам, че е смешно мъжете да обвиняват в магьосничество жените, от които се боят.
Хю дьо Босер не можеше да допусне подобно обвинение. Тя го нападаше и го дразнеше с определени намерения.
— Добре, мадам, приемам гостоприемството ви, макар и само за да докажа, че провеждам разследванията си без предразсъдъци — заяви той.
Гуинивър се засмя с недоверие.
— Вие дойдохте тук с преголеми предразсъдъци, милорд, значи трябва да ми дадете възможност да ги обезсиля.
Мъжът присви очи.
— Моля, милейди, опитайте се! — И се поклони.
— Разбрахме се. — Когато му подаде ръка, пръстените на дългите й тънки пръсти засвяткаха. Той си припомни как миналата вечер беше свалила скъпоценностите си, една след друга, за да ги окачи по клонките на портокаловото дръвче. С ленивата чувственост на жена, която се съблича.
Кожата на главата му настръхна. Щом искаше тази игра, лейди Гуинивър скоро щеше да открие, че има насреща си достоен противник. Той улови ръката й и я поднесе към устните си. Погледът му улови нейния и го задържа, докато целуваше пръстите й с видима наслада.
И Гуинивър, която имаше усещането, че владее ситуацията, изведнъж осъзна, че изпуска юздите. Когато проговори, гласът й прозвънваше от вълнение:
— Да предложиш гостоприемство на врага си — в това има нещо доста пикантно, не мислите ли и вие така, лорд Хю?
— Да го приемеш също е доста пикантно, милейди — отговори открито той. — А сега ви моля да ме извините. Преди обяда трябва да намеря Робин и да се убедя, че е свършил онова, което му възложих сутринта.
— Естествено. Ще се срещнем за обяд. — Гуинивър направи лек реверанс, при което розовите кадифени поли се разтвориха като ветрило, и се оттегли в къщата.
Хю остана на мястото си. И дума не можеше да става да се бои от нея. Не беше страх реакцията му спрямо жената, която беше много по-различна от всички жени в живота му досега… жена, която живееше самостоятелно като мъж; жена, която вземаше всичко, от което се нуждаеше и — ако беше прав в подозренията си — беше безогледна и рафинирана също като лорд-пазителя на печата, а това означаваше, че вземаше и онова, което не й се полагаше по закон. Не, той не се страхуваше от нея, в никакъв случай.
Но тя го възбуждаше.
По-добре да не беше признавал този факт. След рязко поклащане на главата Хю се запъти към лагера да търси сина си.
Робин седеше пред палатката на баща си и лъскаше самоотвержено бронята му. Като чу стъпките на
