Джак й направи място и отиде до масата, където Кроудър все още беше зает със среброто.
— Вие тук притежавате истински съкровища — отбеляза одобрително той. — Даже на трапезите в Хамптън Корт не съм виждал такова красиво сребро.
Кроудър го изгледа подозрително.
— Да не искате да кажете, че сте присъствали на кралска трапеза? — осведоми се презрително той.
— Аз не, но господарят ми… А каквото съм видял, съм видял.
Кроудър не отговори и след малко Джак добави небрежно:
— А какво сте видели вие, мастър Кроудър? След всичко, което чух, лорд Малори е бил истинско чудовище. Каква работа е свършила отровата за плъхове?
— Вижте, ние говорехме за плъховете в кухненското крило, нищо повече — изръмжа Кроудър. — Там гъмжи от плъхове — повече са, отколкото котките и кучетата могат да изтребят.
— Значи мислите, че като отровите бирата, ще се справите с плъховете. — Джак избухна в смях. — Никога не бях чувал за плъхове, които пият ейл. Но в тази област стават все странни неща, вече го разбрах. — Той огледа управителя със злобно искрящите си светли очи.
— О, така ли, мастър Стедмън? — Кроудър затвори тържествено капака на големия сандък и го заключи с ключа, който висеше на шията му. В погледа му се четеше неприкрита враждебност. — Ще ви кажа само едно: ние тук не понасяме шпионите. Даже когато идват да душат по поръчение на краля. — Като че трябваше да отстрани нещо много неприятно, той изтръска обточеното си с кожи черно палто и излезе навън.
Джак остана загледан след него. Погледът му беше изпълнен с подозрение. Защо всички се държаха така, като че трябваше да скрият нещо — след като уж нямаше какво да се крие?
Когато, мърморейки тихо под носа си, излезе от кухнята с купата ечемичена каша, която лейди Гуинивър използваше като маска за лицето си, Тили връхлетя право върху едрата, широкоплещеста фигура на лорд Хю. Скрил ръце дълбоко в джобовете на испанското си палто, обточено с кожи от белка, той стоеше насред двора и оглеждаше небрежно големите кухненски помещения, пералнята и складовете. Спокойното му лице не издаваше, че бе дошъл тук с точно определена цел. Човек можеше да научи куп интересни факти, когато отидеше на места, където прислугата говореше открито за всичко ставащо в къщата. Разговорът, който току-що бе подслушал в кухнята, беше многозначителен. Реакцията на мъжете при появата на Джак беше крайно подозрителна.
— Добро утро, мистрес Тили! — Той поздрави старата камериерка с топла усмивка. — Имате ли минутка време за мен?
Тили го погледна объркано. Премести купата в другата си ръка и се почеса по челото. Лейди Гуинивър беше наредила на хората си да отговарят на всички въпроси на лорд Хю и помощниците му. Но Тили усещаше под доброжелателния поглед на блестящите сини очи необясним страх.
Усмивката на Хю остана непроменена.
— Питах се само дали някой е видял как лорд Малори е паднал от прозореца. Вероятно по това време вие не сте били с лейди Малори в покоите й?
Тили размишляваше напрегнато. Какво да му отговори? В този въпрос се криеше задна мисъл.
— Кой казва, че не съм била там? — попита войнствено тя. Хю разпери ръце.
— Никой — успокои я той. — Просто предположих, че лейди Гуинивър е била сама в покоите си.
— Защо си помислихте такова нещо, сър? Аз съм й камериерка и винаги съм до господарката си, когато се приготвя за сън. — Бледите й очи срещнаха търсещия поглед на лорд Хю и бързо се отместиха.
— Аха — проговори проточено той. — Значи сте били там, когато лорд Малори е паднал? Доколкото знам, лейди Гуинивър се е намирала в гардеробната си?
— Точно така! — Тили изпита облекчение, че можеше да го потвърди. Веднага след падането на лорда бе видяла господарката си да излиза от гардеробната. — Господарката ми беше в гардеробната. — Тя кимна утвърдително.
— Вероятно вие сте били в покоите, за да приберете вещите на господарката си? — Мъжът вдигна въпросително тъмните си вежди. — Може би сте се намирали в близост до гардероба… с гръб към прозореца…
— Правилно — кимна Тили. Трябваше да го накара да повярва в това, макар че не беше истина. Не беше казала изрично, че във въпросния момент се е намирала в покоите на лейди Гуинивър — но със сигурност беше по-добре, ако той повярваше, че тя не е била насаме с мъжа си.
— Хм, но това е странно — продължи замислено лорд Хю. — Когато разговарях с лейди Гуинивър за случилото се онази вечер, тя не спомена, че и вие сте били там — заключи той, без да изпуска Тили от очи.
— Може да е забравила. Самата тя беше в гардеробната.
— Да, по този въпрос всички са единни — промърмори той. — Е, благодаря ви, мистрес Тили! Не искам да ви задържам повече. Вършете си работата.
Тили направи бърз реверанс и се отдалечи с лудо биещо сърце. Усещаше пронизващия му поглед в гърба си, очевидно решен да й изтръгне истината. Нищо лошо не съм казала, успокои се тя; със сигурност ще е най-добре, ако всички повярваха, че господарката й не е била сама.
Като чу стъпки зад себе си по паважа, Хю се обърна рязко. Джак Стедмън, който бе излязъл от кухнята, плесна доволно с ръце.
— Знаете ли, този лорд Малори наистина е бил чудовище — заговори доверително той. — Всички слуги твърдят, че се е държал много зле със съпругата си. Никой не е пролял и една сълза за смъртта му.
— И аз стигнах до това заключение.
— Но аз съм готов да сложа ръката си в огъня, че тук има още нещо, за което се мълчи, сър.
— Някои не казват почти нищо, други говорят твърде много — отбеляза замислено Хю. — Говори с факлоносците, които са били на служба вечерта, когато лорд Малори е паднал. Провери дали са били бдителни, или са дремели облегнати на стената. Гледали ли са към стаята на лейди Малори? Видели ли са светлина? Накарай ги да си спомнят съвсем точно какво са видели. Говори и с другите факлоносци, както и с ратаите в обора. В общите помещения сигурно се говори за тези неща… всеки прави предположения. Дано узнаеш нещо интересно.
— Тъй вярно, сър! — Джак отдаде чест и забърза към външния двор.
Хю прекоси горния двор и мина през вратата в южното крило, която водеше към градината зад високите, защитени с бойници стени, които заобикаляха господарската къща. Градините се поддържаха безупречно. Пътечки от чакъл се извиваха между цветни лехи и шпалири от рози. Оттатък градините се виждаше склонът към бреговете на Вийе, обрасъл със сочна трева.
Потънал в мислите си, мъжът оглеждаше зелената страна. Докъдето стигаше погледът, всичко принадлежеше на Малори! По-нагоре по реката се намираха областите между Грийт Лонгстоун и Уордлоу с богатите находища на оловни руди, именията, които принадлежаха на Робин.
Самият Хю не беше добре запознат с правото, но адвокатите, с които се беше съветвал в Лондон, единодушно твърдяха, че брачният договор между Гуинивър и Роджър Нийдхем е абсолютно законен и необорим — заедно с прибавената по-късно клауза, в която той й приписваше правото на собственост върху спорните земи — но само в случай, че той беше в правото си да се разпорежда с тези земи. Ако се намереше доказателство, че той не е имал това право, претенциите на Хю ставаха легитимни.
За съжаление подобно доказателство се намираше трудно. Документи, които да потвърдят претенциите на Хю, че тези земи са били законно притежание на семейството му по бащина линия, очевидно не съществуваха. От друга страна обаче, нямаше и документи, които да докажат, че те са принадлежали на Нийдхем. Всичко опираше до две противоречиви и очевидно недоказуеми твърдения. Ако обаче притежанието означаваше девет десети от закона, лейди Гуинивър беше в по-изгодно положение. И тя го знаеше дяволски добре! В юридическите доказателства на тази дама нямаше и най-малка пукнатина.
Ако искаше да изтръгне спорните земи от ръцете й, той трябваше да намери път, който не минаваше през съдилищата.
Мъжът изкриви лице. Отново чу обвинението й, произнесено високо и с огорчение, че той се опитва да произведе доказателства против нея в своя изгода. Като че ли би прибягнал до толкова позорно деяние! Ала
