— Босер е студен като лед — промърмори Кромуел. — Но все пак вярвах, че не понася да го дразнят. — Той се обърна към наемника си и мъжът усети как стомахът му се преобърна от студената заплаха в погледа на малките сиви очи.
— Явно съм заобиколен от некадърници — изрева изведнъж Кромуел. — Отишъл си при лорд Хю в тази смешна одежда, с която приличаш на огромен търтей! Не помисли ли, че ще тръгне да те търси? Не се ли сети, че веднага ще те познае? — Той отпи глътка вино и огледа мъжа с безкрайно презрение. — По-добре е да не те намери — промърмори той след известно време. Предупреждението в гласа му окончателно извади човека от равновесие. — Ако те видя набучен на меча му, няма да пролея и сълза за теб — но за съжаление не вярвам, че ще съумееш да мълчиш.
— Нищо няма да му кажа, милорд. Даже да ме подложат на мъчения — изплака великанът.
— Искам утре на разсъмване да напуснеш страната. Един от корабите ми потегля с отлива от Гринич към Франция. Искам да си на борда. И свали тези смешни дрехи, преди да излезеш от къщата!
Мъжът се поклони толкова ниско, че челото му докосна пода, и избяга от застрашителната близост, макар че Кромуел вече му бе обърнал гръб и се взираше в огъня.
По всичко изглеждаше, че единствената му надежда оставаше най-верният му човек — Тайлър. Кромуел обичаше да организира атаките си от много страни. Ако един опит се провалеше, другите можеха да успеят. Засега имаше два провалени опита. Трябваше да изчака, за да види дали Тайлър ще се справи, а после да кове нови планове.
Трябваше да помисли и за момичетата. Той протегна дългите си крака към камината и поглади пълната си брадичка. След смъртта на лорд Хю и сина му и след екзекутирането на майката завещанието щеше да бъде обявено за нищожно и цялото имущество на лейди Малори щеше да бъде конфискувано. Той щеше да прояви великодушие към милите сирачета и да ги снабди с добра зестра, за да ги омъжи за хора, които можеха да му бъдат полезни. Вероятно някои от притежанията на майката можеха да се трансформират в зестра. Аристократичният произход на момичетата беше достатъчна гаранция, че щяха да се явят ухажори от най-благородна кръв — мъже, които искаха да направят кариера и да си осигурят благоволението на пазителя на печата.
Много добър план, наистина много добър! Докато Томас Кромуел се ползваше с благосклонността на краля.
Лорд-пазителят на печата се надигна с пъшкане от стола си. Ако детето, което щеше да роди Джейн, се окажеше момиче, кой знае как щеше да реагира Хенри.
Ала това беше проблем за следващата сутрин. Той се протегна и повика слугите си да го приготвят за лягане.
Хю остана в залата, поддържайки огъня, докато Джак се върна едва на разсъмване… и то все с неуспехи. Нито един от разпитаните слуги не познавал човек, който да отговаря на описанието. Затова Джак останал пред къщата на Кромуел, докато портиерът не затворил портата след последните гости, но не открил мъж, който да прилича поне малко на нахалния пияница.
— Все пак оставих на улицата Уили Малфой, сър, и му заповядах да не мърда от мястото си, докато не дойде някой да го смени. Защото онзи може да реши да се измъкне на зазоряване. Ако и Уили не открие нищо, утре тръгвам да го търся из града.
— Вероятно се е измъкнал незабелязано в навалицата — отговори уморено Хю. — Не виждам причина да е останал през нощта в Остин Фриарс. — Хю раздвижи отеклите си крака. — Много ти благодаря, Джак. Мисля, че трябва да прекратим разследването. И извинявай, че стана толкова късно.
— Задачата ми е да ви служа, сър. — Джак вдигна ръка към челото си и излезе от залата. Не знаеше как да постъпи. Ако лорд Хю смяташе разследването за приключено, значи нямаше смисъл Уили Малфой да стои още няколко часа на стража пред вратата на Кромуел. От друга страна обаче, това няма да му навреди, каза си Джак с лека злоба. И без това заслужаваше наказание, задето миналата седмица беше прекарал цяла нощ в долнопробен бордей и не се беше явил на служба. Уил, който вярваше, че днешната стража е наказанието му, нямаше защо да знае, че изпълнява едно излишно задължение. Джак кимна доволно и се прибра да поспи.
След излизането на Джак Хю стоя още дълго пред огъня, тъй като нямаше никакво желание да се прибере при Гуинивър в спалнята. Нямаше сили да облече в думи подозренията, които го мъчеха, макар да се опитваше да ги прогони. Вместо това се беше скрил като охлюв в черупката си и се самоизмъчваше. Не, това беше смешно. Гуинивър не познаваше никого в Лондон. Как би могла толкова бързо да наеме убийци?
Но тя имаше Грийни, дори Кроудър, които щяха да свършат тази работа за нея. Хю знаеше много добре как умело се справяха двамата. И колко предани бяха на господарката си. Нали бяха премълчали всички подозрителни обстоятелства около смъртта на Стивън Малори. А после й бяха помогнали да планира бягството в Кулдън. Не можеше да очаква, че изведнъж са се привързали към новия съпруг на любимата си господарка. Брачният договор сигурно ги беше възмутил. Даже магистър Хауърд открито беше изразил враждебността си.
Въпреки това беше абсурдно.
Но нали тя самата го предупреди да не бъде прекалено самоуверен и да повярва, че е спечелил битката с брачния договор. Въпреки това беше абсурдно.
Но нали тя беше станала богата, като се беше омъжила четири пъти. По тази точка не беше имала скрупули. Велики боже! Той полудяваше!
Хю изкачи стъпалата и влезе тихо в стаята на Робин. Запали една от свещите на масата и застана до леглото на сина си. Момчето кашляше мъчително, лицето му беше по-горещо отпреди. Хю коленичи, за да го попипа, и Робин отвори очи.
— Жаден съм — промълви той. — Умирам от жажда.
Хю напълни чаша с вода от стомната и я поднесе към сухите му устни. Момчето пи жадно, но отново се закашля и тялото му се разтресе.
— Олеле, главата ми! — простена то. — Много по-лошо е от сутринта. Толкова дълго ли трае махмурлукът?
— Това не е махмурлук, момчето ми — отговори тихо бащата и изтри лицето му с мокра кърпа. — Имаш треска. Утре ще повикам лекар.
— Но лейди Гуинивър има лекарство. — Робин се отпусна на възглавницата и затвори очи. — Мразя да ми пускат кръв. Предпочитам лекарството на лейди Гуинивър.
— Лейди Гуинивър не е лекар! — Хю го зави грижливо, без да обръща внимание на слабите му протести. — Трябва да се изпотиш, Робин. Моля те, не се отвивай.
Робин се обърна настрана и утихна. Хю стана, духна свещта и излезе.
Гуинивър не спеше, но инстинктът й подсказа да се престори на заспала. Хю й бе дал да разбере, че не иска да разговаря с нея за случилото се в двореца на Кромуел — нито пък за треската на Робин. Затова остана да лежи, дишайки равномерно, докато се вслушваше във вече познатите стъпки на мъжа си, който се движеше под светлината на намалената лампа. Много скоро лампата угасна и напълненият с пух дюшек леко се раздвижи, когато той легна до нея.
Тя не смееше да се помръдне, питайки се дали той щеше да я докосне или поне да се доближи до нея, но той си остана в другия край на леглото. Въпреки разстоянието тя усещаше напрежението в тялото му и чуваше накъсаното му дишане. Искаше й се да заговори, за да изясни всичко, но много скоро установи, че не беше в състояние да произнесе нито дума. Между тях се бе издигнала преграда, също толкова висока и широка като онази, която тя бе издигнала на път от Дербишайър към столицата, когато след нощта в палатката му се съпротивляваше отчаяно на любовта си към него — защото си въобразяваше, че само така може да събере сили за съдебния процес, когато щяха да се изправят един срещу друг.
Тази нова преграда обаче беше дошла от нищото. Преди празненството на Кромуел помежду им цареше непомрачавана от нищо хармония. Защо сега той се държеше настрана и налагаше тази дистанция помежду им? Защо се затваряше пред нея?
Незнайно по каква причина тя изпитваше толкова голям страх, че не смееше да го попита.
