25.
Малко преди разсъмване нощта беше най-студена. Уили Малфой трепереше с цялото си тяло и непрекъснато се увиваше в наметката си като охлюв, който търси убежище в черупката си. Проклинаше Джак Стедмън, който му беше наложил това наказание. Той сигурно отдавна беше в топлото си легло и се самовъзхваляваше, че бе намерил най-добрия начин да накаже провинилия се Уили — а той нямаше никаква вина, тъй като си беше намерил заместник. Само дето бе пропуснал да уведоми Стедман за замяната.
Потропвайки с крака, той напъха ръцете си в кожени ръкавици още по-дълбоко в джобовете. Дъхът му излизаше на бели облачета в сивия мрак. Вече беше склонен да мисли, че е заслужил наказанието си. Хю дьо Босер, господарят на Джак, не беше от хората, които можеха лесно да бъдат измамени. Той беше военен и предявяваше към подчинените си високи изисквания за послушание и чувство за дълг. А пък лейтенантът му Джак се стремеше да подражава на господаря си и изпълняваше задълженията си с усърдие, което според Уили беше прекалено.
Скърцането на портата го изтръгна от тези мисли. За да остане невидим, той се скри в една ниша в стената. Портата се отвори и на улицата излезе едър, набит мъж. Той се обърна и каза нещо на пазача, при което скръсти ръце пред гърдите си.
Уил го наблюдаваше напрегнато. Когато великанът се обърна, съгледвачът забеляза подрязана брадичка и месесто лице. Палтото му беше яркожълто. Уил беше получил нареждане да следи пъстро облечен мъж. Дебелак с шкембе и брада!
Мъжът се запъти с големи крачки към реката и Уил Малфой го последва на сигурно разстояние. На брега дебелият се качи в очакващата го лодка и се настани на кърмата край пълния с въглени мангал. Лицето му издаваше, че е дълбоко угрижен.
Също като мен, каза си развеселено Уил, сложи два пръста в устата си и даде уговорения сигнал на своята лодка, която чакаше между останалите на кея. Той скочи пъргаво вътре и нареди на двамата гребци да следват първата лодка. Щом се раздвижи, увереността му се възвърна. Нощната му стража се увенчаваше с резултати, а лорд Хю беше много щедър в заплащането на добрите услуги — но и винаги наказваше строго грешките.
На следващата сутрин Робин беше още по-зле. Хю стоеше до лекаря край постелята на сина си и с мъка скриваше ужаса си при вида на момчето, което беше в безсъзнание. Дишането му беше слабо, на къси тласъци, кашляше почти непрекъснато, очите му бяха полузатворени, кожата гореща и суха.
Денят беше мрачен, затова в стаята горяха няколко свещи и лампи, докато лекарят вършеше работата си. Робин изобщо не се възпротиви, когато поставиха пиявици по раменете и слабините му.
— Много упорита треска, милорд — промърмори лекарят и извади пресни пиявици от бутилката си, с които замени вече напоилите се с кръв. Дребен, пълен мъж с дълга брада и лош дъх. Дрехите му бяха стари и занемарени, ботушите напукани на няколко места. Медицината не беше доходна професия, освен ако лекарят не беше сполетян от късмета да служи в дома на голям господар.
— Виждам — изфуча Хю, изпитвайки мъчително гадене при вида на тлъстите пиявици по тялото на Робин. — Какво друго можете да сторите за него?
— Ами… мога да му дам една отвара, която вероятно ще помогне — заекна лекарят и посегна към торбата си. — Но ако е лошата треска, сър, или, бог да пази, чумата…
— По дяволите, та той изобщо не се поти! — прекъсна го гневно Хю. — А много по-добре щеше да бъде, ако се беше изпотил! А за чума не сме чували отдавна. Това е невъзможно. През последната седмица момчето почти не е излизало от къщата!
— Значи всички членове на домакинството ви се чувстват добре? — Лекарят се почеса по главата и се намръщи още повече.
— Доколкото знам, да.
— Какво му давате? — прозвуча тихият глас на Гуинивър откъм вратата. Загрижена почти колкото Хю, тя пристъпи до леглото и зададе още един въпрос: — Не мислите ли, че исоп и ехинацея ще помогнат да свалим температурата?
Лекарят отново почеса голата си глава.
— Съмнявам се, мадам. При толкова висока температура можем само да слагаме пиявици и да се молим. — Той замени издутите животинки с нови.
— Мястото ти не е тук — обърна се Хю към Гуинивър. — Нали не искаш ти и момичетата да се заразите?
— Това важи и за теб — отговори спокойно тя. — Искам да се грижа за него, Тили също. Тя има богат опит с различни болести и познава най-добрите билки.
Хю поклати глава.
— Не, не искам никой освен мен да се доближава до него.
— Но защо? — попита разтревожено тя. — Защо не ми позволяваш да приложа познанията си?
Хю отново поклати глава, но не каза нищо. Наведе се към Робин и повдигна клепачите му. Бялото на очите беше оцветено в жълто.
Гуинивър го погледна пронизващо, обърна се и излезе навън. Момичетата я чакаха в коридора.
— Какво става с Робин, мамо? — попита с треперещ глас Пен и посегна към ръката й.
— Още ли страда от пиянството си? — допълни Пипа от другата страна.
— Не, деца, Робин има треска. Лекарят му е сложил пиявици.
— Можем ли да го видим? — настоя Пипа.
— Не. Не знам какво му е, но можете да се заразите.
— Ще си вземем шишенцата с амоняк — не се предаде малката. — Нали те предпазват от треска?
— Не винаги. Хайде, вървете да си учите уроците. Надявам се, че по-късно ще ви разрешат да го посетите, разбира се, ако се чувства по-добре.
Момичетата се запътиха към стаята си, а Гуинивър слезе в залата. Разбираше, че Хю е много изплашен за детето си — но в никакъв случай не можеше да разбере защо той бе отклонил предложението й да се грижи за момчето.
Хю изпрати лекаря до портата, върна се в залата и застана до огъня. Гуинивър остави гергефа си настрана и облегна глава на високото облегало на стола, за да го наблюдава по-добре. Вдигнал единия си крак на перваза, мъжът й се взираше с празен поглед в пламъците.
— Според мен пиявиците бяха излишни — заговори тихо тя. — Обикновено пациентът отслабва още повече от загубата на кръв.
— Ти не си лекар — отговори рязко той. — Може да си много добра в правото и да умееш да водиш домакинството — но не можеш да твърдиш, че си и лекарка. Или се лъжа?
Гуинивър се опита да пренебрегна злобата в думите му и поклати глава.
— Не, не твърдя, че съм лекарка. Но като жена и майка имам опит в грижата за болни.
— Опит да, но с какъв успех? — Погледът му я прониза. — Колко от мъжете си успя да опазиш живи, Гуинивър?
Тя затвори за миг очи.
— Разбирам, че си загрижен за Робин, но това не ти дава право да ме нападаш по този начин.
Той вдигна рамене.
— Само зададох въпрос. И ми се струва напълно логичен. Сигурно си се грижила за съпрузите си, преди накрая да станат жертва на всякакви злополуки.
Нима това подозрение помежду им щеше да трае вечно? Тя кимна примирено и се изправи.
— Отивам да обсъдя някои домакински въпроси с мастър Кроудър.
Хю я проследи с мрачен поглед. Високо вдигната глава, изправен гръб, грациозни движения. Не искаше да й говори по този начин, но думите сами излязоха от устата му. Страхът и недоверието се бяха настанили като червеи в главата му и гризяха упорито доводите на разума. Той изруга полугласно и се запъти към стълбата.
Когато зави по коридора към стаята на Робин, пред него се изпречи със загрижено лице новият слуга на име Тайлър.
— Какво търсиш тук? — попита раздразнено господарят на дома. Кухненските прислужници нямаха
