— Познаваш ли онзи мъж?
— Не. И не си спомням да съм го виждал някога.
В погледа му имаше нещо, което я уплаши. Без да каже дума повече, той вдигна стенния килим и я поведе обратно към масата, където нямаха възможност да продължат този разговор.
Скоро след това кралят последва съпругата си и двамата можеха да си тръгнат. Лорд-пазителят на печата лично дойде да им каже довиждане.
— Хю… милейди Дьо Босер. — Той се усмихна студено с тънките си устни. — Вярвам, че моето малко увеселение ви хареса?
— За мен то беше невероятно преживяване, лорд Кромуел — отговори Гуинивър. — Ние в Дербишайър нямаме такива чудеса.
— Така си и мислех. — Той се почеса по носа, без да откъсва поглед от нея. — Но ние възнамеряваме да ви запознаем с още много такива чудеса. Интересното тепърва предстои.
Гуинивър направи кратък реверанс.
— Аз се дивя още от сега, милорд. — Тя се поколеба леко и добави: — И съм ви много благодарна за великодушието.
Той вдигна единия си пръст.
— Благодарността е мъдра добродетел, мадам! — После се обърна към Хю: — И вие ли се забавлявахте добре, милорд?
— Разбира се — отговори с усмивка Хю. — Поканата ви беше голяма чест за нас, милорд. Всички се молим кралицата скоро да ни дари с наследник.
— Ах да… ако се роди момче, в кралството ще се възцарят мир и хармония — кимна Кромуел. — А кралят ще бъде много щастлив. — Коравият му поглед обходи лицето на Хю. — Вие вече имате син и познавате тази радост.
— Прав сте, милорд. — Хю улови ръката на Гуинивър. — Ако позволите — конете вече ни чакат.
— Щастливо завръщане! — Лорд-пазителят на печата им обърна гръб, сякаш бе изгубил интерес към тях, и се запъти към други тръгващи си гости.
Джак Стедмън и войниците ги чакаха с конете във вътрешния двор. Гуинивър се настани на седлото и разстла внимателно полите си. Хладният въздух бързо проясни главата й.
Хю се метна на гърба на врания си жребец и малкият отряд потегли бавно. Около тях имаше много хора, но водачът сякаш не ги забелязваше. Между гъстите му вежди се беше вкопала дълбока бръчка, устата и брадичката издаваха напрежение. По някое време се обърна и погледна жена си, която се поклащаше грациозно на гърба на млечнобялата кобила, и в погледа му имаше неизречен въпрос.
— Да се махаме оттук — настоя тя. — Не понасям това място. Той кимна и се обърна към своя лейтенант.
— Джак, някъде в тази тълпа ще откриеш мъж с жакет на жълти и зелени райета. Носи къса черна наметка, обточена с белки. Панталонът му е зелен, шапката жълта. Около четиридесетгодишен, с подрязана брадичка и огромно шкембе. Опитай се да го намериш и го поразпитай за приятелите му.
Джак го погледна със съмнение.
— Ще направя, каквото мога, милорд, но то е все едно да търсиш игла в купа сено…
— Това ми е ясно, но се надявам да имаш късмет. Защото имам сметки за уреждане с дебелака.
Джак кимна примирено, скочи от коня си и изчезна в навалицата, която все още излизаше от палата на лорд-пазителя на печата.
— Никога няма да го открие — изрече тихо Гуинивър, докато излизаха на улицата.
Хю вдигна рамене.
— Вероятно. — Остатъкът от пътя премина в мълчание. Въпреки късния час в залата все още горяха факли, огънят не беше угаснал. Гуинивър остави наметката си на една пейка и се прозя уморено.
— Господи, какъв ден!
— Иди да си легнеш. Аз ще чакам Джак. — Хю си наля вино от гарафата, която го очакваше на масата.
Гуинивър се поколеба.
— Смяташ ли, че е искал да те убие?
— Във всеки случай търсеше скандал — отговори кратко той. — Незнайно по каква причина някой има интерес да сложи край на досегашния ми спокоен живот.
Гуинивър помълча малко и попита съвсем тихо:
— Защо?
— Ако знаех, щях да зная и къде да търся този някой — отвърна уморено той. — Легни си, Гуинивър. Днес не съм в настроение и не искам да се скараме.
Тя не му позволи да забележи, че се обиди от начина, по който я беше отпратил. Отиде да види момичетата, които спяха спокойно, докато Тили хъркаше шумно. Наведе се над децата си, вдъхна сладката им миризма и се усмихна доволно, като видя розовите им бузки. Котенцата, които също се бяха сгушили на топло в леглото, я посрещнаха с възмутено ръмжене.
Тя зави добре момичетата си, целуна меките им челца и напусна спалнята на пръсти. Направи няколко крачки и спря пред спалнята на Робин. Под вратата се виждаше тясна ивица светлина. След малко се чу шумна кашлица.
Без да се бави, Гуинивър влезе вътре и остави вратата открехната. Момчето беше заспало, без да угаси светлината, но беше неспокойно и мърмореше нещо насън. Гуинивър попипа бузата му, която беше суха и гореща. Робин се закашля отново и тя се уплаши още повече. Това не бяха последствия от прекаляване с алкохола.
— Какво правиш тук?
Гуинивър се обърна стреснато, вдигнала ръка към гърлото си. Не бе чула стъпките на Хю и внезапният въпрос, който отекна в спящата къща, я уплаши до смърт. Той стоеше на прага с грозно смръщено чело.
— Преди да си легна, винаги отивам да видя как са децата — пошепна тя. Робин отново се закашля, измърмори нещо неразбрано и вдигна ръце над главата си.
Хю се приближи към леглото и попипа зачервената буза на момчето.
— Горещ е.
— Да, има температура — отговори шепнешком тя. — Мога да му приготвя чай от исоп и ехинацея, за да сваля температурата.
— Не! — изсъска Хю, но веднага понижи тон. — Сънят е най-доброто лекарство. Да го оставим на мира. — Той хвана ръката й и я бутна към вратата.
— Угаси светлината — помоли го Гуинивър. — Не знам кой я е забравил, но сигурно му пречи.
Хю духна свещта и помещението потъна в мрак. Двамата излязоха в коридора и вратата тихо са затвори зад тях.
— Върна ли се Джак?
Той поклати глава и се запъти към стълбата.
— Не ме чакай.
— Добре. — Тя тръгна по коридора към общата им спалня. Хю спря и я изчака да влезе, след което се върна в стаята на Робин. Загледан в трескаво мятащото се тяло на сина си, той хапеше нервно устни. Робин беше здраво и силно момче и много отдавна не бе боледувал. Какво се беше случило? През последните дни не бяха ходили никъде, където имаше треска. В действителност момчето прекарваше много повече време вкъщи отпреди.
Повече време вкъщи… повече време… О, глупости, не биваше да мисли такива неща! Ала не можеше да се отърве от подозренията си.
— Значи не ти позволи да го предизвикаш? — Лорд-пазителят на печата, който се бе настанил удобно в резбования си стол пред огъня, нервно потропваше с пръсти по облегалката и почукваше с върха на обувката си по каменния под.
— Не, милорд! Стигнах дотам, че извадих меча си пръв, но той не ме последва. — Застанал почтително до вратата, дебелият мъж в жакет на жълти и зелени райета смутено пристъпваше от крак на крак.
