веднага се хвана да чисти и небрежно задаваните му въпроси не направиха впечатление никому.
След около час в кухнята се появи все още бледият Робин, за да вземе от склада чувалче жито за гълъбите. Примигвайки несигурно, той застана в средата на помещението, опитвайки се да си спомни за какво бе дошъл. Главата му бучеше, всяка частица от тялото го болеше.
— Кой е пък този? — попита Тайлър една от прислужничките, докато й помагаше да окачва почистените съдове по куките.
— О, това е младият господар — отговори момичето след бърз поглед през рамо. — Мастър Робин. Изглежда много зле, горкият. Какво ли му е? — Тя подаде на Тайлър последната тенджера с предизвикателна усмивка. — Много ти благодаря, Тайлър!
Мъжът се ухили в отговор и приятелски я тупна по дебелия задник, при което тя се разкиска. После се обърна към момчето, което все още не се помръдваше и не забелязваше как двете прислужнички, които миеха пода, гонеха помията право към него.
— Мога ли да ви помогна, млади господине?
При този чужд глас Робин се стресна и погледна смаяно Тайлър.
— Исках да взема нещо, но забравих какво. О, да, най-сетне си спомних. Храна за гълъбите. — Той се запрепъва към склада, като единствената му мисъл беше за мекото легло, в което щеше да се пъхне, след като си свърши работата.
Тайлър го последва.
— Почакайте, дайте аз да го нося, мастър Робин. — Той нарами чувала и тръгна напред.
— Остави го там. Благодаря ти. — Робин посочи двата гълъбарника в градината с подправки. — Как ти беше името?
— Тайлър, сър. Искате ли аз да им хвърля житото?
— Не, Тайлър, това е мое задължение. — Робин разпори чувала с ножа си. — Аз знам точно колко трябва да им дам.
— Прав сте, млади господарю. — Тайлър тръгна обратно, но не се върна в кухнята, а заобиколи и влезе през един страничен вход. Остана известно време в тъмния коридор, вслушвайки се напрегнато, после изкачи тясната стълба към втория етаж. Навсякъде беше тихо. Стълбата свършваше с врата. Той вдигна предпазливо резето, отвори я и се озова пред по-широко стълбище, от което се отваряше дълъг коридор с други три врати.
Въпросите, които беше задал за разположението на къщата, сега даваха плодове. Зад една от трите врати беше стаята на момчето.
Той застана на края на стълбата и отново се ослуша. После прекоси безшумно коридора, застана пред първата врата и наклони ухо към ключалката. Чу детски гласове и отмина. Зад другите две врати беше тихо.
Тайлър отвори едната врата и надзърна в стаята. Помещението беше просторно, с голямо легло, но изглеждаше необитаемо. Вероятно стая за гости. Той затвори вратата и продължи.
Следващата врата се отвори към малко, оскъдно мебелирано помещение с тясно легло. Тайлър се вмъкна вътре и грижливо затвори вратата. Това със сигурност беше стаята на момчето. На стената висеше къс меч, а палтото, окачено на закачалката до вратата, беше твърде малко за възрастен. Той измъкна няколко чекмеджета и намери ръкавици, панталони, бельо — всичко като за момче.
Работейки с трескава бързина, Тайлър смени свещите в двата калаени свещника с други, които извади от раницата на гърба си. Откакто работеше в къщата, той не се разделяше с нея. Сипа в газената лампа малко от шишенцето, което също носеше в раницата, след това извади сгънато парче пергамент и посипа прахчето от него по ръкавиците на момчето, в панталоните, между ризите. Накрая отметна завивката и насипа от финия прах по чаршафите и възглавниците. Така лицето на спящия щеше да влезе в съприкосновение с праха.
След като отново опъна завивката, той се огледа критично. Всичко изглеждаше напълно нормално, нищо не намекваше, че в това помещение се бе настанила смъртта. В този миг по коридора се чуха стъпки и Тайлър светкавично се мушна зад вратата, стиснал в ръка тънка кама.
Вратата се отвори.
— Робин? — В стаята надникна мъж, без да пуска бравата. Той огледа празното помещение и веднага излезе.
Тайлър въздъхна облекчено. Властното държание на мъжа му показа, че за малко не бе паднал в ръцете на Хю дьо Босер — на следващата си жертва. И за лорд Хю беше приготвил няколко приятни нещица. Той нямаше да направи грешката да подцени жертвата си.
Като си припомни неуспялото покушение от миналата вечер, мъжът изкриви устни. Онзи глупак явно не е знаел какво прави. Истинско щастие, че Хю дьо Босер го бе ранил смъртоносно. Методите, с които лорд- пазителят на печата наказваше неуспелите, бяха повече от страшни.
Тайлър изчака няколко минути, след което се измъкна навън и бързо слезе по задната стълба. Следващата му задача беше да огледа оборите. Там винаги имаше работа.
Хю излезе от стаята на Робин и тръгна да търси сина си. Започваше да разбира, че бе постъпил твърде жестоко, като бе принудил момчето да стане и да работи в това състояние. От друга страна обаче се радваше, че Робин не се е предал на махмурлука и се е подчинил на неумолимата бащина заповед. На минаване Хю бе чул някакъв шум в стаята на Робин и влезе да провери дали синът му не беше отново в леглото. Сега изпитваше облекчение, че се е излъгал. Момчето знаеше много добре, че баща му ще отстъпи. Гордостта, а не страхът бе накарала Робин да стане и да работи, вместо да остане в леглото.
При тази мисъл Хю се усмихна доволно и влезе в залата с ведро лице. Гуинивър стоеше до огъня с пергамент в ръка. Тя се обърна към него и му го подаде.
— Адресирано е до теб. Ако не се лъжа, печатът е на лорд Кромуел.
Хю пое писмото и отговори спокойно:
— Точно така. Не си се излъгала. — Той разкъса печата, разви рулото, прочете написаното и подсвирна изненадано. — Канени сме на празненството, което Кромуел дава в чест на кралската двойка. Ще има веселие, за да се отбележи предстоящото раждане на принцесата.
— Ако питаш мен, в това състояние кралицата предпочита усамотението с дамите си — отбеляза сърдито Гуинивър. — Раждането е скоро и надали й се иска да гледа как празнуват мъжете.
Хю вдигна едната си вежда.
— Кралят се радва, когато оказват чест на кралицата му.
— Дори когато тя има нужда от спокойствие? — Гуинивър вдигна рамене. — Трябва ли да отидем?
— Никой не отказва покана от Томас Кромуел.
— Но ние ще откажем много обосновано — отговори весело тя. — С хиляди извинения, с молби за прошка и признание за честта, която ни е била оказана.
Хю избухна в смях, протегна ръка и помилва тила й под бялата лента на бонето.
— И аз предпочитам да прекарам нощта със съпругата си.
— Това достатъчно ли е като извинение?
Той поклати глава.
— Не, мила. Трябва да отидем.
— Съзнанието, че съм длъжна да се подчинявам на капризите на лорд-пазителя на печата, е крайно неприятно — отговори тихо тя. — Не бихме ли могли да се махнем от Лондон и да отидем в Дербишайър?
Хю отново поклати глава.
— Зимата чука на вратата. Не можем да тръгнем на път преди началото на пролетта, или поне не на голямо разстояние. Освен това аз служа на краля и той трябва да ми даде разрешението си, ако искам да напусна Лондон.
— Не знаех, че животът ти е толкова ограничен. — Тя се обърна към прозореца и добави замислено: — А сега и моят.
— Аз служа на краля — повтори той.
