— Но не и на лорд-пазителя на печата. — Все още с гръб към него, тя се наклони грациозно към огъня.
— Не пряко — кимна той. — Но тъй като Томас Кромуел е най-верният слуга на краля, аз съм длъжен да се съобразявам с него.
— Да, вероятно си прав. — Тя вдигна тесните си рамене. — Но това не ми харесва. Изпитвам страх, Хю.
Мъжът не отговори. Не знаеше как би могъл да я успокои. И той не харесваше Кромуел, не му беше приятно да изпълнява заповедите му, но докато той се ползваше с благоволението на краля, не можеше да стори нищо, за да му се противопостави. Много добре знаеше, че кралят менеше настроенията си твърде често и още утре можеше да лиши и Кромуел, и самия него от благосклонността си. Ако Кромуел допуснеше и най-малката грешка, Хенри веднага щеше да поиска главата му. При такъв развой на събитията Хю нямаше интерес да бъде прогонен от двора като привърженик на лорд-пазителя на печата — защото в двора на Хенри слугите си отиваха с господаря си. Засега беше принуден да балансира и щеше да продължи това опасно занимание с извънредна бдителност.
— Простете, сър.
Като чу гласа на Робин, той се обърна.
— А, ето те и теб. — Той го огледа критично и попита: — Е, по-добре ли си вече?
— Не съвсем — промърмори Робин и разтърка зачервените си очи. — Свърших работата си в обора. Има ли още нещо, което трябва да направя?
— Не, върни се в леглото. — Хю го потупа окуражително по рамото. — Надявам се, че си разбрал колко е важно да умееш да се сдържаш.
Робин кимна предпазливо, за да не дразни бръмчащата си глава.
— Искаш ли да ти приготвя още една напитка? — попита Гуинивър.
— Онази, която ми дадохте сутринта, веднага излекува главоболието ми — отговори благодарно момчето. — Но сега пак ме боли глава.
— Ще ти я донеса горе.
Робин промърмори някаква неясна благодарност и се запъти бавно към стаята си. Гуинивър веднага отиде в кухнята, която вече изглеждаше много по-добре. На дебел шиш над огъня се въртеше месо за вечеря. На печката бяха наредени тигани, в които пържеха разни неща, подът и масите бяха изстъргани до блясък.
Тя приготви лечебното питие и го отнесе на Робин, който се беше свил на кълбо в леглото си и се бе завил до брадичката.
— Ще вечеряш ли? — попита тя и му подаде чашата.
— Не мисля, че бих могъл да хапна нещо, мадам. Гладен съм, но като си помисля за ядене, и стомахът ми се преобръща.
— Тогава не мисли за ядене. — Гуинивър се обърна към вратата. — След няколко часа дълбок сън ще си отново на крака.
В съседната стая дъщерите й и магистърът седяха над книгите си. При влизането й двете момичета вдигнаха глави и я погледнаха с надежда.
— Време ли е вече за обяд, мамо? Можем ли да свършваме? — попита Пипа.
— Още не. Искам да ми почетете.
— Много са забравили, откак напуснахме Малори Хол, мадам — съобщи магистър Хауърд и загрижено поклати глава. — Трябваше да започнем миналите времена съвсем отначало.
Гуинивър седна на пейката под прозореца и изслуша един дълъг френски текст, прочетен с много запъвания от момичетата. Тъй като собствената й жажда за знания беше неутолима, тя не преставаше да се учудва, че децата й никак не обичаха учението.
Тя остана с момичетата, докато прозвуча сигналът за хранене и всички заедно слязоха в залата.
— След като ще присъстваме на празника на лорд-пазителя на печата, ще трябва ли и да ядем? — попита тя и зае мястото си на трапезата.
— Кромуел е известен с разкошните си трапези — отговори с усмивка Хю. — Скоро ще видиш едно наистина вулгарно излагане на показ на власт и богатство.
— Тогава ще хапна съвсем малко. — Гуинивър въздъхна. Перспективата да прекара вечерта в двореца я потискаше. — Къде всъщност ще отидем?
— В Остин Фриърс, в къщата на Кромуел. Най-добре на коне.
— Е, поне едно малко развлечение. Имам чувството, че цяла вечност не съм яздила бедната Изолда. — Тя отпи глътка вино, но поклати глава, когато Хю й подаде табла с агнешко.
— Къде е Робин? — попита страхливо Пен.
— В леглото — отговори Хю и обясни: — Трябва да се наспи хубаво, за да оздравее. — Пен въздъхна облекчено, а Пипа отговори с пълна уста:
— Мразя да съм болна. Ужасно е да лежиш цял ден! Искаш ли да му занесем котенцата, Пен? За да си има компания?
— По-добре го оставете да спи — каза Гуинивър и си взе малко сирене. — Кога тръгваме, Хю?
— Малко след три.
Гуинивър изкриви лице, но като видя, че Хю се е обърнал намръщено към края на трапезата, проследи погледа му и попита:
— Има ли нещо?
— Не познавам този човек. — Хю посочи с ножа. — Какъв е този чужденец на масата ми?
— О, това е Тайлър. Назначих го на работа тази сутрин, за да помага на Кроудър. Кроудър ще ръководи кухнята и складовете, а мастър Милтън ще се занимава с къщата. Сигурна съм, че оттук нататък всичко ще върви гладко.
— Разбирам — отговори кратко Хю. — Досега ле бях забелязал, че нещата не вървят гладко. А този Тайлър има ли препоръки?
— Не го попитах, но ми изглежда свестен и е готов да работи всякаква работа — отвърна тя. — Трябва да храни семейството си. Кроудър го одобри, а аз се доверявам на преценката на управителя си. — В погледа й имаше предизвикателство. — Това представлява ли проблем за теб?
Той поклати глава.
— Ни най-малко, но Милтън няма да бъде доволен да отстъпи дори част от правата си на друг. Той е свикнал да държи юздите на домакинството ми в свои ръце, а сега…
— Мастър Милтън ще трябва да свикне с новото положение — отговори решително Гуинивър. — Нямам намерение да живея в лошо водено домакинство, а съм убедена, че в някои области той е некомпетентен. Вие вече имате жена, милорд — и то жена с опит.
— О, в това не се съмнявам — отговори тихо той и очите му блеснаха. — В крайна сметка това беше една от най-привлекателните страни на тази женитба.
— Абсолютно сте прав — отговори Гуинивър и посегна към чашата с вино.
24.
Придружени от Джак Стедмън и още трима войници, Гуинивър и Хю пристигнаха пред къщата на лорд- пазителя на печата в Остин Фриарс. Копиеносци с ливреята на дома Кромуел бяха преградили улицата и спираха тълпата, събрала се да поздрави кралската двойка. Жените и децата от простолюдието следяха със зяпнали уста гостите, които пристигаха в обковани с желязо карети или на коне и с мъка си пробиваха път през уличната мръсотия.
За да издигне двореца си, Кромуел беше съборил манастира Остин Фриарс. Всички сгради в околността на манастира бяха безмилостно унищожени, за да не развалят гледката. Великолепният парк, на големина колкото двадесет нормални градини, беше ограден с висок каменен зид.
Гуинивър вдигна глава към флаговете, които се вееха по островърхите кули, позлатени от ранния залез. Копията на стражите бяха с позлатени върхове и създаваха измамно впечатление, че разпръскват светлина.
— Наистина великолепна къща — прошепна тя и потрепери, обзета от странно чувство за надвиснала
