заплаха. Вече минаваха през малката порта към вътрешния двор, където цареше пъстро оживление. Ратаи тичаха да поемат конете или да отворят вратичките на каретите; лакеи придружаваха гостите до голямата зала с великолепен златен таван, която се простираше по цялата дължина на къщата.
Отведоха ги до местата им на една от дългите трапези, където жените и мъжете седяха едни срещу други. Гуинивър се оглеждаше възхитено, но усещането за опасност не я напускаше.
Фанфари оповестиха пристигането на кралската двойка. Гостите наставаха и прислужниците отметнаха великолепната завеса в задната част на подиума, откъдето влязоха техни величества с придворните си. Кралят и кралицата заеха местата си на високата маса, дамите и господата от свитата им образуваха полукръг зад тях. Който е на служба при кралското семейство, гладува по цяла вечер, помисли си развеселено Гуинивър.
За нейно облекчение лорд-пазителят на печата не седеше на тяхната маса, но тя го виждаше ясно начело на трапезата под подиума, където седяха най-почетните гости. Погледът му непрекъснато обхождаше голямата зала и явно виждаше всичко. Веднъж улови погледа й и го задържа. Огледа я безцеремонно и изпитателно, докато тя не извърна глава.
Гуинивър се обърна към Хю и веднага се успокои от солидното му, стабилно присъствие. Когато той й намигна тайно, тя не можа да удържи усмивката си.
Тъй като никой не се интересуваше от разговор с нея, тя можеше да наблюдава необезпокоявано ставащото и много скоро разбра, че това беше една от онези вечери, на които присъстващите се стремяха да увеличат властта и богатството си и най-важното беше кой с кого и за какво говореше. Сключваха се съюзи — добри и лоши, или се разваляха. Тя беше чужд човек, никой. Ала никак не съжаляваше, че седеше сама и незабелязана сред глъчката, звънтенето на чаши и тракането на прибори. Чиниите бяха от злато, чашите от венециански кристал. Всяко поднасяне на месо се оповестяваше със сигнал на фанфари. А меса имаше много. Жерави, фазани, лебеди, диви свине — все необичайни видове. Слугите разнасяха гарафи със скъпо рейнско вино и непрекъснато доливаха чашите.
Гуинивър пиеше малко и не хапна почти нищо. Все още не разбираше защо Кромуел ги беше поканил на тази толкова нагла демонстрация на богатството и властта си. Учтивата усмивка на кралицата, която оставаше на лицето й въпреки очевидното неразположение, не беше в състояние да скрие досадата й. Кралят, който непрекъснато дъвчеше, често се привеждаше напред и кимаше на всички страни с тежката си глава. Той следеше внимателно изпълненията на артистите, а слугите не преставаха да слагат на масата пред него все нови и нови чинии с вкусни хапки.
На свободната площадка в средата от пода изведнъж избликна фонтан. Лебеди заплуваха грациозно по образувалото се езерце, а около тях затанцуваха нимфи, гонени от сатир. Кралят ръкопляскаше въодушевено. Главата на Гуинивър забуча от шума. Изобщо не можа да си обясни откъде се беше взел фонтанът, а ухажването на нимфите от сатирите беше безкрайно глупаво.
Един поглед към Хю беше достатъчен. Той вдигна въпросително едната си вежда и посочи с глава стенния килим от дясната си страна. Тя разтълкува правилно жеста като покана за кратък отдих и се надигна. Хю също стана и заобиколи масата, за да й предложи ръката си.
— Точно над залата минава галерия, където можем да се по-разтъпчем. Там е по-хладно и най-вече по-спокойно.
— Главата ми бучи по-силно, отколкото на бедния Робин — оплака се тя. — Какво отвратително зрелище.
— Шшт! — Той стисна предупредително ръката й. — Навсякъде има чужди уши.
Тя прехапа устни.
— Прощавай. В Дербишайър нямаме такива неща.
— Тук те са част от живота — промърмори мрачно той и отметна стенния килим. Гуинивър мина напред и се озова пред вита стълба. Никой от двамата не забеляза мъжа в другия край на залата, който проследи излизането им и бързо се мушна под отсрещния стенен килим.
С една ръка на парапета, а с другата прихванала полите си, Гуинивър изкачи стълбата към широката галерия, от която се виждаше цялата зала. Тя се огледа и въздъхна облекчено. Дори само усещането за простор й вдъхваше спокойствие.
— Хайде да се поразходим — предложи тя.
Със същата увереност на собственик, с която я бе целунал на масата за закуска, Хю мушна ръка под лакътя й и тя трябваше да признае, че това й харесва. Двамата тръгнаха към другия край на галерията и Гуинивър хвърли поглед към залата, където сатирите вече бяха уловиш нимфите. Кралицата и дамите й бяха изчезнали, но кралят беше на мястото си и видимо се забавляваше.
— О, милорд, както виждам, търсите усамотение?
Младата жена вдигна стреснато глава и се озова срещу непознат мъж. Олюляването му и дебело подплатеният жакет върху огромното шкембе го правеха гротесков. Раираният му панталон беше агресивно издут. Очите му бяха малки и корави и макар че се правеше на много пиян, тя беше готова да се обзаложи, че е трезвен като нея.
— Какво хубаво парче сте си намерили, приятелю. И аз бих напуснал кралския празник, за да се усамотя с малката красавица. — Той застана пред тях и удостои Гуинивър с похотлива усмивка.
Тя усети как Хю до нея се скова, усети и движението, с което посегна към меча си.
— Върви да си допиеш, драги — проговори спокойно той. — Долу ще си намериш по-добра компания.
Мъжът застана плътно пред тях и приближи лицето си към това на Гуинивър.
— Една целувка, хубавице! Твоят… твоят закрилник… със сигурност няма нищо против. Готов ли сте да я споделите с мен, приятелю? Само за малко…
Тя чу как Хю бързо си пое дъх, как стисна по-здраво лакътя й. Въпреки това гласът му прозвуча напълно спокойно.
— Хайде, драги, върви да си търсиш забавления другаде. Натрапникът извади дългия си меч наполовина от ножницата и устреми остър, нагъл поглед към лицето на лорд Дьо Босер.
— О, я, стига, приятелю, да не искате да ме лишите от една напълно заслужена хапчица от това апетитно парче! Както чувам, доста мъже са имали възможността да му се наслаждават.
Гуинивър престана да диша. Но Хю се овладя и сега. В първия миг тя се обиди — как можеше да стои бездеен и да не отговори на мръсните намеци на непознатия! В действителност той просто стоеше и не се помръдваше. Бе свалил ръка от дръжката на меча, само очите му бяха приковани в лицето на мъжа насреща му. Тя усещаше гнева в тялото му, тъй като стоеше плътно до нея, но лицето му не издаваше нищо.
— Извинете ни — проговори тихо той. — Смятаме да продължим разходката си. — Той сложи ръка на рамото на мъжа и го обърна без усилие — но така, че го удари в парапета. Стиснал силно лакътя на Гуинивър, той я преведе покрай него.
Двамата чуха шум от меч, изваден от ножницата. Хю не се обърна, дишането му не се ускори. Той просто продължи пътя си, докато стигнаха витата стълба в другия край на галерията, по която беше дошъл „приятелят“.
Там Гуинивър спря за миг и се обърна. Галерията зад тях беше пуста. Тя вдигна поглед към Хю и видя колко бледо и напрегнато беше лицето му. Устните бяха здраво стиснати, в очите пламтеше гняв.
— Кой беше този? — попита тихо тя. — Защо искаше да се скара с теб?
— Откъде да знам? — Хю я погледна като подгонено животно. — Знаеш ли какво заплашва мъжа, извадил меча си в дом, където пребивава кралят?
Гуинивър поклати глава. Той я погледна втренчено и обясни:
— Загубата на едно око е най-лекото наказание. Обичайното е обезглавяване.
Гуинивър потрепери от ужас.
— Но защо? Защо искаше да те предизвика?
— Нямам представа.
Тя пое дълбоко въздух.
— Хю, това празненство започва да ме плаши. Не можем ли да си тръгнем?
— Не и докато не си е тръгнал кралят. — Той й посочи стълбата и тя тръгна напред, усещайки втренчения му поглед в гърба си.
Щом стигнаха долу, Гуинивър попита.
